Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (55)

Още няколко думи за книгата

Считам ги за необходими по няколко причини:

Най-напред, за да благодаря на тези, които след като я прочетоха в чернова, с критичните си бележки, мнения, съвети — сторени устно или писмено — спомогнаха за това, книгата да стане по-достъпна и смилаема. Въпреки това сигурно много неща ще останат неразбрани — от чужди и свои. Формата (?) и маниерът на изложение също създават проблеми на читателя. Сред тях основният: За кого е писана тази книга и защо? В последните редове на този послеслов се опитвам да отговоря.

Същевременно благодаря и на тези, които въпреки различията ни в оценката на миналото и настоящето проявиха толерантност.

Ръкописът на книгата, или отделни нейни глави, бяха прочетени от двадесетина души. Хора от България и вън от нея. Партийни и антипартийни. Специалисти и простосмъртни. Приятели, и не толкова. Мненията са разнообразни, но равнодушни няма. Едни смятат, че авторът е идиот, други намират в книгата нещо от сатирата на Джонатан Свифт. Отминавам хвалбите, и се спирам на същественото.

Един приятел пише от България:

Ти зае позицията на пълно отрицание, но ти не заместваш празното с нищо. Получава се така, че ти изхвърляш празното и го заместваш с празно, което не звучи много убедително и в твоя полза…

Като подминем „ползата“, явно този не е разбрал, че аз пиша, за да запълня „празното“ в бъдещето. Празното в миналото може да бъде запълнено само с призраци!

Една византоложка в емиграция, от тези, които „не изгарят мостовете с отечествената наука“ и редакцията на сп. „Родолюбие“, след като прочела няколко реда от „Катехизиса на Крум“ казала, че авторът е идиот, луд, дилетант, бездарник, с неграмотен стил (?) и т.н.

Коментирайки реакцията (?), този пред когото дамата се изпразнила, пише:

Струва ми се, че ти уцелваш националните българи в някакъв нерв. Написаното действува като червено сукно на патриотичния бик. Дерзай, тореадор, победата е сигурна!

Един отговорен партиен „другар“ казваше, че за такава работа се пада най-високата „награда“, предвидена в Наказателния кодекс, а друг негов събрат, изкривил отдавна партийната линия, но останал верен на духа на марксизма, писа: „Добре си ги подредил днешните.“

В писмото си млад човек пише: „Стрелите, насочени срещу тоталитаризма, ще улучат всеки авторитет и патриотизъм, който е някаква странна болест, способна да изгаси ума и у сравнително интелигентни хора.“

Специалистите избягват спора по същественото и се улавят за „научните“ детайли. Ето възраженията на един, който е на университетска ясла (ще го нарека Климент Охридски) и моите отговори:

Климент Охридски: Как може да се говори за многонационална империя в седми век (Византия), когато, както знаем, нациите се появяват и т.н. (Справка: „Марксизма и националния въпрос“ — Йосиф Джугашвили, алиас Сталин).

Отговор: Подобни бележки ме накараха да наслагам кавички и там, където не се иска много ум и ерудиция, за да се разбере прозрачната ирония за „законната наследница“ на Византия — Москва. Улавящите се за кавичките „специалисти“ ще получат моя отговор в приготвената за печат брошура по „националния въпрос“.

Кл. Ох.: Как може да не се знае, че има тюркски народи, различни от турските?

Отг.: В моята бележка няма нищо друго, освен че само в българската историческа литература, и в Тюркменската Съветска Социалистическа Република се ползуват от тази двойна терминология: турски и тюркски. Нещо, което го няма в ничий език, още по-малко в турския, който на турски звучи „тюрк“, като Кемал Ататюрк, да речем.

Кл. Ох.: Златарски бил вече остарял и Бешевлиев бил направил нови разкрития по делото Аспарух в 1938 година.

Отг.: Ами че аз бе, аланкоулу, ползувам най-новите ви „открития“ в том Втори на ЖИБИ — 1982 г., проф. Ваклинов — 1983 г. и капана за страдащи от носталгия фашиствуващи плъхове, „Родолюбие“ от 1984 година.

Кл. Ох.: „Именникът…“ бил автентичен, защото в 16 век, откогато е намереният в руските манастири най-ранен превод, в Русия нямало причини да се съчиняват патриотични фалшификации. Руският империализъм не бил още проявил апетитите си към Заддунавската Губерния и проливите.

Отг.: „Специалистите“, на които зобта е по-скъпа от истината, предпочитат да забравят, че Светослав преминал голямата река още в 10-и век, за да види сметката на българското царство (във взаимодействие с предвожданите от Йоан Цимисхий византийски войски), без да се спираме на „законните претенции на Иван Четвърти Грозни към Римско-Византийското наследство“, поради сватбата на дядо му с княгиня София Палеолог.

Кл. Ох.: Бил нужен „материалистически“ подход към държавността, която, заедно с други подобни исторически израстъци, била необходима, ако невинаги, поне за дадена епоха.

Отг.: Маймуноподобният период също е бил „необходим“, но поне на думи, никой от теоретиците на властта, дори „преходната“, не се старае да докаже „научно“ необходимостта от маймунството, (Изключение прави в своята „Книга за Българския народ“ Стоян Михайловски, където казва, че „с питекантропуси създал би народност образцова“).

Прочее, време е, да спра полемиката си със специалистите, които се чувствуват по-засегнати, дори от тези, които им плащат. Легендата разказва, че когато Кирил излезнал от един диспут с римските богослови и каноници, и го попитали защо е изпотен? Той отговорил: „Спорих с глупаци“.

