Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (10)

1.1.1.5.
Прогресивната война на аспаруховата орда срещу византийския империализъм и мирът, от който се родила българската държавност с всички произтичащи от това последици

Какви точно са били „идеалите“, които овладели бандите в двувековния сумрак на нашата предистория, идеали, които при подобни обстоятелства, както ни учат класиците, се превръщат в материална сила, ще оставим да бъде открито от днешните хронисти, минали през налбантницата на научния социализъм на Маркс, Енгелс и Т. Живков. Няма да се занимаваме и с философския въпрос: Какво трансформира човека в бандит, или групата в орда, а ще преминем към казионните „факти“ и „документи“. Важното в тях е, че Аспарух излезнал на сцената. Дали, стигайки в славен бяг Дунава, той се цанил при императора — както свидетелствуват едни от източниците — като пазач на северните граници на Византия, или влязъл в бой с изоставените от страдащия от подагра Константин Четвърти Погонат войски, както свидетелствуват други, не е ясно.^[1] Ясно е само, че и той дошъл от Съветския съюз.

Ако е верен Теофановият преразказ за императорската болест, която принудила Погонат да отиде в Месемврия да си прави кални бани, то очевидно и на тази Подагра, Живковци би трябвало в годината на славния 13-вековен юбилей да издигнат величествен паметник…

Дали след тези исторически събития ордата се е заселила на някакъв остров, или в днешна Добруджа, също не се знае, Най-после, мътно е дали славяните влезли във федерация с ордата на унугундурите, или живеели едни до други, подложени на демографската осмоза на столетията, или пък силата наложила владичеството на живущите още на разбойнически начала пришълци над водещите вече заседнал живот славянски племена или родове, които били минали по същия път и през същите симбиози и превъплъщения на нападаната от варвари и араби Византийска империя? Всичко е покрито с праха на вековете и е представено едностранно от византийските попове, които по съвместителство изпълнявали и длъжността летописци-хронисти. За жалост, нашите неграмотни прадеди и по двете линии не са оставили никакви черти и резки, за да бъде що-годе „обективно“ построено раждането на първото българско царство като резултанта от ромейската и българо-славянска полуистини.

Днешните „теории“ са по-скоро производни на преразказани легенди и произволни тълкувания на хроники, писани 2–3 века по-късно. Преди да продължим нашата версия и интерпретация на събития, имащи 12–13-вековна давност, ще добавим, че на фона на общочовешката история, един век повече или по-малко, е без особено значение. Още повече, че първата глава от неписаната предистория на тези първи два века на първото бълг. царство е низ от кланета и грабежи, договори и измами, че тези два века не са оставили нищо в съкровищницата нито на човешката, нито на балканската история и култура.

В унисон с официалната история ще приемем, че ордата, основала „Ънгъл“ или „Агъл“, или стан с квадратура от 23.3 квадратни километра, където се настанила заедно с боилите и другите „длъжностни лица“, както се изразява проф. Златарски.

Къде е мястото на този „Ъгъл“, не може да се счита за установено. Според едни, първата резиденция на българските ханове (последните са в Бояна и Банкя), била построена до Каспичан, където нашите славни прадеди опънали шатрите си и изкопали ров около тях. Този стан станал по-късно известен под името Плиска.

Други поставят „ъгъла“ в някакъв остров, който също не може да се идентифицира. Така че дали българската държава започва началото си на остров Белене, не е сигурно… Сигурното е, че на този остров тя ще приключи 13-вековното си съществувание!

У Теофан и Никифор няма пълно единодушие за местопоселението на Исперих с „новопоявилото се мръсно и нечисто племе“. Двамата са съгласни, че „отпред“ имало блата. „Отзад“, според единия, били реките на север от Дунава, а според другия — стени от непроходими стръмнини и планини. От тези две отправни точки нашите учени, след като надълго обясняват как трябва да се тълкуват понятията Отпред и Отзад, заключават безапелационно, че и у двамата древни преписвачи се касае за едно и също местопоселище, което ни повече, ни по-малко, е прословутият дунавски остров.

Мизерните 23 кв. км на „онгъла“ и острова, както и граничните проблеми са намерили своето по-сполучливо разрешение и по-патриотично звучене в новата карта на марксическия историограф Гюзелев, който, ако се съди по името му, ще трябва да е от „тюркски“ произход. (Картата препечатваме тук, без разрешението на автора (?). В нея тези граници, заедно с „онгъла“ се свиват и разтягат, като изваден на сухо октопод, протягайки днес пипалата си към Румъния на Чаушеску, вчера към Скопие, а утре може би към Солун или Истанбул, в зависимост от текущите нужди на балканската политика на Кремъл, чийто послушен екзекутор в тази геополитическа сфера вече над 60 години е „героичната“ БКП.

