Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (25)

Осемнадесета песен

След това те загребаха — рече глухият глас —

колкото се може по-бързо, надалеч

от неразличимото гладко място,

където бе потънал „Титаник“, обаче

не избягаха от виковете. Всеки един

от тези викове се открояваше

сред другите, пронизващият вик на ужас

бе по-различен от дрезгавия вопъл, ясно се долавяше

пискливият хленч сред задавените ридания,

и тъй нататък — продължи равно гласът, —

и тъй нататък, а не бяха малко ония,

които крещяха, повече от хиляда, и помислете:

морето не бе развълнувано, нямаше вятър,

гласовете — рече гласът — се носеха надалеч,

бяха съвсем ясни, тъй че в лодката

спореха: „Трябва да обърнем назад, има още място“ —

казваха едни. „В никакъв случай, те ще се вкопчат

за всяка дъска — тъй казваха други —

и викайки, ще ни издавят всички.“ Ето защо

продължиха да напрягат мишци и да гребат, догдето

най-сетне след един безкраен час — промълви беззвучно

гласът — гласовете стихнаха, само поединично,

слабо, тук-там се чуваше още някоя кашлица,

труднодоловимо животинско хриптене, което

скоро потъваше в мрака.

 

1978