Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (49)

1.1.5.6.
Държавната власт и националният въпрос

За разлика от кирпича, който не може да се направи от всяко лайно, това се оказва възможно при „националното строителство“. Пример са не само американците. Населението на днешна България е амалгама от десетки племена и „етноси“. Върху туземните траки се наслоили многобройни славянски племена. Част от тях са изброени в началните четири глави на този том. През седми век в тази етническа каша се вляла и унугундурската орда, която дала „началния тласък“ на държавното и национално строителство. По повод последното, си струва да отбележа идеята на един мой познат за създаване на етническа карта на България. Той установил, че народът български, както всеки останал, представлява една мозайка от „етноси“ и успял да наброи над двадесет! Към горепоменатите, той добавя: илири, авари, кумани, печенеги, даки, готи, франки. Върволицата може да бъде удължена с тридесетте хиляди перси от Пресияново време арменци, цигани, турци, евреи, власи, гърци, без да говорим за хайвера посян пътьом от германци, руснаци и др. освободители през вековете до днес… След като Ордата завоювала територията до и отвъд Стара планина, тя поставила началото на „асимилацията“ и нивелацията на разнородния етнически материал, който се заселвал в тези земи. От тази каша Аспарух, Тервел и последвалите ги унугундурски ханове построили онова мистическо и митологическо единство между завоеватели и завладени, между господари и роби, известно под името български народ.^[1] В следващите векове огънят и мечът прикачили останалите атрибути, които срещаме в енциклопедичните речници: общност на историята, традициите, езика, психологията, културата, икономиката, митническите граници, които следват политическите и т.н., и т.н.

„Династията“ на Крум, която завладяла властта след един век „междуособици“ се устремила към Цариград и Солун. С това се създали „националните идеали“ и военните оси на националната политика, които до днес разпалват крастата и страстите на всеки честен патриот.

Повече територии, с повече поданици! — е девизът на всяка „патриотична политика“.^[2] Нейно следствие са десетките, ако не и стотици войни, в резултат на които през вековете, прекарани под свое и чуждо робство, се обогатявала етническата карта на българската държава, чрез включването и изключването на всевъзможни миллети, много от които и днес създават тревоги у властници и родолюбци.

Такава е реалната история на стапянето и спояването на разнородните елементи в една „историческа общност“. В нея етническият фактор с неговата расова или племенна хомогенност не играл никаква роля!

В противовес на действителния процес на раждането на „народа“ от победите на унугундурското оръжие, нашите теоретици и историци държат много на доброволния съюз и почти анархистическото „федериране“ на прабългари и славяни.^[3] Напр., на стр. 438 от своя първи том, Златарски пише:

С основаването на българската държава в течение на век и половина, до средата на 9-ти век, с влизането си в нея, отделните племена получили своя държавна организация и укрепнали в своето племенно единство, което се изразило в общото име българи, получено от техните обединители и организатори.

Много нещо не може да се добави към професорските бръщолевения. Ще напомним само, че в посочения период българите, чието истинско име си остава неизвестно, многократно третирали славяните като врагове — на живот и смърт (виж Чаталарския надпис, където славяни и ромеи са поставени на една дъска).

Подобна обединителна политика спрямо славяните провеждали и константинополските императори. Чрез нея те успели да погърчат славянските племена в Пелопонез, Лакедемон (езерци и милинги), в стара Елада и Тесалия, след като това отчасти било вече сторено със славянските племена от тракийската и македонска теми, откъдето се рекрутирали „най-добрите“ войници на византийските императори. Разбира се, такова асимилиране, с помощта на меча, огъня и кръста се извършвало навсякъде и спрямо най-различни племена и орди, в границите на християнската цивилизация, вследствие на което изчезвали и възниквали народи и нации.

Към средата на девети век в резултат на 33 (словом тридесет и три) освободителни, обединителни и от само себе си се разбира — прогресивни войни, ханството се простряло от Карпатите до Сакар планина и от Черно море до Албания. Под властта на българските ханове били обединени политически повечето славянски племена от богатата като мина славяно-антска група: дакийски, поморавски, мизийски, тракийски и македонски. В този миг южнославянската федерация била доста близко до осъществяването си.

Но въпреки политическото обединение на племената в унугундурското ханство, казва Златарски, била създадена само българска държава, но все още го нямал българският народ. На новото държавно обединение липсвали онези вътрешни спойка и цимент, които професорът нарича култура. (За да станем народ, ни учат неговите марксически епигони, ни липсвало „морално-политическото единство“.)

Циментирането било подпомогнато от християнската религия. Тя ускорила процеса на претопяване на етносите. „От 864 г. започнало съществованието на българската народност, която станала основа за формирането на българската нация по-късно“.^[4] Виж стр. 50 от учебника за 11 клас от 1956 г. — автор Ал. Бурмов.

Главната заслуга за създаването на тази основа принадлежи на кръстника Михаил Пияницата, който чрез победоносната си война наложил християнството, и с него — славянизирането на българската държава. От покръстването византийската анаконда очаквала мирното смилане и абсорбиране на варварското ханство, каквато участ сполетяла десетки иноземни племена. За момента тази политика съвпадала с интересите на царствуващата династия в Плиска. Защото тя се освободила от боилските котерии, които били много по-страшен враг за царската власт (и династия), отколкото „царя на царете“ в Цариград.

В създаването на българската писменост, език и култура главна роля изиграли Кирил, Методий и др. мисионери на византийския империализъм. С подобни приобщителни мисии те били пращани от императора и патриарха при хазарите, във Велико-Моравия или Рим. Ако може да се вярва на академиците, „светите братя“ приемали дългосрочните командировки в чужбина от любов към славянския си произход.

