Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (46)

1.1.5.3.
Държавната власт и нейната вътрешна и външна политика или изкуството да се оскубе перушината на своите и чужди поданици

Политиката е съвкупност от методи и средства, с които се цели завладяването, разширението и стабилизирането на държавната власт над определена човешка маса и населяваната от нея територия.

От подобна дефиниция следват няколко неща:

1) Политиката е немислима вън от институциите на държавата.

2) Политиката е дело на професионалисти, които притежават средства за нейното провеждане, разработили са повече или по-малко „научни“ методи, стратегия и тактика, и са създали организация, която ако не държи властта в свои ръце, притежава в ембрионално състояние всички нейни атрибути и институти.

3) Който се бори срещу държавната власт и цели нейното унищожение, не се занимава с политика.

4) Този, който е лишен от средствата, с които се овладява и задържа държавната власт, се изключва автоматично от политическата игра.

5) Впрегатната публика, и в най-съвършената парламентарна република, е обект на политиката, върху който се упражнява властта. Нейната роля при диктатурата не се нуждае от коментарии.

Дори беглото запознаване с историята показва, че политиката не е нищо друго, освен набор от машинации, чрез които се осъществява непрекъснатия грабеж. Последният сменя само формата и обектите си. Спрямо чуждите поданици продължението на политиката „с други средства“ се нарича война (Клаузевиц). Продължението на войната спрямо „своите“, с чиято помощ властниците превръщат подвластното население във впрегатен добитък, се нарича „граждански мир“.

Разбира се, в историята съществуват политици, които действуват против гражданския мир, но тяхната цел е неговото незабавно възстановяване, след като „последните станат първи“! Така е било от времето на исусовите наместници на земята до днешните маркс-ленински „революционери“ и милиционери.

В социалната история впрегатният добитък носи името роби, крепостни, „свободни“ селяни или наемни работници. С помощта на различни форми на принудата: законодателство, съдо-„производство“, правораздаване във вид на екзекуции, експроприации, затвори, интернирвания и охрана на границите на „родината“ срещу бегълците, „народа“ приема волския хомот, ангарията и данъците, покорството и безмълвието.

Вън от границите, подобни резултати се постигат чрез войната. Модерните теоретици разглеждат тази педантично организирана кланица като стратегическа игра. Но такъв вид „игри“ предполагат независими партньори, при които макар че едни печелят, а други губят в края на играта, играчите не се намират в отношение на власт и подчинение. Явно този тип игри са възможни за властниците и главнокомандуващите на воюващите страни. „Масите“, които те изпращат на заколение, са постоянно губиещи, ако не се считат посмъртните почести, поради което трябва да ги считаме като залог на играта.

Разглеждайки войната като „игра“, можем да установим, че въпреки стратегиите и тактиките, както и многобройните хитрости, свирепости или доблести, които придружават войните, вариантите във външната политика са далеч по-малко на брой от шахматните дебюти.

Схемите на организиране на грабежа в отечествената и световна история са банални и до повръщане повтарящи се: Следят се международните или вътрешни „утеснения“ на конкурента, и когато те го доведат до известен праг на парализа, се нанася ударът — фронтален или в гърба. В зависимост от изхода на играта, властта се консолидира при печалба, или в противния случай, привържениците на предишната „генерална линия“ се изхвърлят от държавния кораб, чието управление се поема от нови кормчии на българския народ.

Подобни обстоятелства на „утесненост“, помогнали на хановете да въстанат срещу Византия и плюят на васалството. С тоя си акт те доказали, че разбират от политика далеч повече от Филовци и Живковци. Тези последните са лишени дори от интелигентността (или инстинкта) на плъховете и потъват заедно с продънената лодка на властта.

Политическият период, който преживяваме днес, е един от най-неподвижните в българската история. Международното статукво, установено в Техеран, Ялта и Потсдам, с активното участие на московския пръст на провидението и резигнацията на „народните маси“, създават условия за увековечаване на вътрешното, социално и политическо мъртвило. Затова в течение на повече от 40 години само от време на време някой софийски ибрикчия потъва в неподвижните и миризливи води на блатото, наречено най-нова българска история. (Описано в Шестия том.) Не е изключено старата схема на ханско-византийските борби за „национална независимост“ да възкръсне в огъня на толкова дълго подготвяната трета световна война. Подобна политика може да вземе връх и в една „локална“ война, ако Китай пробие сибирските граници на нашата тройна освободителка или най-после, когато революцията стовари своя топор върху портите на Кремълския дворец. Тогава, в периода на „немирното“ разкъсване на агонизиращия „Трети Рим“ и нашето политическо блато ще се раздвижи, и от пяната му ще изскочат бъдещите маркс-ленински Багряновци, за да направят напразен опит да сменят днешните ибрикчии с „нови“.

Дотогава, ако народът не стане Народ, най-вероятно е да се съхрани Оруелското статукво от „1984“, с неговото равновесие между изкачващите се и слизащи от историческата сцена триъгълници и многоъгълници на световните сили. С вулканичното спокойствие на „локалните“ конфликти, колониалното робство на малките народи и мизерията на живущия във всяка страна „четвърти свят“.

Днешната епоха е епоха на криза. Кризата носи със себе си и декаданса, и ренесанса. В тази епоха „великите“ са без бурни устреми и нямат дори суетната воля на Александър, Цезар, Атила, Мохамед, Тамерлан или Чингиз хан. Днешните „велики“ се вдъхновяват от Метерниховата политика на равновесие на силите и свещен съюз за спиране на часовника на историята. За съхраняване на статуквото и увековечаване на епохата, която властвуващите са склонни да наричат „Хубавата“.

Но кризата подготвя нова епоха — антипод на сладкия живот, без грижи и рискове. Епоха на войни и революции, на динамика в раждането и крушението на господствата…

На това място оставяме открит въпроса за механиката, причините, същността, целите и резултатите от войните във феодалното общество, както и този за моторите на експанзията и империализма в ранното средновековие, за да се върнем към тях във Втория том (при Симеон „Велики“). Очевидно, вън от грабежа и стремежа към господство, трудно могат да се намерят други мотиви, А дали те са от „икономическо“ или „политическо“ естество, оставяме да бъде решено от член кореспондентите. За нас е, важно да отбележим, че през езическия период, в борбите за ханския престол и предаването му в наследство, се излели основите на управление, което е предшественик на руското самодържавие и западния абсолютизъм. Създадената „цивилизация“ очертала външната политика на българските ханове от Първото, пък и от по-сетнешните царства.

Ако, както констатирахме в предишните глави, държавната власт се раждала от грабежа, войните и „братоубийствата“, то чрез нейната политика станали възможни собствеността, привилегиите, имуществените и социални неравенства. А те вкупом образували „базата“, върху която се развили своеобразните „производствени“ и класови отношения, на които са посветени част от параграфите в тази заключителна глава.

Дълбоката връзка между властта, собствеността и политиката била схваната още от Шекспировия Ричард, който както знаем, разглеждал царството като своя собственост („Давам половин царство за един кон!“).

В по-ново време ленинската теория и практика демонстрираха неразличимостта на тези основни исторически понятия („Политиката е концентрирана икономика“).

По този начин проблема за „базата“ и „надстройката“ се поставя в нова светлина и ни позволява да преминем към параграфите за собствеността и социал-икономическите отношения при феодализма — този ранен предвестник на реалния социализъм.