Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (37)

1.1.4.5.
Миролюбец, строите и велик администратор

Макар и да не кипяла от бурни събития, епохата на хан Омортаг била изпълнена с дела на ежедневен героизъм — на стопанския и административен фронт. За тях ханът и неговите каменоделци, блюдо— и гъзолизци, са ни оставили няколко паметника, подобни на тези, с които прославят нашето социалистическо съвремие. Касае се за стигналите до нас каменни текстове — епитафии и епиграфи — върху надгробни плочи и „обелиски“.

Чаталарският, търновският и пр. надписи са оронени и полуизтрити. Затова нечленоразделните буквени остатъци имат различни „преводи“ и тълкувания. Все пак те са ценни за жаждущото истината потомство по няколко причини. Най-напред защото, заедно с мадарската вписка на архонта Тервел, те са първите, неподправени исторически сведения (камъкът не се изтрива, нито претопява лесно). Те ни информират не само за разгърналото се феодално строителство, но и за душевността на първобитните властници, за тяхната суетност, за титлите, йерархията и още много други неща.

И тогава, както е днес, казионната слава и безсмъртие се дозирали според мястото върху служебната стълба. И съобразно принципите на демократическия централизъм — отгоре надолу. Ханът нареждал кому, кога и колко да се раздаде. Обикновено второразредните храненици били погалвани от лъчите на величието ante mortem. Копан Окорс, таркан Онегавон и пр. бележити хранени хора получили своите плочи и дял от безсмъртието само след като се издавили, умрели от преяждане или преливане, или на полето на честта. Прочее, и днес първият човек в ханството се разпорежда кого от отговорните другари да поставят в музея на „Революцията“ и кого в този на „Революционната бдителност“. Кому да изтрият името от някоя улица и чие име да бъде произнесено тържествено на вечерните зари и парастаси. Кого да изпратят в дранголника и кого с делегация в чужбина или в почетния президиум.

Както казва Леонид Андреев: Така е било, така ще бъде!

Днешният историк може да реставрира йерархията всред унугундурската аристокрация (пази боже!) по големината на тези надгробни плочи и стълбове на прославата. Височината на йерархическото стъпало, върху което бил застанал съответният жупан, таркан, кавхан или хан, била правопропорционална на отделните му линейни и квадратни метри стълбове и гробищна площ. Този почти безпогрешен метод на йерархологията може да се изпробва върху кое и да е съвременно партийно гробище.

С отбелязаните върху камъка дворци-аули, надгробни могили, крепости и др., ювиги хан Омортаг се явява истински предтеча на червенковци и живковци, които без много-много да се хвалят, си построиха палати „кажи-речи“ във всеки по-хубав кът от „майката-родина“. Така напр., от надписа върху Чаталарския варовиков стълб — дълъг 6,15 метра — разбираме, че по него време в „държавно-правната мисъл“ или по-скоро в главата на шефа на ордата, била влезла мухата (или идеята) за божествения произход на ханската власт. За прославата и комфорта на божествения задник построили аул на р. Туча.^[1] Той бил украсен с колонади и медни лъвове. Крадени или поръчани на византийските майстори, те свидетелствуват, че унугундурската „аристокрация“ излязла вече от прясно-кървавите кожи и започнала да подражава на имперската. Върху колоната е отбелязано, че аулът имал и народополезни функции: Построен край Туча (днешната Камчия), той щял да задържа пристъпите на многобройните български врагове, „уголемявайки силата ханска, спроти гърци и славяни“, (sic!) Каменният дактилограф завършва хвалебствието с традиционния възглас: „Да живее сто години!“. Сравнена с „поезията и кантатите“ на нашето крилато време, в което лауреати и лакеи пожелаваха на Йосиф Джугашвили да живее колкото планините и на „великия китайски кормчия“ — 10 000 години, античната апологетика издава скромност. Съвременните придворни гъзолизци са изпреварили ханските в раболепието си стократно. Което впрочем е естествено за великата епоха, в която живеем.

Неизяснен за науката остава смисълът на онази фраза от надписа, с която нашият ювиги хан си пожелава „Да натиска с ногата си императора“. Защо са му били необходими тези бабаитски пози, това и самият Омортаг не ни е разяснил. Още повече че от историята с Тома Славянина, читателят познава ханът-строител като борец за траен мир с империята, на чиито господари той служил честно и безкористно. Навярно построеният палат ще да е служил като лятна резиденция, защото Омортаг си останал в лагера в Плиска. (Виж Чаталарския надпис).^[2]

От Търновския надпис научаваме, че „великият хан Омортаг“ добавил още един „преславен дом“ към резиденциите си в Плиска и на Камчия (Туча). Новият аул бил построен на Дунава. По средата между него и палата в Плиска била издигната „всеславна гробница“ — могила, която е унугундурски еквивалент на фараонските пирамиди. Ханът с обърканите местоимения (в надписа са употребени безразборно аз, той, моя, него, те и т.н.), завършва тази самопрослава с една философско-гробарска сентенция: „Човек, ако и да живее добре, умира и друг се ражда! И нека този, който се роди най-сетне, си спомня за оногова, който построи този гроб. А името на княза е Омортаг — велик хан.^[3] Нека бог го удостои да преживее 100 години!“ В тази дълбока мисъл нашите доморасли философи виждат (не без основания) един далечен унугундурски предтеча на Хегеля. Освен на придворния пруски философ, нашият хан строител очевидно е предшественик и на почина „Направи си сам!“ и на самообезсмъртилия се велик наш съвременник с ръкотворния си паметник в Правец.

