Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (30)

Двадесет и първа песен

По-късно, естествено, всички го бяха видели как приближава,

само ние, мъртвите, не. По-късно гъмжеше

от разкрития, екранизации, слухове.

Изведнъж се заговори, че против всяко благоприличие

на третокласната палуба били устроени

кучешки надбягвания; пъстро нашарени железни зайци,

движени от хитроумно приспособление,

по забранен начин подмамвали там

черно-белите хрътки; също тъй

при това глупаво състезание не един сиромах

проиграл и сетната си гвинея; да не говорим

за пукнатата параходна камбана, за бутилката бордо

при спускането на кораба във водата — „Шато Лароз“ от

осемдесет и осма — виното било вкиснато, за странното

поведение на плъховете в Куинстаун, последното пристанище,

и за потулената нервна възбуда сред корабния оркестър.

Всяка случайност е подозрителна, всеки порок е неизразим.

Само че: Каква вина имахме ние? Какво знаехме ние —

за шибаните с камшик херцогини под игралната маса,

за покварените корабни юнги, за малолетните момичета,

надаващи викове за помощ от вентилационната шахта,

и за хермафродитите, които в турската баня

си показват отверстията? Да, сега, когато вече е много късно!

Сега всички твърдят, че са чули звуци на орган, който,

недокоснат от тленна ръка, по цели нощи

свирел злокобни улични шлагери като последно предупреждение

за всички нас. Лесно е да се каже: Божието възмездие!

Предпоследните думи на един възпълен господин

например, простодушие изречени пред друг

възпълен господин малко след отплуването:

„Дори Господ-Бог не е в състояние да потопи

този кораб!“, ние не сме чули. Ние

сме мъртви. Ние не знаехме нищо.

 

1978