Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
zearendil (2010)

Издание:

Георги Константинов. Антиистория славянобългарска

Художник: Тодор Цонев, 1991

История

  1. — Добавяне

1.1.4.8.
През това време в Цариград

Per aspera da astra

(Пътят към звездите е труден!)

Борбите между попската и имперска власт се възобновили с още по-голяма мощ веднага след ратифицирането на 30-годишния мир. Борби за ръководната роля, маскирани с икони. Лъв Пети Арменец (813–820 г.) съумял да свие сърмите на „Светия“ Синод в Константинопол. Той подал оставката на патриарха летописец — Никифор, и назначил за наместник на бога по религиозните афери един от своите куртизани — Теодот Мелисенос. Това станало на връх Великден, който през нея 815 година съвпаднал с празника на Истината — 1-ви април. Ще оставим настрана тънкостите на дискусиите в последвалите теологически събори, следвайки политическата нишка на събитията. Лъв Пети, след седемгодишно царуване, изпълнено с непрекъснати страхове да не му вземат службата, завършил, както видяхме — зле. Приятелите на неговия приятел Михаил Втори Балба (на български — Пелтека), го заклали като коледна свиня. (Лакировачите на византийската действителност казват, че той бил съсечен, когато заедно с поповете пеел коледни песни в един от палатите си.) Така, макар че Лъв Арменец взел властта безкръвно, той я дал с кръв. Освен това, от нерадостната му кончина се разбира, че невинаги „приятелите на моите приятели са и мои приятели“.

Новият император Михаил Втори Пелтека (820–829 г.) служил за посмешище на столичани. Той имал културата на небезизвестния наш общественик и политически мъж Добри Терпешев и остротата на ума на днешния председател на държавния съвет. Т.е., с мъка можел да чете, пише и да не говорим за речите му. Това обаче не пречило на едно съчетание на дебелащината, простащината и тъпотата с бакалската шмекерия. Подобно на нине-управляющия България — Генерален Хитрец, Балба Втори върнал заточените иконопочитатели, воглаве с екс-патриарха Никифор, но не избързал да ги реабилитира, нито да закачи иконите в църквите. Той чисто и просто забранил всякакви спорове по въпросите на иконоборчеството, като че ли никога не били съществували ни иконоборци, ни иконопочитатели. Наскоро след амнистията той изпоарестувал своите врагове сред иконопочитателите, но този път с обвинения, че са крали от придворните мандри и кокошарници, или че внасяли контрабандно швейцарски часовници и бижута чрез футболистите, или най-после, продавали по частен път параходите с оръжия, предназначени за арабските страни.

В един от прежните параграфи вече видяхме по какъв начин императорът се справил със своя бивш колега и приятел — Тома Славянина, който, освен че бил народник и „революционен демократ“, се обявил за иконопочитател и искал да мине за несправедливо детронирания император Константин Шести (виж Глава Трета). По този повод Тома получил и корона, и благословия от Антиохийския патриарх. Тригодишната гражданска война, в която, както свидетелствува Теофан: „Робът вдигна ръка на убиец срещу господаря свой, и войникът — срещу офицера“, макар че завършила със страшни мъчения и с обезглавяването на Лъже-Константин Шести, отслабила империята и позволила на арабите да се настанят под носа на трона — на о-в Крит и да вземат Сицилия, с което и контрола над Средиземно море.

Бащата Балба, казват простак, но успял да създаде своя династия — Арморейската. Изучил и изшлайфал сина си Теофил, чиято подготовка била поверена на идеолога на иконоборчеството — Йоан Граматик (нещо като византийски Суслов). И когато престолонаследникът заел бащиния си престол на законни основания под името император Теофил Първи (829–842 г.), той минавал вече за културтрегер и фин ценител на изкуствата.

