Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (29)

1.1.3.8.
Крум пред златните порти на Вечния град

Първата работа на новия император била да започне лично да обикаля столичаните, да ги ободрява и утешава, като им казвал, че „Господ скоро ще направи чудеса, чрез застъпничеството на Дева Мария и всички светии, и не ще допусне съвършено да се посрамят за многото си безобразия“ (Теофан).

Помощта на светиите обаче закъсняла и Крум, оставяйки на брат си обсадата на Одрин, сам за шест дни стигнал до стените на Цариград. Така на 17 юни 813 г. за първи път в българската история изконната мечта на всички по-сетнешни български властолюбци добила плът и осезаемост. На почтено разстояние от стените на вечния град, от европейската му част (за да остане вън от обсега на византийските стрели), Крум разположил стана си пред Златните порти. Тук съобразно каноните на унугундурската религия, се извършили ритуали. Най-напред били пренесени в жертва на Тангра хора и говеда.^[1] След като заплатил в кървава валута божието съучастничество в предвкусваната победа, страшният хан си измил краката в Босфора. После, бидейки по съвместителство самодържец и главен шаман, поръсил войниците си (с босилек?), а те го приветствували и прославяли, както и днес това става край мавзолея. След тези стари и вечни салтанати започнала обсадата на Константинопол. Но след няколко дни нашият началник разбрал, че само със салтанати градът на царете няма да се сдаде, затова предложил мир. Исканията на българската страна били изложени в ултимативно-алтернативна форма. Императорът трябвало да откупи мира или с големи количества злато, дрехи и избрани моми (за ханските хареми), или като разреши на българския господар да нададе бойния вик на унугундурите и забие копието си в Златните врата. (Тези искания разкриват благородните цели на войната и нейния прогресивен и справедлив характер: Камари от трупове на безброй говеда и глупаци били настлани пред капището на Моллоха, за да се задоволи сластолюбието, тщеславието, алчността или суетността на някакъв си унугундурски големец. 1000 години по-късно се появили дипломираните лакеи от институтите по официална история, за да ни изпратят за зелен хайвер с техните национални идеали, интернационални задължения спрямо потиснатите от съседната империя народи, цивилизоване на „диваците“ или освобождения на различни божи гробове.)

Исканията на ханската дипломация били отхвърлени от Лъв Пети и Крум се оттеглил в шатрата си, която стояла опъната срещу Влахернския дворец, близо до Златния рог. В това стационарно положение Арменецът, който изглежда бил привърженик на идеята за мирно съвместно съществувание и взаимноизгодна търговия, предложил преговори за мир.^[2] Решено било да се проведе среща на високо равнище. На нея двете делегации трябвало да участвуват разоръжени. От това обстоятелство решил да се възползува Лъв Пети, който чрез измама подготвял разчистване на сметките си със страшния хан.

Унугундурските дипломати се предвождали от самия Крум, придружен от някакъв си логотет, зетя му ромеец — Константин Пацик и родилият се от смесения брак на сестрата на хана с Пацик — хански племенник.^[3] „Официалната делегация — казва Златарски — се придружавала от трима ординарци.“ От византийска страна дошли по море само пълномощници на императора. С това Арменеца напомнял, че той е по-равен от другите държавни глави. Докато делегатите заемали местата си, един от византийските дипломати дал знак на скритите в засада убийци. Крум забелязал подозрителните иширети и побягнал към оседлания кон. Със завидна пъргавина грабнал юздите от ръцете на племенника си и сред дъжд от стрели препуснал далеч от коварството и смъртта. В това време обсадените наблюдатели завикали: „Кръстът победи!“ — с което навярно се правели намеци за християнското милосърдие и любов към враговете.

Както и да не бъде, от българската делегация само Крум оцелял от „преговорите“. Логотетът бил убит на място, а зетят Пацик и племенникът — заловени живи.

Тогава настъпили сеч, грабеж и пожари. Оттегляйки се от Византия, храбрите български войни, под изпитаното ръководство на пазения от провидението ювиги хан Крум, извършили това, което в писаната история на човечеството, под различни форми, се е вършило и върши вече 14 (четиринадесет) хиляди и толкова пъти след всяка една от войните, от времената, когато Каин убил Авел и Ромул — Рем, до последните „локални“ войни, които подобно клокочеща, вулканична лава, пукат отровните си и убийствени мехури по всички меридиани и паралели на цивилизованата планета.

На грабеж и завдигане било подложено всичко. Манастири и църкви, дворци и хиподруми, къщи и обори. Витязите не пробирали. Освен добитък и покъщнина, стоки от магазините и разсъблечени от труповете дрехи, те товарили мраморни колони и стъпала. Към Плиска били откарани дори излетите от мед, мечка и дракон от дворцовия хиподром. Това, което не можело да бъде „запленено“, отведено в робство или присвоено, било изклано, опожарено, разрушено. Крепости и жилища — всичко било сринато до земята. Възмездието се изляло върху цяла днешна турска Тракия. Последен паднал Одрин. Оттук Крум откарал хиляди роби. Сред тях — одринският митрополит, бъдещият император Василий Македонец, по време на описваните събития — „дете годиначе“, заедно със знатните му родители, „красивия и божествен Кинам“, за когото ще стане дума по-късно при „правнука“ на Крум — Пресиян и много други.

Изобщо на изколване, както винаги, подлежала тази част от населението, за която нямало кой да заплати и спукан гривеник като откуп. Селективно бил съхранен живота само на отговорните шпиони, убийци и „общественици“, т.е. на каймака на обществото от Тракийската тема, срещу които ханът-ювиги щял да иска злато, кожи и избрани моми.

Освен тези стари цели на войната, днешните тълкуватели на Крумовите подвизи съзират в обезлюдяващите действия (кланета и масови депортации далеч на север от Дунава) нови стратегически елементи: С тях прабългарският хан искал да разреди византийската етническа съставка в околоцариградският хинтерланд, за да улесни бъдещите завоевания на тракийската и македонска тема. (Не може да се отрече известна логика в тази „стратегия“. Не е ясно само в кои случаи етническото „разреждане“ е мракобесническо и ретроградно, и в кои прогресивно?)