Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
zearendil (2010)

Издание:

Георги Константинов. Антиистория славянобългарска

Художник: Тодор Цонев, 1991

История

  1. — Добавяне

1.1.4.4.
Мирът не е неделим

След като поради ред причини от вътрешен и международен характер се стигнало до двустранно спазване на условията на 30-годишното мирно съвместно съсъществувание с „вековния враг“, Омортаг обърнал погледа си на североизток и северозапад, където оставали висящи редица гранични и „национални проблеми“.

На североизток на Омортаг предстояло да се справя с нови пришълци откъм руско-азиатските степи — маджарите. Те, на свой ред изскочили от човешкия котел и по традиционния път на преселващите се на Запад народи, се сблъскали с унугундурската държава, която се конституирала век-два преди тях в борба и симбиоза с Византия.

От появата на Аспаруховата орда в Онгъла бил изтекъл век и половина. Унугундурите се цивилизовали, уседнали, възприели правилата на играта и сега тям предстояло да противостоят на необуздания, нешлифован и неканонизиран бандитизъм на маджарските орди. Първият двубой в историята между искащите да получат „полагаемата“ им се част от разлагащата се в течение на 1000 години вавилонска блудница и бившите чергари, превърнали се вече в жупани, копани, боили, ичиргу-катили и прочее хранени „човеци“, завършил с нулев резултат, ако не се броят няколкото хиляди трупа, останали върху полето на честта.

За изясняване същността на „националния въпрос“ по-поучителна е северозападната политика на Омортаг. Още по време на „страшния“ татко, живущите по долините на вливащите се в Дунава реки Тимок, Сава, Драва, Тиса и Морава, славянски племена били „федерирани“. Нашите казионни историци са категорични относно принадлежността на разните тимочани, абодрити и браничевци към „българските славяни“. (Най-лесно се намират доказателства за българщината на тези племена в „трудовете“ на пруските и австро-унгарски херодоти, особено от периода на Първата световна война, когато научната добросъвестност е намирала благодатна почва в обстоятелството, че Сърбия е участвувала във войната на страната на Антантата.) Принадлежността на гореизброените племена към българската група академичните хлебарки „доказват“ с факта, че още по Крумово време Плиска владеела важната крепост Сингидунум, получила впоследствие името Белград и припадащата (?) се днешна Сръбска република. Само за хърватите те не са много ясни — в смисъл дали и те са от същата група? Изглежда, по време на 30-годишното мирно строителство на феодализма братската прегръдка станала толкова задушевна, че въпросните тимочани, абодрити, драговити и пр., „по неизвестни причини — както казва професор Златарски — се отметнали от българската власт“ и потърсили по-малката от двете злини, като признали върховната власт на немския крал Людвиг Благочестиви, който дошъл на смяна на Карл Велики. Омортаг започнал веднага преговори за връщане на заблудените овце в лоното на майката отечество. И когато преговорите ударили на камък, той изпратил българската флота (от лодки еднодръвки) по река Драва. В 827 година „българите разорили с огън и меч своите братя славяни в Панония, като изгонили техните князе“ и им… назначили български градоначалници, околийски управители и всички полагащи се при подобни случаи хранени човеци на хана, което впрочем винаги е било първата стъпка на всяка обединителна и националосвободителна акция.

Защо и как българските самодръжци не съумели впоследствие да обединят всички балкански славяни в една „Велика България“, си остава открит въпрос пред отечествената историческа наука. Все таки, не малко родове и племена попаднали в търбуха на ханската държава, за да излезнат оттам оформени като „самобитна общност“ с характеристики, които любознателният читател ще намери в коя и да е енциклопедия.

Прочее, в заключителната Пета глава, е разгледан генезисът на българската „нация“, нейният етнически състав, както и методите, с които от древна България до днес се осъществявали спойката и морално-политическото единство, чийто резултат е днешната „историческа даденост“, с нейната етническа, културна, религиозна, идейно-политическа и икономическа структура и фасада, наречена „българска социалистическа нация“ — неделим член на семейството на социалистическите народи, начело с великия Съветски съюз и лично другаря Андропенко! (Всички стават прави и се разнасят аплодисменти, които преминават в неистови овации…)