Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (2)

Втора песен

Сблъсъкът бе съвсем лек. Първата радиограма:

00:15 часа. Първи май. До всички. Намираме се

на 41°46′ сев. ш. и 50°14′ зап. д. Чудесен е този Маркони!

Потракване в главата, в слушалката, безжично

и далечно, тъй далечно — на повече от половин век!

Няма сирени, няма алармени звънци, само

дискретно почукване по вратата на кабината,

покашляне в пушалнята. Докато долу

водата се качва, стюардът връзва върху палубата за разходки

обущата на един охкащ стар господин —

металорежещи машини и металургия.

„Смелост! Стига умора, уважаеми дами!

В галоп!“ — вика в настланата с паркет гимнастическа зала

треньорът мистър Маккоули, тип-топ както винаги,

в своя бежов фланелен костюм. Безшумно се люшкат

нагоре-надолу механичните камили.

Никой не подозира, че неуморният мъж е с болен стомах,

че не умее да плува и се бои.

Затова пък Джон Джейкъб Астор^[1] разпаря с пилата за нокти

един спасителен пояс и показва на жена си —

от фамилията Коноут — какво има вътре

(навярно корк), докато в предния трюм

водата нахлува в струя, дебела като ръка, клокочи

ледена под пощенските чували, процежда се

в камбузите. „Wigl wagl wak, my monkey“^[2],

свири джазбандът в белоснежни униформи:

потпури из „Доларовата принцеса“^[3]

„Хайде горе в «Метропол»! Дават «Берлин живее и се смее»!“

Само там долу, където, както винаги, първи загряват,

хората трескаво сграбчват вързопи, бебета,

яркочервени възглавнички. Трета класа

не разбира английски, нито пък немски, но само едно

няма нужда да й се обяснява:

че първа класа първа ще се вреди,

че никога не стига мляко, не стигат обуща,

не стигат спасителни лодки за всички.

 

1978