Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (7)

Пета песен

„Грабете каквото са ви заграбили,

най-после вземете каквото е ваше!“ — викаше той,

зъзнейки; сакото му бе твърде късо,

косата му се развяваше под крановете,

той крещеше: „Аз съм един от вас,

какво чакате още? Сега

му е времето, сринѐте преградите,

изметете тази измет в морето

заедно с нейните куфари, кучета, лакеи,

жените също, дори децата,

със сила, с ножове, с голи ръце!“

И той им показа ножа, показа им голите си ръце.

 

Но хората от трета класа —

все преселници — стояха там,

в тъмнината, спокойно снели

каскети, и го слушаха внимателно.

 

„Кога най-после ще си отмъстите,

ако сега не се размърдате?

Или не можете да гледате кръв,

освен кръвта на децата си и своята собствена?“

И той раздра лицето си,

разряза ръцете си

и им показа кръвта си.

 

Но хората от трета класа

го слушаха внимателно и мълчаха.

Не защото не им говореше на литовски

(той не говореше литовски);

не защото бяха пияни

(стародавните им шишета,

увити в груби кърпи,

отдавна бяха изпити);

не защото бяха гладни

(наистина бяха гладни):

 

Не това бяха причините. Не можеше

тъй лесно да се обясни.

Те навярно разбираха какво им говори,

но него не го разбираха.

Думите му не бяха техните думи.

Разяждаха ги други страхове

и други надежди.

Стояха там търпеливо,

с торбите си, с броениците си,

с рахитичните си деца

край преградите, сторваха място,

слушаха го внимателно, с уважение,

и чакаха тъй, дордето потънаха.

 

1978