Р. А. Салваторе
Сребърни реки (26)

Епилог

Дризт, Уолфгар и Кати-Бри, изтощени и обзети от неутешима скръб, пристигнаха в Дългата седловина няколко дни по-късно. Харкъл и останалите ги посрещнаха топло и им предложиха да останат в Бръшляновото имение колкото поискат. Ала въпреки че тримата на драго сърце биха се възползвали от възможността да си отпочинат и да се съвземат от тежките изпитания, нови пътища ги зовяха дори и в този момент.

Още на следващата сутрин Дризт и Уолфгар стояха в края на пътя, който извеждаше от Дългата седловина, яхнали бързите жребци, които магьосниците им бяха подарили. Кати-Бри бавно се приближи до тях, следвана от Харкъл, който изостана на няколко крачки след нея.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита Дризт, макар вече да се досещаше от изражението й, че няма да ги придружи.

— Ще ми се да можех — отвърна Кати-Бри. — Ала вие ще намерите полуръста и без мен, сигурна съм. Аз трябва да изпълня една друга клетва.

— Кога? — рече Уолфгар.

— През пролетта, така ми се струва. Магьосниците се заеха с това — с помощта на заклинания вече повикаха джуджетата от Долината, както и Харбром от Адбарската цитадела. Събратята на Бруенор ще потеглят още тази седмица, а с тях ще дойдат и мнозина воини от Десетте града. Харбром ни обеща осем хиляди бойци, а и магьосниците ще ни помогнат.

Дризт се замисли за подземния град, който бе видял, докато прекосяваше долните нива и гледката на хилядите сиви джуджета отново изплува пред очите му. Дори и с всички воини от рода Боен чук и техните приятели от Долината, дори и с осемхилядната армия от Адбар и помощта на магьосниците, победата си оставаше трудна… ако не и невъзможна.

Уолфгар също се замисли за неимоверно тежката задача, с която се бе нагърбила Кати-Бри, и в ума му се прокрадна съмнение дали бе взел правилното решение. Риджис имаше нужда от него, това бе вярно, ала не можеше да изостави Кати-Бри точно сега, когато и тя имаше най-голяма нужда от него.

Младата жена разбра какво става в главата му. Тя се приближи до него и го целуна, после бързо се отдръпна.

— Свърши си работата, Уолфгар, сине на Беорнегар — каза тя. — И се върни при мен!

— Аз също бях приятел на Бруенор — възрази Уолфгар. — И аз споделях копнежа му по Митрал Хол. Трябва да съм до теб, когато тръгнеш в прослава на името му!

— Ти имаш приятел, който е жив и се нуждае от теб сега! — скара му се Кати-Бри. — И сама мога да съставя плановете за похода към Залите. Ти трябва да тръгнеш след Риджис! Дай на Ентрери да се разбере и се върни бързо. А кой знае, може и да успееш да дойдеш навреме, за да тръгнем заедно към Митрал Хол.

После момичето се обърна към Дризт, в когото вярваше безгранично:

— Пази го заради мен. Води го добре и му помогни да се върне при мен, когато всичко свърши!

Дризт кимна. Младата жена се обърна и се затича към Харкъл и Бръшляновото имение, ала Уолфгар не я последва — имаше пълна вяра в Кати-Бри.

— Заради полуръста и заради котката! — каза той на Дризт и като стисна Щитозъб, се загледа в пътя, който се простираше пред тях.

В лавандуловите очи на елфа припламна огън и Уолфгар неволно отстъпи назад.

— Не само заради тях — мрачно каза Дризт и се вгледа в просторните южни земи, из които сега бродеше чудовището, в което той самият можеше да се превърне, ако преди много години не бе взел онова така трудно решение.

Писано му бе, сигурен бе той, отново да се изправи срещу убиеца в битка, която щеше да го подложи на най-голямото изпитание в досегашния му живот… битка, която трябваше да спечели на всяка цена.

— Не само заради тях!

* * *

Дендибар рязко си пое дъх, когато видя трупа на Сидни, сврян в ъгъла на някаква мрачна стаичка.

Духът на Моркай махна с ръка и пред очите на шарения магьосник се разкри нова картина — дъното на Клисурата на Гарумн.