Аз нямам намерение да се изпотявам…

За отбелязване е, че защитниците на нашето „национално величие“ — марксисти или не, често си служат с диалектиката, за да докажат, че грабежът, ангарията, безправието, униженията, мъченията и издевателствата през феодализма били естествени и необходими.

Подкованите в марксическите налбантници, „национални българи“, оскърбени от моите аналогии, казват, че феодализма и „социализма“ не трябва да се поставят на една дъска. Първият е явление естествено и закономерно, докато вторият е изкуствен, противоестествен резултат на случайност, порочен, перверзен придатък на историята (на това място ракията бе вече съвсем разпалила патриотическия жар у моите събеседници), който води до връщане назад. (Към феодализма ли? Г. К.)

Към мене апелираха да бъда обективен в оценката на християнството и Кирило-Методиевото дело. Да пощадя царствените герои на българската история, които са опорни точки за народното съзнание. И да помня, че патриотизмът, който е единственото възможно знаме на освободителната борба, се създава от земята, традициите, песните, историята! (Школската или моята? Г. К.) Последният им аргумент беше „Как можеш да пишеш така, след като дори комунистите приеха патриотизма?“

За тези новодошли на Запад патриоти, обявени за „родоотстъпници“ и „изменници“ по нормите на действуващото в НРБ наказателно право още не е станало ясно, че „Родината“ и „благата (?)“ са на тези, които има властта. И те завършват своя апел така:

Даже и да има неща скверни, те трябва да се скрият, за да не се пречи на възпитанието на поколенията!

Това, което аз правя, е отсичане на клона, върху който „седим“ изтръгване на корените на младите генерации в миналото. В последното трябва да има нещо вярно, защото и една не чак до там млада българска патриотка, преди легионерка, а днес възторжена ОФ-деятелка, след прочитане на първата глава казваше също, че се чувствувала изтръгната от корен и захвърлена в нищото…

Има и други мнения и пожелания.

Един мисли, че за първи път е казана цялата истина, без задръжки и задни сметки, и че един ден книги като тая ще озонират атмосферата в България от лъжите и фалшификациите, с които оглупяват и душат народа вече повече от век.

Друг пише:

Между клеветата и критиката, между пасквила и сатирата има много тънка межда, и само една крачка. Ти удивително вървиш по ръба. Онова, което не става за смях, вече е за плач.

Не оклеветена, а гоголизирана история! Води се полемика със скрил се зад щита на фалшива документация, произволни интерпретации, престъпни дела и намерения противник. Аз бих нарекъл твоето ново по рода си навлизане в нашата история, една смела и научна, гоголевска ревизия.

Трети иска:

С две думи, да се каже и обясни сериозно, защо е употребен такъв маниер и език на писане, и ми внушава: „Разбиване на пух и прах зловредния и отровен в историята на човечеството патриотизъм — последното оръжие за господство на последните тирани — идейно пропаднали маркс-ленинисти!“

Разбира се, аз бих могъл да кажа, че целта на тази шесттомна история е да бъде шестоглава ядрена ракета, приготвена за изпепеляването на вчерашните, днешни и утрешни властници. Бих могъл да напиша и още по-бомбастични неща. Но ми се срува, че ако книгата сама не накара читателя да разбере целите (?), времето отделено за написването (?), може да се счита за загубено; И никакви пояснения или нравоучения няма да спасят положението.

А езикът и маниерът на написването са такива — „несериозни“, за да не се прозяват от скука читателите и заспят.

За много от недостатъците, които ще бъдат намерени, е виновен недостигът от време. Малцина знаят при колко неблагоприятна за съсредоточаване и творчество обстановка са писани тези томове. И колко много време и труд са необходими, когато ти липсва талант, за да можеш всичките тези думи, разпълзели се и душещи, като Лаокооновите змии, да подредиш в сатирична поема.

Да се надяваме, че много от дървените елементи в езика и стила, ще бъдат отстранени при едно второ издание в България.

Остава ми да отговоря за кого и за какво е написана тази книга? Е, добре, тя не е нито за политици, нито за академици. От тях не чакам разбиране. Те, подобно „Сатурн“ на Гойя и хиените, се хранят с живите трупове на поданиците си и лешовете в политическата история. Нашето отношение към нейните тъмни герои е определено и едва ли има причини да бъде различно!?!

Главният нишан в тази книга е жаждата за власт и господство, която с нищо не отстъпва пред алчността на скъперника.

За да бъде разрушен нагонът за власт над хората, ние поставяме динамита на сатирата в основите му. Трябва да се разкрие до каква степен всичко в политическата история е отвратително, жалко, смешно и лишено от смисъл!

Задачата ни ще се улесни, ако един ден, когато ще се диша свободно, тази история получи равностоен достъп в училищата и университетите, наред с останалите учебни помагала. Ако изобщо в образователната програма трябва да се отделят часове за изучаването на една криминална хроника, с чиито трици патриотите се готвят отново да ловят маймуни.

Разбира се, само с книгата не ще бъде заровен вампирът на властта, който броди над света вече шест хиляди години!

Тодор Живков за нашата национална гордост

Нашият народ е бил 170 години под византийско робство, 500 години под отоманско иго, но е съхранил своята национална самобитност, не се е срамувал от своя род, език и традиции, гордеел се е със своята героична борба против поробители и потисници, против феодали, чорбаджии и капиталисти, за свобода, за по-добър и щастлив живот.

И днес ние трябва да се гордеем с историята на българския народ от основаването на българската държава до ден-днешен. Нима не предизвиква възхищение подвигът на основателя на българската държава хан Аспарух? Заслужава, според мен, да издигнем достоен паметник на хан Аспарух за прослава на неговото дело като създател на българската държава.

Извадка от речта, за която става дума в пролога.