Защо именно 679 или 681 година се смята за начало на държавническото творчество на митическия главатар Аспарух, Исперих или Испор, не е никак ясно! „Източниците“, както вече отбелязахме, са арменски, византийски, апокрифни и най-вече прословутия „Именник“ — късна библейска имитация, и базираните на него датировки, в лунни години и животински цикли, извършени от Златарски и „доразвити“ от Съселов, Бурмов и Гюзелев.

Нашите лунатици говорят за някакъв „договор“ от 679 (или 681) година с византийския император, признаващ съществуванието на българската държава. Но такъв договор като документ не съществува! Неясните намеци за това историческо начало можем да намерим два века по-късно в съчиненията на познатите ни вече плагиатори Теофан и Никифор.

Така в противоречивия, авторизиран разказ на Никифор — за Първото българско ханство — се говори за контакти и спогодби за наемничество с император Констанс Втори. Васалните отношения на ордата с Византийската империя траяли повече от 10 години. По-нататък, изглежда забравил това си твърдение, летописецът ни в клин, ни в ръкав ни съобщава, че след като в 677 година арабите снели обсадата на Константинопол, императорът Константин Четвърти Погонат научил, че неизвестен нему народ („мръсен и новопоявил се народ“) се настанил върху земята му, „на лагер отвъд Дунава“, в мистериозния и баснословен „Ънгъл“. Разгневеният Погонат потеглил, за да накаже неканените конкуренти. И тогава именно старите гастрономически грехове наложили на императора да замине по спешност за калните бани в Месемврия, давайки зелена улица на безкръвните победи на Испора.

Пак около тези години, според тълкувателите на отечествената ни история, дипломатите на старобългарския двор сключили отбранителен съюз с мизийските славяни.^[2] Това развързало окончателно ръцете на нашия хан, който предприел серия миролюбиви нападения срещу императора, за да го принуди юридически да признае фактическите завоевания на ордата.

При подобно изобилие от факти на нас не ни остава нищо друго, освен да приемем на юнашка вересия, като акт на международното право, узаконяващ създаването на бълг. държава, едно от примирията между Испор, или Исперих, и болния от подагра Погонат. Навярно тълкуванията на клаузите на мирния договор и намеренията на двете високодоговарящи страни ще да са били съвършено противоположни.

Императорът чакал да му мине кризата, за да си разчисти сметките с тоя „мръсен и новопоявил се народ“ (Теофан), а учените правнуци на нашите прадеди с обичайната си прозорливост, видели знаменита историческа дата, която послужила за начало на нова ера и леточисление.

Сключен или не мирен договор, в хрониките няма нищо за българите чак до 704 година, когато Юстиниян Втори Безноси бил вече наследил Константин Четвърти Погонат.^[3] Смъкнат от престола на цезарите, Юстиниян решил да си го възвърне с помощта на прабългарите. Но тъй като 704 г. е вън от годините на ханствуването на Аспаруха, върху тези събития ще се върнем в следващия свитък. Тук само отбелязваме редуващите се мистериозни появи и изчезвания на прадедите ни във византийските хроники. Обстоятелство, обясняващо се може би с факта, че в пределите на Ромейската империя живеели още 120 големи и велики народа. Ето защо хронистите не могли да отдадат онази важност и тежест, която заслужавали нашите славни прадеди.

Понеже никъде другаде освен в Петър-Карапетровата библиотека „Древна България“ и в любовно-историческото романче „Пагане…“ не можем да намерим нито една черта или резка за близо четвъртвековното славно господаруване на първия ювиги българо-славянски хан от стария царски род Дуло, налага ни се да заключим, че и тези първи 25 години от вековната ни история ще да са били толкова плодоносни и значими, колкото и последните 25 години (Нашият народ казва: „денят си личи от сутринта“).

Една друга причина за липсата на словоохотливост у летописците била бързопреходността на кесарствуващите наместници на бога от тази епоха. Както ще видим в следващата глава, дестабилизацията на императорския трон се оказала заразителна… При подобни не особено радостни събития във висшите византийски дворцови сфери на пишещите братя съвсем не им било до нашия основоположник с неговите боили, държавнически планове и копаене на окопи и бразди. И папазите не оставили нито дума.

Но затова пък покойният проф. Ваклинов запълнил оставените от тях празноти с интригуващи детайли. От покойника научваме, че в новооснованото ханство прабългарите поели ръководната и направляваща роля, което още повече сближава ордата с БКП, а вече на досетливия читател се оставя сам да тегли паралелите между хана основоположник и големеца от Правец — завършител на започнатото преди 13 века дело. В дерзанията си ученият, с „Исаевите пророчества“ наръка, „открива“ и гроба на Исперих с Вознесенското съкровище край Днепър, където го съсекли измаилтяните.

Главното доказателство е един сребърен орел, носещ подпис Петрос. Професорът ни уверява, че орелът е тотемното животно на аспаруховия род (както е било при много индиански племена в Северна Америка), а Петрос е името на майстора византиец, при когото ханът си поръчал герба, открит в наши дни с безкористната помощ на съветските друзя сред Вознесенското съкровище.