— Не! — изкрещя Дендибар при вида на обезобразеното, безглаво тяло на голема.

— Къде е елфът? — рязко попита магьосникът.

Моркай само махна с ръка, за да прогони образа на голема и не каза нищо, наслаждавайки се на уплахата на Дендибар.

— Къде е елфът? — повтори Шареният още по-настоятелно.

Моркай се разсмя.

— Сам си намери отговорите, които търсиш, глупав магьоснико. Вече не съм ти слуга!

Огънят в мангала припламна и призракът изчезна.

Обзет от дива ярост, Дендибар напусна очертанията на магическия кръг и събори мангала на земята.

— Скъпо ще ми платиш за дързостта си! — изкрещя той, макар че вече нямаше кой да го чуе.

Хиляди предположения нахлуха в ума му. Сидни бе мъртва. Бок бе мъртъв. Ами Ентрери? Ами елфът и приятелите му? Той трябваше, на всяка цена трябваше да открие отговорите на всички тези въпроси! Не можеше да изостави търсенето на Кристалния отломък, не можеше да се откаже от онова могъщество, което така страстно жадуваше.

Пое си дълбоко дъх и се съсредоточи върху заклинанието. Отново видя дъното на клисурата. Докато изричаше думите на магията, образът ставаше все по-близък и по-осезаем. Дендибар сякаш бе там — мракът и пустотата на сенките, които се таяха покрай стените, го обгръщаха, долавяше почти незабележимия полъх на вятъра, който раздвижваше въздуха в пропастта, под краката си усещаше острите камъни, които покриваха дъното й.

Магьосникът напусна мислите си и се озова в Клисурата на Гарумн.

— Бок! — прошепна той и се вгледа в осакатеното тяло на своето творение — най-голямото постижение на магьосническите му умения.

Създанието се размърда. Една скала се разклати и се отърколи встрани, докато то се мъчеше да се отзове на зова на господаря си и да се изправи. Дендибар гледаше без да може да повярва на очите си, смаян, че магическата сила, с която бе надарил голема, може да е толкова голяма, че да устои на страховитото падане и жестоките рани.

Бок застана пред него и зачака.

Дендибар го погледна замислено, чудейки се откъде трябва да започне, за да излекува осакатеното тяло.

— Бок! — топло го приветства той и по устните му затрептя обнадеждена усмивка. — Ела при мен, приятелю. Ще те заведа вкъщи и ще излекувам раните ти.

Бок направи крачка напред и притисна магьосника до стената. Дендибар, който все още не можеше да разбере какво става, се опита да го отблъсне от себе си.

Ала единствената ръка на чудовището се протегна и го сграбчи за гърлото, повдигайки го от земята и задушавайки заповедите му още преди да ги бе изрекъл. Дендибар стисна огромната ръка и я заудря, безпомощен и объркан.

Внезапно до ушите му долетя добре познат смях. Върху обезглавеното туловище на голема се появи огнено кълбо и се преобрази в до болка познато лице.

Моркай.

Очите на Дендибар се разшириха от ужас. Той разбра, че бе прекрачил границите на възможностите си — беше призовавал призрака твърде много пъти. При последната им среща дори не бе отпратил духа на Червения както трябва, макар да подозираше, че не би успял да го направи, дори и ако бе опитал — още тогава вече бе прекалено слаб, за да прогони духа на Моркай от Материалната равнина. И сега, когато го нямаше магическият кръг и защитата, която той му даваше, Шареният бе оставен изцяло на милостта на своята жертва.

По устните на Моркай плъзна ужасяваща усмивка.

— Ела, Дендибар! — каза той и накара чудовището, чието тяло бе обсебил, да вдигне ръка. — Ела с мен в царството на смъртта, за да обсъдим на спокойствие твоето долно предателство!

Пукотът на пречупена кост отекна из клисурата, огненото кълбо припламна и изчезна и безжизнените тела на магьосника и голема се строполиха на земята.

Малко по-далече оттам, полузатрупани от огромна купчина камъни, останките на дракона още тлееха.

Внезапно една скала се разклати и се търкулна надолу.