Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (44)

1.1.5.1.
Същност и проблеми на държавната власт

Нашата многовековна разходка из българските политически джунгли ще ни убеждава все повече, че историята не е нищо друго освен история на военно-полицейското или, което е едно и също, политическо насилие и мотивиращия го грабеж на едро.^[1]

Неин субект и обект са относително големи човешки групи и струпвания. В процеса на историческото „творчество“ те се обединяват в класи с противни интереси, „идеи“, „морал“. Отношенията на тези класи варират от гражданската война до гробовния класов мир. Във всеки конкретен момент те се определят от степента на съпротивата, която класата на робите оказва срещу насилието на конституиралата се в държава господарска класа. От динамично-изменящото се съотношение на сили между борещите се класи зависи цялото разнообразие от исторически форми и стадии, през които преминава държавата с нейните институции.

Формите на собственост се определят чрез закона. Зад който стои волята на господарите и безволието и резигнацията на потърпевшите поданици.

От насилието и грабежа, тези два първообраза на господството на човек над човека, произтичат всички „начини на производство“, „производствени отношения“, производни и „надстройки“, за които бръщолевят марксическите агитпропи на историческата необходимост.

Грабежът и насилието, въпреки различния социаликономически и „международен“ фон, върху който се разгъват, си остават двете основни действия на държавния мъж през вековете. По техния мащаб се измерва неговото величие.

Най-после, насилието и експлоатацията са моторът на всички промени в политическата история. В петия том на тази история ние се опитваме да обясним на радетелите на нашата пършива демокрация, че пускането на бюлетини в избирателните урни има същото въздействие върху хода на реалната история, както и пускането на тоалетни хартийки в клозета.

Нашите заключения са направени върху конкретния български материал, и затова не претендират за общовалидност apriori. Историческите „закони“ са конкретни, а чуждестранните примери, доколкото ги ползваме, служат само като илюстрация.

В хода на многотомното изложение нашите заключения и изводи се съпътствуват от множество въпроси, които остават открити за читатели и изследователи.

Сред тях, въпросът на въпросите:

Кои са динамичните фактори, поради които, въпреки насилието и волята на властниците да консервират и увековечат цивилизацията, в която те са господари, статуквото се пропуква, а социално-икономическите системи се оказват смъртни?!?

Все пак си позволяваме да отбележим, че създаденото чрез насилие, може да бъде разрушено с насилие!

„Първично“ в политическата история е държавата. Всичко останало е „вторично“, производно. Тя изниква исторически тогава, когато грабежът разделя трайно обществото на грабители и ограбвани. Когато всяващите ужас башибозушки налети парализират и атомизират индивидите в него. Тогава главатарите на бандата запазват за себе си правото да командуват и се разпореждат с труда и живота на изплашеното човешко стадо. Човешките индивиди абдикират от прякото решаване на собствените си проблеми, отказват се от всякакви инициативи и „делегират“ своите права и свободата на волята си върху оформящата се каста от паразити, дълбоко враждебна на интересите на тези, за които отсега нататък остава само едно право, правото на… волски труд. От този момент нататък човешките групи започват своята политическа история. Повече няма личности. Има само господари и поданици.

Перифразирайки Шейтанов, можем да кажем: „Властта е насилие, изразяващо егоизма на дадена класа!“ Че държавата е съвкупност от паразитиращи институти на насилието, родени в кръв и грабеж, е една от азбучните истини на анархизма. Тази проста истина обаче се възприема от политическите мъже само когато държавната тояга се стовари върху опозиционните им гърбове (както ни учи В. И. Ленин, „Държавата е особена тояга“, том, стр.). Или когато демонът на разрушението се всели в кроткото до вчера народно стадо. Тогава политикът променя партийните си цветове с бързината на хамелеон. Тогава, за да се задържи във „временното“ правителство, той е готов да си служи дори с анархистическа фразеология, и да обещава всичко на… всички. Един пример на подобен маниер на възсядане на дългото магаре е отдавна потъналата в забвение ленинова брошура — „Държавата и Революцията“.

След тържеството на егоизма, на сцената не закъсняват да се появят жреци, попове, философи, идеолози и просто треперещи пред жандармите филистери, които твърдят, че всичко това е неизбежно, необходимо и вечно.

Разбира се, за „необходимост“ може да се говори в определен смисъл: Трансформирането на маймуната в човек продължава и в наши дни. Властниците от своя страна правят всичко възможно, за да възтържествува обратния процес — инволюцията, чиято първа стъпка е превръщането на човека в маймуна. По тия причини в човешката история не всичко е човешко.

В светлината на тези разсъждения, държавата, която е една трайна и основна форма на организиране на отношенията в човешкото общество навярно има достатъчно основания за появата си и „причини“ за съществуванието си през цялата политическа история. В този смисъл тя е една „историческа необходимост“. Но само подлецът би могъл да заключи а ла Хегел: „Всичко съществуващо е разумно!“. Откъдето остава само една стъпка до апологията на човекоядството, с цялата последвала го историческа мръсотия, от робството и инквизицията до крематориумите, ГУЛАГ или ежегодната гладна смърт на 100 милиона човека в перифериите на нашето „общество на консумацията“.

