Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (23)

Седемнадесета песен

Безшумно потъваме. Тихо, като във вана,

водата изпълва блестящо осветените палмови зали,

тенис кортовете, фоайетата и се оглежда в огледалата.

Мастиленочерни мигове, замръзнали като в желатин.

Няма спорове, няма препирни. Полугласни диалози.

„Моля, след вас. Поздравѝ децата. Пазѝ се да не настинеш.“

В лодките можеш да чуеш дори скриптенето на въжетата

и виждаш как от перото на веслото, което в забавен каданс

изплува от водата, падат обратно в морето фосфоресциращи капки.

Едва най-накрая — тъмната кърма се издига отвесно

от глъбините като някаква абсурдна кула,

светлините по корпуса са угаснали, никой не гледа часовника —

страхотен грохот раздира кристалната тишина:

„Скърцане бе това, не, трясък, дрънчене,

тътнеща поредица от гърмежи, сякаш от някакъв свод

захвърляха в бездната предмети, тежащи с тонове,

и тези неимоверно тежки неща разрушаваха при падането си

всичко. Това бе грохот, който никой човек преди

не бе чувал и който никой от нас, догдето е жив,

не би пожелал пак да чуе.“ От този миг нататък

вече нямаше кораб. Онова, което ни връхлетя после, бяха виковете.

 

1978