Р. А. Салваторе
Сребърни реки (14)

13
С последни сили

Когато мрачният облак най-сетне се разпръсна, Риджис отново лежеше върху почернелия си, полуизгорял сал.

— Достигнахме предела на силите си — въздъхна той и поклати глава. — Няма да успеем да го прекосим.

— Не губи надежда, Къркорещ корем! — опита се да го успокои Бруенор, докато газеше през тинестите води, за да отиде при него. — Ще разказваме за туй на внуците си, пък и други ще възпяват подвига ни, когато нас вече няма да ни има!

— А, имаш предвид днес? — вметна полуръстът. — Или пък ще преживеем някак си днешния ден и утре вече няма да ни има?

Бруенор се засмя и хвана сала.

— Още не, приятелю — увери го той с усмивка, зад която прозираше неутолимата му жажда за приключения. — Не и докат’ не свърша онуй, зарад’ което съм тръгнал на път!

Дризт, който обикаляше наоколо и събираше стрелите си, не пропусна да забележи колко тежко се обляга Уолфгар върху тялото на мъртвия червей. Отначало си помисли, че варваринът е просто изморен, но когато се приближи, го обзе подозрението, че става дума за нещо по-сериозно. Младежът като че ли гледаше да използва само единия си крак, сякаш другият, или пък кръстът му, беше наранен.

Щом улови притеснения поглед на приятеля си, Уолфгар се изправи с усилие.

— Да тръгваме! — предложи той и се запъти към Бруенор и Риджис, мъчейки се да прикрие накуцването си.

Дризт не го попита нищо. Тестото, от което бе замесен младия мъж, бе по-жилаво от суровите земи на родната му тундра, а гордостта и загрижеността за другите, нямаше да му позволят да си признае, че е ранен, когато и сам знаеше, че няма да спечели нищо от това. Приятелите му не можеха да си позволят да загубят и миг, а със сигурност не можеха и да го носят. Не му оставаше нищо друго, освен да стисне зъби и да продължи напред, колкото и да го болеше.

Ала Уолфгар наистина беше ранен. Когато падна в блатото след скока от дървото, беше навехнал гръбнака си. Възбудата от битката и пулсиращият във вените му адреналин бяха притъпили раздиращата болка, но сега всяка крачка му струваше неимоверни усилия.

Дризт виждаше всичко това, точно както виждаше и отчаянието, изписано върху обичайно веселото лице на Риджис и изтощението, сковаващо тялото на Бруенор, въпреки самоуверените му думи. Елфът се огледа наоколо, но погледът му срещна само черни тресавища, които сякаш нямаха край. За първи път се зачуди дали приятелите му наистина не бяха достигнали предела на силите си.

Гуенивар не бе пострадала в битката, ударът, който бе получила, когато падна от тялото на червея, само я бе поразтърсил леко, ала Дризт виждаше, че движението из мочурливата местност е прекалено трудно за нея и я отпрати в собствената й Равнина. Точно в този момент бдителната пантера щеше да им е от голяма полза, но водата бе прекалено дълбока за нея и ако искаше да ги следва, щеше да й се наложи да прескача от дърво на дърво. Не, сега трябваше да продължат сами.

Призовавайки цялата си воля, четиримата приятели заставиха изтощените си тела да продължат. Елфът се зае да събере колкото се може повече от стрелите, които стърчаха от главата на мъртвия червей — знаеше, че сигурно ще му потрябват отново, преди да са напуснали Вечните блата. Останалите трима прибраха оцелелите дъски и провизии.

Много скоро приятелите отново поеха на път през тресавището, мъчейки се да се щадят, колкото се може повече. Всяка минута, през която с огромни усилия успяваха да останат нащрек, бе истинско мъчение. Ала парещите лъчи на слънцето (това бе най-горещият ден от началото на пътуването) и нежното поклащане на сала върху спокойната вода постепенно приспаха всички, освен Дризт.