Освен в архитектурата, Омортаг поставил своя печат и върху административното устройство на ханство България. В строителството на държавата той се придържал към завещаните от Крума принципи, като ги задълбочил и доразвил творчески.

За да ликвидира нездравите местнически тенденции и отслаби апетитите на разните провинциални вождове и боили, Омортаг разделил държавата на множество административни окръзи. (При Крума областите били само 3.) Начело на всеки от новите окръзи той назначил лично нему подчинени „хранени хора“.^[4] Така бандитизмът бил абсолютизиран, а абсолютизмът, както знаем, е една от най-висшите фази в развитието на феодалното общество — Фазата на зрелия феодализъм. (Прочее, коя е низшата и коя висша фаза в развитието на крепостническото общество, ще оставим да бъде решено от специализиралите се в тази област хегелианци, марксисти, шпенглеровци, сусловисти и черНенковисти. Тук само ще посочим, че през цялата епоха на „реалния феодализъм“ (в нашето и чуждо средновековие), централизмът и децентрализацията на властта и бандитизма си оспорвали първенството — от Карл Велики, през стотиците феодални държавици до абсолютизма с неговите Лъвски Сърца, Слънца, Романовци и прочее велики исторически личности.)

С горните реформи хан Омортаг отстранил за момента опасността от неподчинение и откъсване на малките местни феодали, държавници и бандити.^[5]

Подобен ред бил въведен и в новите земи (терминология, добре позната на по-старото поколение), където, както видяхме, браничевци, тимочани, абодрити и др. новоосвободени племена и орди упорито се опитвали да се избавят от закрилящата десница на ювиги хана Омортаг. Непослушните вождове или князе били почистени от редовете на властвуващата партия без право на посмъртна реабилитация.

Тези блестящи резултати в административното строителство на феодалната българска държава довели до създаването на здрав, йерархичен ред във „вътрешните“ и „външни“ земи на ханството. С централизирана армия и полиция оплела като паяжина разслояващото се феодално общество. Паяжина, чиито нишки се предели и тъчели от върховния паяк — хана.

Поучен от живота и византийщината, той дал свой собствен принос в разработването на един от фундаменталните принципи на държавността — йерархическия — като въвел титлите. От тази епоха, в писмените свидетелства се появяват разните таркани, кавхани, ичиргу-боили, коло-връзи и т.н., и т.н. „хранени хора на хана“. Така се създала една нова „раса“ от главорези и герои на феодалната бюрокрация, които ст.н.с. Примов, не без основание нарича военни и политически ръководители — помощници на хана „в центъра и по места“ — в неговата трудна, но благородна задача: пасането и стригането на повереното му от Тангра и историческата необходимост народно стадо. Можем да отбележим, че административната терминология — от ювиги хана до последния коловръз или катил е тюркска, от което личи доминиращото влияние на ордата в първите два века. Системното използуване на византийския бюрократичен речник започнало с покръстването, за да се стигне днес до кремълските чинове в партийната и държавна йерархия.

За политиката по „националното строителство“ много данни нямаме, но се смята, че в отечествената история Омортаг е един от първите властници, който разбрал, че само с кръвното родство далеч няма да стигне. Затова в сферата на властта на заповедите и изпълнението им, на управлението и подчинението — той въвлякъл и другите „инородни“ орди, които населявали ханството, на първо място — славянските. На част от техните главатари ханът дал достъп до йерархическата копаня, като оставил на извършващата се в затворено пространство (от държавните граници) демографска и етническа осмоза да извърши своя дял „по изграждане на морално-политическото единство на българския народ“. Той насърчил с личния си пример смесените бракове (смята се, че една от жените на хана била славянка).^[6]

Както ни разяснява самият ст.н.с. Примов, смазването на бунтовете и обезглавяването на инородните главатари по Омортагово време не трябва да се схващат като прояви на славянофобство или расизъм, а като актове на „Владетел, който защитава българската държавна власт и действува против тези, които отказват да я признаят“ — т. Втори, стр. 154 (подчертаванията са наши — Г. К.).

Дифузията и осмозата във властта (после народът е лесен) между прабългари и славяни вървяла усилено, както личи от появата и на славянски титли сред управляващия елит на консолидиращата се държавност. Наред с боилите се появили и жупани.

