Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (27)

Деветнадесета песен

Един човек лежеше сред водата върху дъска,

върху дървена табла, върху маса;

не, това беше врата, на нея висеше той,

люшкаше се нагоре-надолу, а понякога

над него се сгромолясваше нещо ледено,

ала все пак не го поглъщаше. Той не виждаше нищо,

никой не зърна очите му, лежеше дребен,

притиснал дребното си лице о дъската,

прострян, сякаш огромна ръка

го бе разпнала на вратата. Наистина, само мъртвите

изглеждат толкова дребни. Някои му подвикнаха нещо

от лодка, която тъкмо го задминаваше, по той

не отговори. „Защото е мъртъв“ — казаха едни,

ала имаше други, те искаха да му помогнат.

Пак старият спор. Гребяха, продължиха

край него, спореха и накрая се върнаха.

Изтеглиха го през борда, от пантите и дръжката

развързаха възлите, с които

сам се бе разпънал на кръст. „Това е дете!“ —

възкликнаха някои, обърнаха го по гръб

и му разтриха ръцете, но това беше

японец. Разтвори очи

и заприказва на своя език;

изминаха само няколко минути,

и той скочи, протегна длани нагоре,

заигра, затропа с крака, заизвива се, после

грабна веслата и греба до разсъмване, удар

след удар, като непрекъснато чуруликаше нещо.

Не беше той нито мъртъв, нито Месията,

ала никой не разбра какво им говореше.

 

1978