Елфът неуморно тласкаше импровизирания сал напред, бдителен както винаги — не можеха да си позволят да изгубят нито час, нямаха право на никакви грешки. За щастие, щом излязоха от лагуната, водата потече по-леко и на Дризт не му се налагаше да преодолява сериозни препятствия. Много скоро блатото се превърна в мъгляво петно, уморените му очи не виждаха подробностите, а само очертанията на черната вода и случайното помръдване на тръстиката.

Ала елфът бе истински воин, със светкавични рефлекси и желязна самодисциплина. Водните тролове нападнаха отново, но мъждукащата искрица съзнание, която все още му оставаше, успя да го върне към действителността навреме, за да не позволи на чудовищата да ги изненадат.

Уолфгар и Бруенор се събудиха от вика на елфа и скочиха, стиснали оръжия в ръка. Този път троловете бяха само двама и тримата приятели ги победиха за секунди.

Риджис дори не се събуди.

Най-сетне се спусна хладна нощ и милостиво прогони тегнещата горещина. Бруенор взе решение да продължат да се движат и през нощта — щяха да бутат сала на двойки, докато другите двама почиват.

— Риджис не може да бута — рече Дризт. — Прекалено е дребен за блатото.

— Може да седи и да пази, докато аз бутам — храбро предложи Уолфгар. — Ще се справя и сам.

— Тогава вие двамата вземете първата смяна — отвърна Бруенор. — Къркорещият корем спи вече цял ден. Все ще издържи час-два!

За първи път през този ден, Дризт се покачи върху сала и отпусна глава върху раницата си. Все още обаче не можеше да си позволи да затвори очи. Планът на Бруенор да бдят на смени звучеше добре, но всъщност беше неосъществим. В тъмата на нощта единствено той можеше да ги води и да види опасностите, които дебнеха по пътя. Неведнъж по време на смяната на Уолфгар и Риджис, елфът вдигаше глава от раницата и казваше на полуръста през каква местност минават и какво е най-добре да направят.

И тази нощ нямаше да има сън за Дризт. Зарече се да си почине на сутринта, но когато най-сетне съмна, елфът видя, че дърветата и тръстиките отново бяха надвиснали прекалено близо. Във въздуха витаеше зловещо чувство и тегнеше над тях, сякаш самите блата бяха някакво разумно същество, което ги наблюдаваше и с всички сили се мъчеше да им попречи.

Всъщност водата (която сега бе станала доста широка) се оказа повече техен съюзник, отколкото техен враг. Плаването по гладката й повърхност бе по-лесно, отколкото ходенето пеша из неравната местност и въпреки дебнещите опасности, не срещнаха никакви врагове след повторното нападение на водните тролове. Когато пътят им отново ги изведе до черната, опожарена земя, приятелите бяха прекарали няколко дни и нощи върху сала и подозираха, че са успели да прекосят по-голямата част от Вечните блата. Риджис, който бе най-лек от четиримата (особено след като последните седмици бяха стопили почти напълно закръгления му корем) и единствен можеше да достигне най-високите клони, се изкатери до върха на едно дърво и потвърди онова, което всички вече предполагаха. На източния хоризонт, на не повече от ден-два път, тъмнееха дървета. Но това не бяха малките брезови горички и покритите с мъх блатни дръвчета на мочурливите земи — това бяха истински дъбрави от високи брястове и вековни дъбове.

Когато отново продължиха напред, в походката на четиримата приятели, въпреки изтощението, се усещаше прилив на надежда и нови сили. Вярно е, че отново вървяха по суша и щеше да им се наложи да прекарат още една нощ, заобиколени от дебнещи тролове, ала знаеха също така, че изпитанието на Вечните блата наближава своя край и нямаха никакво намерение да позволят на скверните им обитатели да ги спрат точно сега, когато почти се бяха спасили.

— Най-добре да спрем за днес — обади се Дризт, въпреки че до залез-слънце оставаше поне час.

Само че елфът усещаше как троловете, които току-що бяха станали от дневния си сън и бяха надушили непозната миризма, вече се събират около тях.

— Трябва много внимателно да си изберем място за лагеруване. Блатата още не са ни пуснали от жестоката си прегръдка.

— Ще изгубим цял час ходене, че и повече — отвърна Бруенор.

