Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (34)

1.1.4.2.
Пердахът при баба-ески в 815 година и борбата за траен мир на Балканите

Ювиги хан Омортаг (517–831 г.) властвувал 15–16 години. Неговото име също е богато на транскрипции — от Муртагон до Омортаг, през турското Жумуртаг, което както споменахме, значи овален, кръгъл, дебел.

Надвисналите над ханския престол буреносни облаци ускорили края на наченатите в предишната глава освободителни войни. Знамената били свити и походите срещу Цариград отложени за по-благоприятни времена. Очертавал се период на мирно съжителство, добросъседски отношения, ненамеса във вътрешните работи на държавите с различен обществен строй (езически и християнски) и нестихваща борба срещу идеологическата диверсия на системно подготвяните в Магнаурската школа философствуващи оръженосци и диверсанти на византийския империализъм.^[1]

Управлението си Омортаг започнал с гонения на християни и славяни, но бързо се убедил, че само с тези изкупителни козли не ще се избави от злочестата съдба на предшествуващата го троица. Затова ханът разгърнал величествена програма на мирно строителство и реклама на собствения си култ с помощта на каменни плочи (за тях става дума в следващите параграфи).

Но в Константинопол, откъдето с радост и облекчение следели „вътрешните потреси“ в Плиска, след като се уверили, че кризата е достатъчно дълбока и всестранна, решили да нахлуят в царството на смъртно заплашващия ги довчера северен враг. Начело на похода застанал сам император Лъв Пети. Той не закъснял да придаде на войната благороден и освободителен характер — Лъв повел „Христовите войни“, за да отмъсти за избитите мъченици и избави славянството от гоненията. След като войските на Плиска били разбити при днешния Баба-Ески, императорът съвсем по християнски хвърлял българските деца по камъните, пленниците обезглавил на площада за назидание и се завърнал в Константинопол — средището на бандитизма и цивилизацията в тогавашния свят — „с бляскави трофеи и голяма плячка“, както свидетелствуват Генезиус, Теофановият продължител и Зонара. „Самият началник над всичките българи“ — намираме в летописа на Йоан Скилица — успял да офейка, покачен върху един кон-вихрогон.^[2]

В тази вътрешна и международна обстановка българските началници се смирили и тяхната дипломация предприела серия от мирни инициативи. Продължение на военното поражение при Баба-Ески била миролюбивата политика на Омортаг. В началото на 815 година в Цариград започнали преговори, които завършили със сключването на 30-годишен мир.

Пазарлъците, които обикновено наричат преговори на високо равнище, се придружавали от високоидейни ритуали и маймунджилъци: императорът разигравал някаква езическа клоунада, а ханската делегация се надпреварвала да целува кръста и евангелието. Както ще видим, залогът на тези преговори бил много по-голям от половин ока майонез, затова не трябва да съдим много сурово бай Ганювата готовност да целува крака на заговявката в двореца. Келепирът преди всичко! Както и да не било, делото на мира победило и се увенчало с договор от 4 параграфа. За два от тях има каменни следи.

Условията и клаузите на мира, чиято полица изтичала в 845 година, са издълбани от ханските летописци върху камък. Така за пръв път изследователят има нещо черно на бяло от епохата. Касае се за олющения Сюлейманкьойски каменен надпис, достигнал до нас от езическа България. От четирите клаузи на сключения в Константинопол мирен договор, пощадени от патриотизма и ерозията на времето, са се запазили само първите две и те порядъчно изтрити с желязната гума на незнаен цензор.

Върху олющения камък първата клауза обяснява през какви баири, долини и реки е била прокарана българо-византийската граница. (Надписът е неясен и разчитането му е въпрос на договаряне между нашенските Шамполиони.) Почти всички географски наименования са изтрити и няколкото запазили се, като Констанца или Макро-Ливада (Голяма Ливада), са неидентифицируеми. Това позволява най-различни и фантасмагорични тълкувания, с които са се заели картографите от придворния на негово величество картографски и геодезичен институт и днешните им колеги. Те със сизифовски усилия бутат границите на юг към Тунджа, Марица и Родопите, макар че в надписа се казвало: „… и до планината Хемус“. Затова колкото и важни за бъдещето на един народ да са парчетата земя, откъдето вследствие победи и поражения, са се прокарвали онези непрекъснато местени линии и огради, около които земята е напоена с кръвта на „героите“, граничните спорове и гадания ще оставим на казионните колеги. Нали това е тяхна специалност и… поминък.