Така завоюваните с меча хетерогенни племенни и етнически съставки били подложени на галванизиращия огън на господарската религия и култура. Към материалните били добавени и духовни вериги, без които „народностната общност“ е немислима!

„Народът“, след като изтече инкубационният период на вмъкналия се в тялото му бацил на властта, обикновено придобива физиономията на своите водачи. Вчера на Гешевци и Буровци, днес на Червенковци и Живковци. В онази далечна епоха неговата физиономия приела чертите на боляри и църквари. Това първо превъплъщение на „народностния дух“ лъхало на силна византийска воня. Обстоятелство, което стотина години след покръстването, въпреки всички перипетии, вкарало новото историческо образувание в имперския търбух. За цели два века, известни ни от отечествената история като византийско робство.

Всред „сложните и преплетени“ исторически процеси, възникнали македонският и тракийски „въпроси“, от които столетия наред се препитават балканските властници и старши научните лакеи. Устремът на „нашите“ владетели и властогонци, на Юг и Югозапад, датира от езическия период. Претекстът на тяхната „национална политика“ е обединението на всички „български славяни“. (Последното понятие не страда от излишна яснота). Обединителната мисия насочвала българските ханове последователно към „седемте племена“, към анти, славини, македонски и тракийски славяни, черногорци, сърби, хървати и словенци.

Най-незавидна е съдбата на „нашите братя“ от Македония и Тракия. През вековете те минавали десетки пъти от ръцете на едни благодетели, в тези на други освободители. За последен път те бяха присъединени към една от многобройните си майки — Царство България, по време на хитлеровия „блицкриг“. Героизмът на българските окупационни власти достигна своя връх по време на т.н. драмски „събития“, когато ежедневно ограбваното и изгладнявано население на Беломорска Тракия, доведено до просия и проституция, се вдигна срещу неканените обединители.

Кой да е от мародерите, изпратени в „новите земи“ от „царя обединител“ — от губернатора до полицая — би могъл да възпее своята безкористна любов към „страдащите под чуждо иго македонски братя“. След развихрената националосвободителна дейност (включая от шарените му черги), обремененото от свободата македонско население стреляло по отстъпващите към България „братски“ войскови части. (Фактите са засвидетелствувани от покойния командир на Втора българска армия — в първата фаза на последната „отечествена“ война — ген. Кирил Станчев. Между другото, тези му свидетелства са една от причините, поради които Архива при БАН отказа да откупи Мемоарите му.)

Нова буря разреди етнически двете теми в 1948/1949 г., когато спасяващият се от британския напалм „генерал“ Маркос подкара на север десетки хиляди мъже, жени, деца. За да ги разпилее из необятната съветска империя, където едни се наредиха сред раждащата се нова класа от партийни патриции, а други сложиха костите си в концентрационните лагери на необхватния Соц-Гулаг, в който достойно място заема острова на четирилистните детелини — Белене, където може би се е родила българската държавност.

Днес, под скиптъра на наследника на трите български царства, са останали само поданиците от Пиринска Македония, т.е. онзи къс земя, който е служил през вековете като отправна точка на нескончаемите освободителни войни срещу Византия, Сърбия и Гърция, вследствие на които „падналите със смъртта на храбрите“ многократно надхвърлят по брой населението, което всички искат да обединяват.

Така няколко века войни, плен и грабежи, императорски контранабези и репарации, заплатени със стотици хиляди, дори милиони трупове, ако ги разстелим в столетията, редуващи се с изваждане на очи, удушвания, рязане на глави и проповеди на поповете на победилото християнство за всеопрощение на греховете, споили с кръв и духовна смрад морално-политическото и културно-религиозно единство между хан, боляри и славяно-български народ.

Да се твърди, че образуването на българската държава и нация е станало по силата на някаква предопределеност, както ни уверяват патриотите, означава да се следва в историята марксическия кретенизъм, който е един вариант на философския детерминизъм или на библейския божи пръст.^[5] С фатализма си последните са съвършено чужди на съвременното състояние на науката, с нейните вероятностни закономерности.

Множеството загинали държави и народи, чийто брой далеч надхвърля днес съществуващите, не говори в полза на „историческата необходимост“, която съхранила до наше време изтърсаците на унугундурите. В съседство с ханството през втората половина на девети век възниква по средния Дунав Велико-Моравската държава. Тя води отчаяна борба с „Римската империя на Германската нация“ за място под слънцето, подобна на тази, която водила Керамисийска България на Кубера, или 7–8 века по-късно, Бургундското Херцогство, притиснато между Франция и Германия.

Днес няма помен нито от една от тези три държави и заедно с тях няма моравска, ни бургундска нация. Няма и две български, но затова пък има две германски, две китайски, две корейски и т.н., и пред очите ни продължават да се раждат нации, нови членки на ООН.^[6] Тази нетрайност в божиите и земни дела, това възникване и изчезване на народи и „нации“, привлякло отдавна вниманието на философи и историци. В 1332 година, в залеза на втория Рим, Теодор Метохитос, предчувствайки онзи „удар на съдбата“, който рано или късно помита всяка държава писал:

Нациите, които управляват другите, на свой ред биват покорявани, Такъв бе случаят с асировавилонците, които станаха поданици на персите, така както персите станаха поданици на македонците, и тези на римляните.

Тези събития се извършват регулярно според случайността и съдбата. Нищо в човешките дела не е ни постоянно, ни вечно. Всеки индивид и всяко животно се раждат, развиват, остаряват и загиват. Така и с човешките дела — управленията и династиите са в една постоянна промяна и никога не са стабилни. Те се появяват, прогресират, след това минават през една инверсна фаза, в която те агонизират и умират.