В младостта си, понеже Англия не била това, което беше вчера със своите Кеймбриджки и Оксфордски университети, бъдещият император, под мъдрото педагогическо ръководство на Йоан Граматик, се нагълтал с арабска култура. Към нея се добавил и някакъв източен мистицизъм, съчетан с театралност. Така, въпреки жестокостта му, легендата и митологията са оставили за него добър спомен. Казват, че подобно Харун Ал Рашид, той се маскирвал нощно време и обикалял из цариградските кьорсокаци, за да чуе оплакванията и болките на раята (на тюркски рая значи стадо). След тези среднощни анкети той наказвал сурово виновниците за народните беди. (И тогава народното безсилие въплъщавало своите голи надежди в митологията и създавало всевъзможни фантастични чешити сред историческите личности. Навярно в това отношение народната фантазия била и по него време активно подпомагана от работниците в лабораториите за научна обработка на слуховете към Комитета за държавна сигурност.)

Заедно с това царуването на Теофила било придружено, както се полага, с важни административни реформи (подобни на Омортаговите), и с непрекъснати войни с арабите, които се водили с променлив успех. Към 838 година новият багдадски халиф започнал гигантска офанзива срещу малоазиатските владения на империята и успял да сложи ръка върху града-крепост Арморей — родно място на новата династия.

В последните години от своето царуване Теофил покачил на патриаршеския трон своя учител Йоан Граматик, който започнал последните гонения срещу иконопочитателите и монасите. От това време не малко от тях получили дъмги от нажежено желязо по челата си и хули срещу идолите. Краят на тази превъзпитателна дейност и на иконоборството изобщо, бил поставен от безвременната смърт на поредния император Арморейски на връх Йордановден, на 20 януари 842 година.

Със смъртта на Теофил започнал период на идеологическа диверсия и експанзия на византийского християнство. Номинален император сгънал шестгодишния негов син, внук на Михаил Пелтека и последен представител на арморейската династия — Михаил Трети Кръстника (842–867 г.). Роден в 836 година, гой трябвало да чака още 15 години до пълнолетие и затова реалната власт останала в ръцете на вдовицата императрица и регентка — Теодора. Около нея се навъртали дъщерите (?) (пет на брой), братята Бардас и Патронас, и любовникът Теокистос.

Първата работа на новия дворцов екип била да подаде оставката на Йоан Граматик, да назначи нов наместник на бога-патриарх Методий, и възстанови иконите и властта на поповете. Двете власти — светската и духовната — се сдушили, и кръстът с меча тръгнали заедно в споменатия идеологически поход сред славянството. Един век по-късно тази експанзия на Константинополската църква била последвана от военно-дипломатическа, за да се стигне до последното прекипяване и разливане върху трите континента на залязващата в течение на повече от 1000 години империя. Това станало по време на бъдещата Македонска династия и нейния най-ярък представител — Василий Вторий Българоубиец, чийто основател е един арменски авантюрист, управител на придворните конюшни и т.н., и т.н…

Все пак светската власт съхранила положението си на хегемон в тази комбина и контролът на религиозните дела се съсредоточил в ръцете на Теодориния любовник. Теокистос бил успял вече в леглого да се договори с императрицата за отстраняването от хетерогенния екип на нейните братя и смяната на „духовния глава“. Методий бил сменен от патриарх Игнатий, който бил виден евнух и син на заточения още по Крумово време в манастир, екс-император Михаил Рангаве. Любовник и евнух поели дружно ръководството на културните дела в империята.

По външните фронтове Византия получила също отдих. В сила бил все още 30-годишният мирен договор, а появага на турците в гърба на арабите спасила временно империята от набезите по южните (?) граници.

Колелото на историята се въртяло и в 856 г. един държавен преврат, ръководен от изпадналия в немилост чичо Бардас на порасналия вече Михаил Трети поставил край на властта на двамата застарели любовници. Теокисгос бил арестуван и съсечен от заговорнициге в затворническата килия, а майка Теодора, заедно с петте си дъщери — изпратена в манастир. Михаил бил провъзгласен за император, службите на убития Теокистос били поети от чичото — сега цезар Бардас, а Византийската патриаршия била оглавена от великия константинополски инквизитор Фотий, след като триото подало оставката на евнуха Игнатий в 858 година.[1] Малко преди последното събитие, в същата година на папския престол в Рим се покачил папа Николай Първи, наречен Велики (историята изобщо е пълна с велики личности).