Ще си позволим да посочим само още едно свидетелство, това на Михаил Сирийски, от което отново се убеждаваме във величието на преследваните с такава упоритост исторически цели и идеали на държавността, в чието име царствуващите пастири на всеки няколко години повеждали стадото от наемници и доброволци към салханата, която официално наричат полето на честта:

Лъв Пети сключи мир с българите, оставяйки им блатото, заради което те се биеха.

Втората клауза е може би по-интересна. Особено за изследователя на „етническите корени и бази“ на националността.

Нашите академични тахтаби обикновено разказват идиличната басня за съюзи, федерирания, договори, женитби и размножения, продиктувани от любов и взаимни интереси. Техен резултат били етническите осмози между населяващите Балкана оседнали родове и племена с ордите от пришълци, които създали „биологическата, расова или етническа основа“ на българската нация или на днешното българско „племе“, както се изразяват патриотите в емиграция, подражавайки и заимствувайки този архаичен жаргон от словесните упражнения на прежните ротни фелдфебели и вахмистри.

От остатъците от Сюлейманкьойския надпис се подразбира, че българо-славянската идилия на академици и фелдфебели няма нищо общо с историческата реалност. Нашият дебел хан се съгласил да върне пленените и разселени от Крума из Делиормана ромеи срещу славяните, които някога избягали от ханското поданство и потърсили убежище в империята. Така те отново щели да бъдат ощастливени с получаването на български паспорт, а преживелите радостта, зачислени в данъчните регистри на ханската държава или изпратени в ТВО (трудово-възпитателни общежития) и по националните обекти на строящия се феодализъм.

Така в този ранен период различните братски славянски племена и банди, които се биели ту на едната, ту на другата страна очевидно служели като разменна монета в сделките на балканските властници и били съизмервани от бирниците на високодоговарящите страни с различен чифто— и еднокопитен добитък.^[3] Понеже сред равните пред бога християнски пленници имало някои — разните турмарси, спатарии и комити (навярно кметове), които на земята били по-равни от останалите, в клаузата се съдържал добре разработен ценоразпис:

„Простият народ“, или това, което в наше време наричаха „простой советский человек“, разменяли душа за душа. Според чина и сана в йерархията броят на простосмъртните души, с които се откупувала една високопоставена душа, растял. За военнопленниците се давали по два вола. Но от градацията в ценоразписа не се разбира кое е имало на пазара по-висока цена — душата на простия народ или на вола? Ясно е само, че тези две стоки ще да са били съизмерими, ако ли не еквивалентни, поради принадлежността им към класа на впрегатните. Надписът се прекъсва точно в момента, когато се заговорва за избягали стратези и читателят остава в неведение за съдбата и цената на генералското месо и това на отговорните шпиони. (Една идея може да ни даде съвременният пазар на човешко месо. Обикновено „свободният свят“ разменя един заловен съветски шпионин срещу няколко затворници, надявайки се да ги преквалифицира и спечели от сделката.)

Закръгленият тюркско-унугундурски владетел бил злопаметен като бог — забавял, но не забравял. Той си спомнил за масово бягащите от „родината“ към средата на миналия век „еднокръвни“ славянски братя — на брой към 208 хиляди, и си ги поискал от императора. Нашият хан знаел, че лошият пример на бягствата, особено когато са масови, трябва да се пресича и наказва овреме — строго, но справедливо. Иначе родината рискувала да обезлюдее… Мероприятията на самодържеца българо-славянски не са изгубили своята злободневност и в нашия век на прогрес и технически напредък, когато от всички континенти стотици хиляди и милиони туземци стават безотечественици и изменници на родините си, гласувайки против тях с краката си. Други десетки милиони гурбетчии от „третия“ и „втори“ светове, търсят хляб във високоразвитите страни, които им изглеждат като екзотична приказка със своята евтина, долнокачествена и нетрайна продукция за масова консумация. В тази перспектива не е далечен денят, в който ЮНЕСКО ще провъзгласи някоя от идващите години в година на Ювиги хана Омортаг, заради неговия творчески подход при решението на проблемите на емиграцията още в девети век.

Останалите клаузи са изтрити. Но това не е беда. Както се знае, всички подобни договори съдържат параграфи за културен и търговски обмен, за размяна на посолства и консулства, взаимни посещения на държавни глави и най-после — параграф за периодично подновяване на изтеклия договор.

В спогодбите Моллов-Кафандарис или Живков-Караманов любознателният читател може да намери илюстрации и на олющените, и на изтритите клаузи на договора от 815 година.