Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (47)

Тридесет и първа песен

Берлинската стая се изпълваше

с дим, със спасени хора.

Задъхани и омотани в шалове,

те тропаха на вратата

или разтваряха прозорците,

скачаха вътре, отърсваха

снега от косите си

и сядаха около

съскащата печка.

 

Огнярят вдигна карбидната лампа

и ни показа белезите по стената

от по-раншните наводнения,

тъмни линии, на височина до коленете,

до хълбоците, до челото,

сред съскащата светлина.

 

„Най-лошото е зад нас!“

Крясъци, шепот, въздишки

на страх и на радост.

„Най-лошото никога не е отминало!

Пред нас е потоп!

Дръжте се здраво!“

Изведнъж всичко се превърна в опяване,

в шляпащо влизане и излизане,

в чесане на езици!

Стаята се люлееше.

Оцелелите не се уморяваха

да дърдорят за своето оцеляване,

дордето най-сетне се умориха.

 

Тогава за кратко настана покой.

Никой не запали лампата,

макар да бе съвсем притъмняло.

Снегът зад прозореца

се трупаше ли, трупаше. Тази нощ

нямаше да свърши тъй лесно.

 

Кабаретният портиер донесе горещ чай

в една кофа. Дори имаше захар.

Можеше да се чуе дрънченето на лъжиците —

тъй тихо беше сега

в ъглестата стая,

която сякаш все по-бързо остаряваше.

 

Някои седяха в кръг, върху пощенски чували,

декламираха фрази,

които знаеха наизуст

и говореха за един мъртвец.

 

„Добре, че е мъртъв.

Сега ние, неговите опечалени

врагове и приятелки, ще можем

да зачеркнем от тези прочути

песни онова, което не ни харесва.

 

Можем да изтриваме.

Без нас той е нищо.

Ние сме тези, които са в кожата му,

и можем да правим с него

каквото си щем.

 

Помните ли как той седеше тук, гол,

как се вайкаше и как,

размахвайки ръце, твърдеше,

че е изгубил нишката на разказа?

За какво можеше да ни послужи този удавник?

Каква полза от неговия хленч,

който нямаше спиран,

макар че чашата отдавна беше преляла?

 

Прахосник, потайник, педант!

Стар хищник, вероломен,

стиснат, безчувствен. Да, вярно е,

някога ние го хранехме,

топлехме този страхотен шарлатанин,

и задоволявахме желанията му —

но сърцето му на допотопно влечуго, алчността му,

дебелата му кожа, която смърдеше на квас,

на тиня, на мухъл…“

 

Неясно, в просторната стая,

изпълнена от ропота

на неприятелките и вдовиците,

лежеше на масата нещо тъмно

като огромен хляб.

 

От време на време, като в чакалня,

някой влизаше или излизаше без поздрав.

 

„Позволете, аз например,

аз искам да уточня веднъж завинаги,

че той никога не е бил в Хавана,

този симулант, а освен това

там няма айсберги.

Всичко е изсмукал от пръстите си!

Всичко е откраднал.“

 

Това изрече човек, когото никой не познаваше,

такъв един дребничък шишко с бомбе.

Името му бе К. или нещо подобно,

преди бе продавал бисквити,

цели корабни товари,

бисквити и ръжен хляб.

 

Старият кабаретен портиер

тътреше нагоре-надолу нозе

и ни слушаше. После се спря,

пъхна палци в червената си

изтъркана хусарска куртка

и тържествено възвести:

„Сто години опрощение за крадеца,

който обира друг крадец!“

 

„Хайде, стига!“ Някои се разсмяха,

макар че не ни беше до смях.

„Опрощение? Никога!“ Праведникът,

лицемерно ококорил очи,

бе чакал само този миг.

„Аз! Аз съм истинският поет!“

(Тъкмо пък той! Това недоносче.)

„Аз съм праведникът. Предупреждавам ви!“

 

Той плетеше език

от завист, ревност, страх.

По седефените му наркомански очи

си личеше, че никога няма да остарее.

Той се задави, запъна се,

огнярят го плесна по гърба.

 

Появи се жена в старомодни одежди,

ако съдим по името, беше рускиня.

Плачеше. Един от нас

й помогна да мине по талпата,

сложена пред вратата. Калната вода

жвакаше под стъпките й.

Тя беше съвсем млада, беше най-умната

между вдовиците, а очите и?

блестяха като мокри череши.

 

„Не, не се лъжа.

Той бе изкопаемо, едно лениво,

роптаещо чудовище,

подобно на ония китове, които някога

показваха по панаирите, в шатри,

където смърдеше на формалин и разтление.

Аз го обичах. Оплаках го жив,

а сетне го обявих за мъртъв

и го забравих.“

 

„Какво да правим сега, след като имаме

това наше спокойствие?

Нима не е хубаво и приятно

да седим тук на плиткото?

Не. Да тръгваме?

Не. Да продължаваме така?

Само това не.“

 

Дезертьорът, който винаги е бил за това

да се запуши устата на мъртвия,

стенеше в съня си.

Приятелка и неприятелка се прегърнаха,

измиха се, отдъхнаха.

Котката все още бе там.

 

Някои бяха налегнати от морска болест.

Други се любеха, плачейки в мрака.

Понякога се хранехме. Мнозина губеха сили.

Държахме се здраво.

Приятел и неприятел —

това нямаше вече значение.

Никой не поглеждаше часовника.

 

Бе красива нощ,

каквато можеш да преживееш само в тропиците.

Със затворени очи лежахме

в своите палубни шезлонги.

Водата тихо се плискаше

до глезените ни.

 

Ние бяхме оцелели, ние дишахме.

Случайност, някаква случайност

ни беше захвърлила тук.

Всички седяхме в една лодка.

 

1978