Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (36)

Двадесет и четвърта песен

На втория ден от пътуването рано сутринта вахтените откриха

на палубата за разходки шатри. Какви са тези шатри?

Кой ги е издигнал? Отде идат тези хора?

Лицата им с цвят на светла маслина, на тъмна охра,

някои даже твърдят, че били изрисувани варварски.

Моряци с абордажни секири ги разгониха набързо,

но през нощта те пак дойдоха и ставаха все повече.

Мирис на печено овнешко се носеше от люковете, бял дим

издаваше къде са мангалите с дървени въглища, навсякъде пепел,

мяркаха се жени с вити златни гривни на ръцете,

с пъстри кръпки, с огледалца на гърдите,

голи деца се премятаха по перилата на стълбите,

по брустверите и бариерите, старци в шалвари,

с големи тюрбани на главите, седяха безмълвно

край наргилетата, скупчени зад радиостанцията,

носеха саби или по-скоро сребърни ханджари

и ятагани. На горната палуба можеше да се види

как между лодките се разхождат забулени дами,

целите в бяло, и господа с бурнуси. Ето че

започнаха да се чуват и цимбали. Но какво говорите?

Да, цимбали! Сред Атлантическия океан

недалеч от Големите Нюфаундлендски плитчини ехтяха цимбалите.

 

Ковчежникът нямаше никакво обяснение

за тези явления. „Аз обаче, аз

ги познавам! — извика Саломон П., салонният художник. —

Разпознавам ги всичките! Това са номади,

те идат от моята картина в палмовата зала,

образите са избягали. Пия прекалено много,

вижте, ръката ми трепери. Номадите обаче

викат подире ми: Моята картина, това съм аз! Никога

рече не ще рисувам. Не се извръщайте, уважаеми дами

и господа. Страхувам се от техните ятагани.“

„Да — рече Джон Джейкъб Астор, — и аз ги виждам.“

Тогава те изпълниха целия кораб. Запалиха

факли. Разнесоха се неразбираеми викове.

Освен това те имаха камили и техните разлюлени сенки

затъмняваха месинговия блясък на обковките.

Внезапно, сутринта на четиринадесети април,

всички изчезнаха. След себе си оставиха само

миризма на пустиня и тора от своите животни.

 

1978