Изборът на Фотий послужил като повод за открито сблъскване на двете църкви: Римската и Константинополската. Бил даден сигналът на борба за владичество над християнския свят. Николай не признавал законността на патриаршеския сан на Фотий. Формално с това започнала схизмата между двете църкви. Византийската отхвърлила универсалните претенции на римските папи и обявила своята автономност. (Както ще видим във втория том, след няколко години към каноническия спор се прибавили далеч по-земни въпроси, между които и този: В чия сфера на влияние да бъде българското ханство? В резултат се стигнало до отлъчването и анатемосването на папата Николай Първи… от христовата църква. Това станало на един събор в Константинопол под ръководството на патриарх Фотий.)

Освободена от папската опека, византийската църква, а след нея и империята, започнали своята експанзия в езическите славянски държави. В това направление империята имала богат опит, тъй като върху обширните (?) територии живеели многобройни славянски племена. В съгласие с експанзионистичните планове на Константинопол били изпращанията на религиозни мисионери и емисари на византийския империализъм, между които и небезизвестните двама солунски братя, учениците-апостоли и познатите ни свети седемстотин-численици, чиито дела при хазарите в Моравско, България и т.н., са разгледани във втория том.

Така започнала една нова епоха във византийската история. Епохата на императора Михаил Трети, който се славел с перверзните си наклонности, вакханалии и пиянски оргии, заради които той получил прозвището Пияницата и за чието финансиране неведнъж била изпразвана хазната. Докато той се въргалял в тези си подвизи, неговите чичовци разнасяли „славата“ на византийското оръжие по всички посоки на тогавашния свят, чийто център бил Константинопол. За негово нещастие обаче императорът се сприятелил с известното ни от Крумово време „Дете-годиначе“, което порасло и било на път да стане Василий Първи — основател на следващата „Македонска династия“. (Неговият български плен и знатен произход е като че ли легендарен, защото според гръцкия историк Ламброс, Василий се родил в Македонската тема, в семейство на бедни арменци — в 827 година, когато Крум бил вече отдавна изгнил покойник.)

Син на бедни арменски селяни, Василий прекарал мизерно детство. Но израснал хитър, властолюбив и силен като бик. Пред неговата авантюристична животопис бледнеят биографиите на кой и да е от големите мафиози и политически мъже на XX век.[2] Повече детайли върху неговия бурен живот любознателният читател ще намери във втория том на тази история. Жаден за власт и богатства, Василий се насочил към столицата. Неговата чудовищна сила привлякла вниманието на впиянчения, млад лунатик и бъдещ наш кръстник, по време на един пехливанлък. Михаил Трети го поканил в двореца и го назначил за началник на императорските конюшни, което му изяло и главата. Като хипнотизирай от новия си приятел, Михаил му отворил вратите на блестяща, главозамайваща кариера. Оженил го за бившата си метреса — Евдокия Ингерина, после заедно устроили капан на чичото Цезар Бардас и докато този приказвал с племенника си, император и пияница, за държавните и военни дела, скрилият се Василий го наръчкал с камата си (на 21 април 865 год.). В замяна на тази услуга Михаил го направил свой съимператор.

Отново налице били всички „предпоставки“ за възстановяване на нормите на единоначалието и демократическия централизъм. През нощта на 23-ти срещу 24-ти септември 867 година, Василий удушил пияния и облян в блевотина и лайна съимператор Михаил Трети в спалнята му след един банкет… И всичко това станало, при все че Михаил бил въоръжен с най-прогресивното за времето си учение.

SIC TRANSIT GLORIA MUNDI…

Бележки

[1] Цезар Бардас е този, който открил прочутата Магнаурска школа — калъп за серийно производство на високопоставени попове — в един от императорските палати. В нея катедри имали солунският владика Лъв Математик и бъдещият наш духовен кръстник-Патриарх Фотий.

[2] Всъщност Ал Капоне бе осъден като гангстер, защото страхът, който бе вселил и властта му бяха обхванали само три американски града. Ако подобно византийските василевси или техните наследници бе разпрострял грабежите и терора върху три континента, той отдавна щеше да почива в Пантеона на световната история.