След като бандата нарасне до размер, който налага „разделение на труда“ между нейните членове, и съответствуващата му поява на институциите, тогава започва хилядилетната политическа история на вида Homo Sapiens, която се състои в консолидиране на държавната власт, нейното трайно упражняване, разширение, смяна на формите (?), централизация и децентрализация, дестабилизация и крах, декаданс и смърт.

На дъното на тези процеси и промени стоят социални борби. Борби на класи или борби вътре в класата, която господствува. Борби за или против държавната власт, за ликвидиране на богоизбраната класа и нейната „тояга“ на господството и паразитизма, или за тяхното установяване и разширение. В историята тези борби са водили и водят само до смяната на формите във властвуването на човек над човека. И основните форми на това властвуване са две: диктатура и демокрация, или централизъм и децентрализация във властта на паразитите върху обществото.

Разликите в тези две форми на властта се дължат на различната степен на концентрация и централизация на собствеността, която от своя страна е само една от проявите на властта. Концентриращите се власт и собственост си взаимодействуват като зъбчати колела. В основата на концентрацията и централизацията стои конкуренцията. На какво се дължи последната: На инстинкти за самосъхранение, на социал-икономически причини, на идеологически подбуди или на ненаситните и несрещащи препятствие апетити на шефа на бандата? Въпроси, които оставяме открити.

Хобс казва, че човек за човека е вълк, а Александър Зиновиев (писателя), „обяснява“ процеса със „законите на комуналността“. За Хегел това са превъплъщения на абсолютния дух, а за марксистите резултати на… „историческата необходимост“.

В човешката история диктатурата в различните си предрешения е далеч по-преобладаващата форма на власт в различните цивилизации, Последната от тях — капиталистическата — започва и завършва своята история също с диктатура. Демокрацията, от Атинската до Американската, е форма на власт, която се появява върху отделни острови, за сравнително къси периоди. Нейните особености, същност и отлики от диктатурата, са разгледани в петия том на тази политическа история, обхващащ десетилетията между две поредни освобождения, през които тя влачи своето мизерно, прекъсвано от преврати, съществувание. В останалите томове ние се сблъскваме постоянно с диктатурата, с едноличната власт и стремежите (?) да се превърне в наследствена, независимо от нейната монархична или републиканска опаковка.

Отново оставяме открити за размишление ред въпроси:

Кои са „причините“ или „законите“ на кристализиране на властническата йерархия от бандата, на установяване на еднолична власт в робовладелските империи, абсолютните монархии, източните деспотии, националсоциализма, или накъсо „реалния социализъм“?

Защо господствуващата класа делегира своята власт на един, отказвайки се от мисълта и волята си, стига да бъдат съхранени привилегиите и интересите (?)?

Защо всяка „революционна“ смяна на властта води до диктатура?

И най-после, каква е ролята на подчинението или поданичеството при установяване и поддържане на диктаторската власт?

Тук само отбелязваме, че диктатурата, освен лична, може да бъде и колективна: на една каста, хунта, партия. В този случай при установяването на властта са допустими, дори стават неизбежни, някои „демократични“ процедури, макар че взелият временно властта, се стреми винаги да я превърне в доживотна. Освен това диктатурата, т.е. безразделното и неограничено господство на властника, може да има различен обхват. Илюстрации за това намираме навсякъде: от вождовете на световните империи до селските дерибеи. Разбира се, един иманентен закон във фауната на властниците е поглъщането на по-дребните риби от по-едрите.

През хилядолетната история на българския феодализъм, политическото насилие, което марксистите наричат „извън икономическа принуда“ се разгъва в две направления:

Децентрализаторско, при което всеки дребен феодал става „автономист“ и търси своята и на бандата си независимост от по-едрите разбойници, и

Централистично, чийто краен и последователен израз е абсолютната монархия.

Тези две тенденции в организирането на политическата власт, в българското феодално общество (и само в него ли?) се разгъвали на фона на разнороден етнически състав, религиозен, социален и вътрешнополитически живот, в потока на „международни“ събития, които моделирали действията, реформите, законите, войните или мирните договори. Те правили политиката на българските владетели да изглежда противоречива, заплетена, неразбираема и „опосредствувана“. В нея херодотите търсели и търсят различни идейни, верски, социални, народностни и тям подобни подбуди, докато всичко това са само различни методи и средства, с които феодалите — от копана и „къмета“ до приятеля на Тангра в Плиска — преследвали винаги една и съща, проста като колумбовото яйце цел: да се задържат върху гърба на магарето за по-дълго време, и върху по-голям парцел, което е единственият валиден критерий в света на реалната политика.