Всъщност джуджето го правеше не за да спори, а защото искаше да преценят и отрицателните страни на плана, преди да го приемат. То прекрасно си спомняше страховитата битка при могилата и нямаше никакво желание отново да изживява същото.

— Ще наваксаме утре — отвърна Дризт. — В момента единствената ни цел е да оцелеем до сутринта.

Уолфгар бе напълно съгласен:

— Смрадта на скверните твари става все по-силна — намеси се той — и ни залива от всички страни. Вече не можем да избягаме. Ще се бием.

— Само че този път ние ще решим как и къде — довърши Дризт вместо него.

— Защо не ей там? — обади се Риджис и посочи вляво от тях, където се издигаше невисоко възвишение, обрасло с гъсти храсталаци и дръвчета.

— Прекалено е открито — отвърна Бруенор. — Троловете ще се изкачат по него съвсем лесно и ще бъдат прекалено много наведнъж, та няма да можем да ги удържаме.

По устните на полуръста се разля лукава усмивка:

— Не и докато гори! — рече той и приятелите му не можеха да не се съгласят с простата логика в думите му.

Прекараха остатъка от деня, подготвяйки отбраната си. Уолфгар и Бруенор донесоха всичките изсъхнали клони, които успяха да намерят, и ги подредиха на стратегически места така, че да увеличат още повече периметъра на огъня, който щяха да запалят. Риджис прокара широка бразда на върха на хълмчето, за да спре настъпването на пламъците. Дризт наблюдаваше приготовленията на другарите си с интерес. Планът им бе прост — щяха да оставят троловете да се доближат достатъчно и тогава щяха да подпалят цялото възвишение с изключение на лагера си.

Единствено елфът виждаше слабостта на този план, но не можеше да предложи нещо по-добро. Беше се бил с тролове и преди да навлезе в блатата и прекрасно познаваше упоритата природа на тези същества. Когато пламъците на засадата изтлееха (много преди пукването на зората), той и приятелите му щяха да се окажат обградени от оцелелите тролове и този път нямаше да има какво да ги предпази. Единствената им надежда бе гибелта, която огънят щеше да донесе на чудовищата, да уплаши останалите.

Уолфгар и Бруенор искаха да направят и други неща — споменът за битката при могилата бе твърде жив, за да може дори и най-внимателно подготвената защита да им се стори достатъчно сигурна в блатата. Ала със спускането на вечерния сумрак дойдоха и десетките гладни очи, приковани върху тях. Двамата се присъединиха към Дризт и Риджис на върха на възвишението, приклекнаха ниско и зачакаха, изпълнени с притеснение.

Мина един час, който им се стори цяла вечност. Нощният мрак се сгъсти.

— Къде са? — не се стърпя накрая Бруенор.

Брадвата му нервно подскачаше и издаваше притеснението му — нещо необичайно за каленото в десетки битки джудже.

— Да! — съгласи се и Риджис, чиято тревога граничеше с паника. — Защо не идват?

— Имайте търпение и се радвайте, че още не са дошли — отвърна Дризт. — Колкото повече напредне нощта преди да е почнала битката, толкова по-голяма надежда имаме да дочакаме утрото. Може би още не са ни открили.

— Мен ако питаш, сега точно се събират, та да ни връхлетят с цялата си мощ — мрачно рече Бруенор.

— Още по-добре! — обади се Уолфгар, който се бе разположил удобно и се взираше в мрака. — Така огънят ще вкуси още повече от гнусната им кръв!

Дризт не пропусна да забележи успокоителният ефект, който думите на варварина оказаха върху Риджис и Бруенор. Брадвата на джуджето спря нервния си танц и спокойно легна до Бруенор, готова да нанесе удар, щом се появеше първото чудовище. Дори и Риджис, който се биеше, само когато нямаше друг изход, извади малкия си боздуган със заплашителна гримаса и го стисна така, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Мина още един безкраен час.

Чакането ни най-малко не намали бдителността им. И четиримата знаеха, че опасността е съвсем наблизо — от мъглата и мрака около тях се носеше все по-силна смрад.

