Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (6)

Четвърта песен

По онова време вярвах на всяка дума,

която пишех, а пишех

Гибелта на „Титаник“.

Бе хубава поема.

Спомням си точно

как започваше — с шум.

„Стържене“ — бях написал, —

„замиращо стържене“. Не,

не беше това. „Слабо звънтене“,

„Звънтенето на сребърните прибори.“ Да,

струва ми се, тъй започваше, тъй

или подобно. Цитирам

по памет. Как продължаваше

— вече не зная.

 

Колко приятно бе да си безхитростен!

Не исках да приема,

че тропическата фиеста вече е свършила.

(Каква ти фиеста? Това бе неволята,

кръгъл невежо, и нуждата.)

След някоя и друга оскъдна година —

сега всичко е минало —

има предостатъчно обуща,

електрически крушки, безработни,

нови-новенички разпоредби и машини.

Студът в костите ми,

чувствам, е анахронизъм

сред анахронизма.

 

Мирише на брикети.

Там, дето Европа е най-грозна,

аз седя царствено между чугунени

бавно разлагащи се Хохенцолерни

и членове на ЦК, сред горчивата

тревожна отечествена низост,

и си спомням, и си спомням

своите спомени. Да,

тогава си казвах, това е само

Фата Моргана, в действителност,

казвах си, остров Куба

не се люшка под нозете ни.

 

Тогава имах право.

Претърпя гибел тогава

единствено моята поема

за гибелта на „Титаник“.

Поемата нямаше копие,

написах я с молив

в тетрадка с черни мушамени корици,

защото в цяла Куба тогава

не се намираше индиго.

„Харесва ли ти?“ — попитах

Мария Александровна, а после

пъхнах поемата в плик

от кафява манила. В някой пощенски

чувал, натоварен в Хавана,

но никога непристигнал в Париж,

тя се изгуби безследно.

 

Какво стана по-нататък, знаем всички.

Навън вали сняг. Диря нишката на разказа,

която изгубих, и понякога,

например сега, ми се струва,

че вече съм я намерил.

После късам. Завесата се разкъсва

със съсък, просветва,

и отново ги виждам всички:

мулатките, капитана

с белите бакенбарди, Данте

(1265–1321), огняря Джеръм,

малкото му име неизвестно (1888?-1912),

стария художник от Умбрия

с изцапаните нокти,

роден еди-кога си

и еди-кога си починал,

Мария Александровна (1943-) —

 

Всички тези удавени или замръзнали

бяха 1217, казват едни,

1500, твърдят други, препирайте се,

дървояди, препирайте се, червеи!

И отново ги виждам, всеки

един, даже китайците,

петимата китайци, лежат там

като брашнени чували върху дъното

на спасителната лодка. Вярвам,

че са те, вярвам, че са живи,

ала не бих се заклел.

 

И тъй, седя тук, загърнат в одеяла,

дордето навън вали ли, вали,

и се забавлявам с гибелта,

с гибелта на „Титаник“.

Нямам по-важна работа.

Разполагам с време като някой бог.

Не бързам заникъде. Занимавам се

с радиограмите, с менюто,

с удавниците във водата. Събирам

удавниците от черната

ледена течност на изтеклото време.

 

Плуващи останки, отломки от изречения,

празни сандъци за плодове, тежки пликове от манила,

кафяви, прогизнали, разядени от солта,

стихове — всичко това измъквам от прилива,

от тъмния, топъл прилив

на Карибско море,

което гъмжи от акули,

експлодирали стихове, спасителни пояси,

кръжащи сувенири.

 

1978