Някои фрагменти от каменната стенопис нарушават правдоподобността на официалната легенда за българо-славянското морално-политическо претопяване. В Чаталарския надпис например между другото се казва, че Омортаг „премести войската си срещу гърци и славяни“ (при р. Тича), или че „Уголеми силата си против гърците и славяните“. Авторът се чуди на престъпната небрежност и липса на бдителност у марксическите наследници на Омортага, които вместо да изземат от обръщение каменната книжнина и я закопаят дълбоко във Фондовете на вредната литература с етикет „Строго поверително!“, са я оставили в безотговорните ръце на разни кандидати на науките и академични плъхове, които вместо да мълчат там, където камъните говорят, пелтечат разни бабини дивотини за сложната международна обстановка, с която ювиги ханът трябвало да се съобразява, и за обстоятелствата, които го принудили да разиграе ханската тояга по гърбовете на братските славянски племена…

Както и да е, но от научните разяснения, които съпътствуват фрагментите, останали от предателското длето, се разбира, че ханът бил за „покровителството и защитата“ на послушните славяни, напр., тези в Тракия, но не си поплювал, когато историческата необходимост го заставяла да употреби меча и пожара срещу онези, които не признавали върховенството на неговата власт и искали да се отцепят от ханството, какъвто е случаят с живущите на Запад племена. Научните сътрудници не обясняват защо Омортаг засилил войската си срещу гърци и славяни при р. Тича, която не е на запад, но това не е важно и с основание могат да ни обвинят в дребнавост и буквоедство.

За доизграждане на „националното единство“ между поданици и властници имало нужда от общозадължителна (и от само себе си се разбира) прогресивна идеология. В онези далечни времена тази роля се падала на религията. Тук не му е мястото да се ровим в нейните основни функции. Тя между другото, подобно идеологиите със своя символичен и йероглифен език, понятиен апарат и жаргон, говорейки за съвършено абстрактни и на пръв поглед — чужди на живия живот неща, е онази комуникационна система, на чийто „морзов код“ посветените изразяват доста точно земните си интереси. Загънати в плащениците на „възвишеното“ и „идеалното“, те образуват тайно братство срещу систематично оглупяваните с иносказателни притчи и мистични ритуали, мигащи на парцали „народни маси“.

В онази безграмотна епоха Омортаг заповядал да се продължи вярата в езическите кумири и в символиката на неговите ювиги-прадеди. Защото ги намирал, при вътрешното и международно положение на ханството през първата половина на девети век, за най-адекватния израз на земните и небесни интереси на средновековния хранен човек.

Само няколко десетилетия по-късно неговият „правнук“ — „свети-цар“ Борис, щял да захвърли в праха езическите идоли, и принуден военно от Константинопол, да наложи суеверията и вярата в един нов бог — християнския. Вяра, която предрешила за повече от хиляда години духовните физиономии на пастира, кучетата и стадото.

Оценката на подобен избор и произтичащите от него идеологически гонения и унищожения, било на християни, било на езичници, зависи от „съвестта“ (която, общо взето, се диктува от текущия интерес). Ако последната е съвест езическа, тогава кладите и секирата на палача се преценяват като сурова необходимост в борбата за съществувание, която новопоявилият се в балканската джунгла млад и див нерез водел със старата и рафинирана византийска анаконда, която се готвела да го прекара през пищеварителното си черво.

От гледна точка на християнските попове и агитпропите от академията на „науките“ същите преследвания и изтребления са печални (и досадни) „грешки на растежа“, които следва да бъдат осъдени от някакъв първоаприлски пленум. Изобщо този род теми (и 30-те сребърника) остават открити за марксическите аспиранти.

По наше скромно мнение антихристиянството и антивизантийството, както и техните антиподи, покрай другото били във висша степен претекст и формален повод за разчистване на сметките във фракционните и партийни борби от епохата. За ранносредновековния езически светоглед най-разбираемо било конкурентът да се обяви за агент на византийския империализъм или за идеологически диверсант и проводник на разложителното влияние на християнския космополитизъм. Целта била да му се издърпа чергата изпод краката, за да му се килне ханската шапка. Тогава вече се създавали обективни предпоставки за революция във висшите правителствени сфери и всичко зависело от бързината и ловкостта на поредния кандидат на славата. Бъдещият помазаник на Тангра трябвало само мигновено да нахлузи на главата си търкулналата се „корона“ и да седне на празния трон.

Както личи от по-сетнешните и по-предишни епохи, в преследването на тези благородни цели всички средства били добри: и християнството, и гоненията на християните; и антивизантийството и гръкофилството; и прегръщането със славянските вождове, и смазването на „малцинствата“, които отказвали да признаят авангардната роля на българската унугундурска партия. Оправданието на средствата се извършвало чрез постигането на целта. След което „другарските дискусии“ занемявали, за да отстъпят място на разместването на фигурите в пластовете на йерархията.

Както и да не било, в резултат на всички тези миролюбиви, административни и идеологически реформи и мероприятия, в ханството станало чисто, подредено и тихо като в гробища. Това продължило дори отвъд внезапната смърт на архонта Омортаг, който въпреки увековечени-те върху каменните плочи благопожелания за столетничество, едва ли ще да е надхвърлил „на попрището жизнено средата“ (Данте).

Както с тъга отбелязват историците, „Омортаг не могъл дълго да се наслаждава на мира, защото не след много време се поминал“.