— Запали факлите! — обърна се Дризт към Риджис.

— Та да докараме всички чудовища право тук! — възпротиви се Бруенор.

— Те вече са тук — отвърна елфът и посочи към ръба на възвишението, макар че приятелите му не можеха да видят онова, което острото му зрение вече съзираше — цяла орда приближаващи тролове. — Факлите могат да ги отблъснат за малко и да ни дадат още мъничко време.

Още докато говореше, първият трол се заизкачва към върха на възвишението. Бруенор и Уолфгар го изчакаха да се приближи и скочиха като един. Секирата и магическият чук затанцуваха във въздуха, нанасяйки удар след удар. Миг по-късно чудовището се строполи на земята.

Риджис вече бе запалил факлите и сега хвърли една на Уолфгар. Гърчещото се тяло на падналия трол избухна в пламъци. По това време още две чудовища бяха достигнали подножието на хълма и сега побягнаха назад при вида на омразния огън.

— Издадохме се прекалено рано! — изстена Бруенор. — Сега, като видяха факлите, няма да хванем нищо.

— Ако факлите успеят да ги задържат далеч от нас, значи огънят е изпълнил задачата си — отвърна Дризт, макар да знаеше, че надали ще се отърват толкова леко.

Изведнъж, сякаш блатата изплюха цялата си отрова срещу тях, огромна орда тролове обгради цялото възвишение. Прокрадваха се предпазливо, разтревожени от мисълта, че там горе има огън. Ала тласкани от изгарящо желание, което бе по-силно от страха им, те продължаваха напред.

— Почакайте — прошепна Дризт, усетил нетърпеливото безпокойство на приятелите се. — Не бива да преминат браздата, но нека оставим колкото се може повече от тях да навлязат в обсега на огъня.

Уолфгар се втурна към края на браздата, заплашително размахал една факла.

Бруенор извади двете си последни бутилки с мазнина, запушени с намазнени парцали, и по лицето му плъзна опасна усмивка.

— Доста зеленичко ми се струва наоколо — смигна той на Дризт, — та не знам дали огънят няма да има нужда от малко помощ.

Земята около възвишението вече гъмжеше от настървени тролове, редиците им непрекъснато набъбваха.

Дризт пръв пристъпи към действие. Стиснал една факла, той се затича към купчините с подпалки, които бяха приготвили, и ги запали. Уолфгар и Риджис го последваха и скоро между тях и прииждащите чудовища запламтяха десетки огньове. Бруенор с всички сили запрати факлата си към редиците на троловете, после запокити и двете бутилки натам, където редиците на чудовищата бяха най-гъсти.

Огромни огнени езици се извиха в нощното небе. Отвъд малкия кръг светлина, който хвърлиха наоколо, земята потъна в още по-плътен мрак. Троловете бяха прекалено много, за да могат просто да се обърнат и да побегнат и огънят сякаш също го знаеше.

Когато някое от чудовищата пламнеше, обезумелият му танц бързо разпръскваше искри и върху другарите му.

Навсякъде из обширните тресавища обитателите на Вечните блата се спираха, смаяни от огромния огнен стълб, който се издигаше все по-високо в небето. Вятърът подхвана писъците на умиращите тролове и ги разнесе на десетки мили.

Четиримата приятели се сгушиха на върха на възвишението, колкото се може по-далеч от убийствената горещина. Известно време тролската плът подхранваше танца на пламъците, после огънят започна да гасне, напластявайки тежка смрад във въздуха. Още едно опожарено парче земя, осеяно с тролски трупове, остана да се чернее във Вечните блата.

Четиримата приготвиха още факли и се приготвиха да побегнат. Дори и след гибелния пожар навсякъде бе пълно с тролове и приятелите знаеха, че без помощта на огъня няма да могат да удържат върха. По настояване на Дризт изчакаха удобен момент и когато редиците на троловете откъм източния склон поизтъняха, четиримата се хвърлиха напред в черната нощ, разпръсквайки нищо неподозиращите си противници. Неколцина от чудовищата бяха обхванати от пламъци.

