Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (41)

Двадесет и седма песен

„В действителност нищо не се е случило.“

Никаква гибел на „Титаник“ не е имало:

това е било само филм, поличба, халюцинация.

„В действителност“, както и преди, се играе вист,

и ако не вист — табла; в пушалнята

кутиите с пури, ръчна изработка, Made in Cuba^[1],

все още блестят от златни медали;

над портала към Голямото фоайе висят непрестанно

Мирът и Прогресът, охранени и алегорични,

излети от бронз; богаташите си останаха богаташи,

а командирите — командири; в турската баня

мисис Мод Слоукъм върти тежката си служба,

първа корабна масажистка в света, направо неуморима;

навсякъде полилеи, палми, огледала и кадифени завеси,

„Луи Кенз“, „Луи Каторз“, чак да ти прилошее!

Естествено, днес персоналът получава тринадесета заплата

и в каютата си има цветен телевизор; стюардът е турчин;

бавачката е дипломирана психоложка; но иначе?

Листовете за ястия са все още твърде дълги;

новост е най-вече, на първокласната палуба, финландската сауна,

където се поти ЦК и в чая си слага захарин вместо захар.

Глациолозите са взели със себе си микрокомпютър,

който, поставен под плексиглас, докато трае големият колоквиум

по изследване на климата, отпечатва айсбергови модели

за идните двеста и петдесет години.

Бутиците, както обикновено, правят фантастичен оборот

с пепелници „Титаник“ и фланелки с образа на „Титаник“;

в кината дават „A Night to Remember“^[2]; хепиендът

е мило всекидневие както банковите обири,

както салонните дискусии върху коригирането на пенсиите

и върху социализма на един параход.

Сегиз-тогиз има някоя локално провеждана локална стачка;

тогава келнерите отпускат кофичките с шампанско,

а пианистът спира посред фантазията в c-moll.

Тогава се сепват също гангстерите и книгоиздателите;

салонните художници се косят; военните аташета

внезапно искат сметката; всички се смеят, всички се радват.

„Ето как — разсъждава мъдрата уличница, — ето как ще загине светът,

сред веселбата на своите най-умни глави, които си мислят,

че това е шега.“ А и поети все още колкото щеш!

Седят в кафе „Астор“, на самообслужване,

ще ги познаете лесно по блуждаещия поглед;

те сърбат от пластмасови чашки своята кола с ром

и отварят дума, както си е редно, за гастарбайтерите,

ескимосите и палестинците в корабната трета класа.

Лъжепоетът кима на третокласния поет,

третокласният поет на истинския поет.

После всеки се прибира в каютата си, всеки

сяда на своя сух стол и написва,

сякаш нищо не се е случило, върху сухия лист:

„В действителност нищо не се е случило.“

 

1978