Както виждаме, всичко се решава от просто по-просто, стига да ни обладае професорската досетливост. Тотемността, продължава неудържимо своите „доказателства“ загубилият всякакви задръжки „научен работник“, си личи и от името на хана: Еспехик = сокол! (За учения пор, орел и сокол е едно и също.) С по-малко етимологическо-филологически „натегнатости“ би могло да се „докаже“, че тотемното животно на хана първостроител е било Пора — от Испор…

Прочее нека не бъдем по-неверни от апостол Тома и нека с известна доза релативност и вероятност приемем, че около годината на императорската подагра и лекуването (?) в Месемврия, Аспарух (Испор), дотогава настанен без нотариален акт от византийските сановници на тайнствения остров, за да защитава един сектор от недефинираните граници на кипващата и спадаща като тесто Византийска империя, решил да започне работа за своя сметка. Т.е. да започне сам, без посредници и работодатели, да скубе перушината на заградените от ровове, окопи и диги поданици, като присъединил към последните и въпросните славянски племена. Дали са били 7 племена плюс един род, или 1 племе + 7 рода от едно второ племе, е също толкова ясно, колкото и всичко останало.

„Научните“ твърдения за траповете и окопите, с които в тази тъмна епоха била заградена придобитата с кръв, пот и честен труд общонародна собственост, се позовават на „свидетелства“ от рода на упоменатото вече апокрифно видение на пророк Исай:

„Испор цар… създа и великъ прззидь от Доунава до море“ (Споменик Сърб. Ак. III — 1890) и други подобни бълнувания на учени от древна България.

За повече подробности около виденията пророчески, виж Дуйчева — друг велик историк-патриотин, и анализите Дуйчеви на апокрифа, от които разбираме, че сам бог наредил на своя възлюблен пророк Исая да отдели 1/3 от куманите, наречени българи, за да насели с тях земята Карвунска — от Дунава, до море — градове и села. За пръв цар бил поставен Слав, който имал слабост към могилите и издигнал стотина, поради което бил наречен стомогилен цар. След него Господ-Бог, който по това време очевидно се занимавал изключително с българските афери, назначил нашия основоположник — Испор — за цар. Още с встъпването си в длъжност този „започнал голяма строителна дейност“ (открай време строителството на робството, крепостничеството и социализма са били една от главните грижи на хановете и другите наши държавни глави). Испор прокопал известния ни вече ров от Дунава до морето, основал град Плюска (Дуйчев мисли, че се касае за Плиска, но според нас, името на първата столица ще да идва от плюскане — една славна традиция на българските властници, която продължава и до ден-днешен). Освен това, той заселил цялата земя Карвунска. (Навярно Испор ще да е давал семейни надбавки за 13-ото дете!?!)

Отивайки отново малко напред във времето, от стр. 405 на том Първи, от многотомната история на проф. Златарски научаваме, че българската държава била официално призната четвърт век по-късно, при Тервел — в 705 година. Всъщност датирането е важно само с оглед организирането на юбилейни тържества с банкети и тържествени зари с илюминации. Това, което трябва да отбележим, е, че по него време Испор започнал да работи в бандитизма по 23-то постановление на МС, който факт талмудистите от по-новата епоха тълкуват като юридически и международен акт, прокламиращ международното признание на бандата, и създаването на един бъдещ член на ООН с права и задължения, равни на Византия и Съветския съюз.

Така, в размити контури, с копаене на ровове и трапове, започнала нова и велика ера в човешката история — Б. Е. (както вече пояснихме Б.Е. означава Бълг. Ера).

Към тази така желана юридическа валидност и нотариална заверка на крепостния акт на Испор хан се притурят и тълкувания от принципно и кардинално значение за границите на новопоявилото се царство. Тук вече всичко става още по-ясно, защото след като няма никакви документи, политическите карти на новото Отечество се построяват въз основа на останките от най-различни окопи и насипи. А там, където няма и следа от такива, нашите политически географи търсят естествената укрепеност, напр. Стара Планина, Черно море, Искър и т.н., и тук-там по някой свързващ трап или плет, от незнайна епоха, с незнайна цел.

Например за северна граница Златарски избира окопа, известен под името „Новакова бразда“, който започвал при с. Хиново (южно от Турну Северин), пресичал цяло Влашко, за да стигне до Дунава, на няколко километра южно от Браила. Тази Новакова бразда разделяла българските владения от аварските.^[4]

Някои други учени, напр. немецът Шухард, твърдят, че окопът бил готски — от 376 г. сл. Хр. Шухард се позовава на римския летописец Марцелинус, но това вражеско мнение се оспорва от нашия изследовател, който се аргументира с посоката на браздата и анализира насипа и трапа! И макар че по протежението си от запад на изток Новаковата бразда има части, в които трапът е на север и насипа на юг, а на други точно обратното, това ни най-малко не пречи на добросъвестния професор да завърши своето обективно изследване с думите:

Както и да било, но в тия (?) приблизително граници започнала историята на българската държава на балканския п-ов!