Стремглаво бягаха те в мрака, през тиня и трънаци, оставили живота си в ръцете на съдбата — единствено късметът им можеше да ги спаси от хищната прегръдка на някое бездънно тресавище. И толкова голяма бе изненадата на троловете, че още дълго никой от тях не се втурна след бегълците.

Ала блатата не закъсняха да отвърнат. Из въздуха заехтяха стонове и крясъци.

Дризт поведе приятелите си. Осланяйки се колкото на острото си зрение, толкова и на инстинкта си, той свиваше ту надясно, ту наляво, натам, откъдето му се струваше, че ще им бъде най-лесно да минат, макар в същото време да гледаше да се движи само на изток. Знаеха, че единственото, от което се боят троловете, е огънят и затова подпалваха всичко по пътя си.

Нощта бавно наближаваше края си, а приятелите все така не срещаха никакво препятствие по своя път, макар тежките стъпки и отвратителните стенания зад тях да бяха все така близо. Скоро започнаха да подозират, че срещу тях действа някаква обща воля — очевидно се откъсваха от преследвачите си, ала въпреки това навсякъде като че ли се появяваха нови и нови тролове, готови да заемат мястото на изостаналите си събратя. Някакво зло витаеше из въздуха, сякаш самите Вечни блата се изправяха срещу тях. Навсякъде бе пълно с тролове, те си оставаха най-непосредствената заплаха, ала приятелите имаха чувството, че дори да успеят да погубят или прогонят всички отвратителни твари, които се криеха из тези земи, това пак щеше да си остане скверно място.

Развидели се, но и зората не донесе никакво облекчение.

— Разгневихме самите Блата! — извика Бруенор, когато разбра, че този път преследването няма да свърши така лесно. — Няма да има покой за нас, докат’ не оставим и последното мочурище далеч зад гърба си!

Все така неспирно бягаха те и едва успяваха да се измъкнат от протегнатите пръсти на огромните чудовища. Около тях и по петите им се тълпяха десетки тролове, които само чакаха някой да се препъне. Във въздуха натегнаха гъсти мъгли и потопиха всичко наоколо в непрогледна сивота. Вече не знаеха откъде минават и накъде отиват — още едно доказателство, че самите Вечни блата се надигаха срещу тях.

Забравили планове и стратегии, забравили надежди и страхове те бягаха, отдавна преминали границите на възможностите си. Сега вече нямаха друг избор, освен да продължават напред.

Почти загубил свяст, Риджис се препъна и се строполи на земята. Факлата се изтърколи от ръката му, но той дори не забеляза — не знаеше как да се изправи отново на крака, не знаеше дори, че е паднал. Няколко чифта хищни ръце се протегнаха към него, от устата на чудовищата, които вече предвкусваха предстоящото пиршество, потекоха лиги.

Ала в този миг плячката им бе измъкната изпод носа. Уолфгар връхлетя върху тях, събаряйки един от троловете, сграбчи полуръста в огромните си ръце и продължи лудия си бяг без да спира.

Дризт се отказа от всякакви тактики и хитрини — всичко около него се развиваше прекалено бързо. Все по-често му се налагаше да забавя крачка, заради Бруенор, който едва се държеше на краката си, а се съмняваше, че Уолфгар ще издържи още дълго и то сега, когато носеше и полуръста. Изтощеният младеж вече не можеше дори да вдигне Щитозъб, за да се защити. Единственият им шанс бе бягството — право напред, към границата на Вечните блата. Едно по-голямо тресавище щеше да ги победи, някой блатен човек щеше да ги препъне и залови, а дори и ако пътят не изпречеше никакви препятствия пред тях, надали щяха да успеят да се опазят от троловете още дълго. Дризт вече усещаше как го обзема страх от трудното решение, което съвсем скоро щеше да му се наложи да вземе. Дали да избяга и да се спаси (сега само той все още можеше да го направи), или да остане и да се бие рамо до рамо с обречените си приятели в една битка, която не можеха да спечелят.

Продължаваха напред. Измина още един час. Сега и времето се бе превърнало в техен враг, изпивайки и последните им сили. Зад себе си Дризт чуваше неясното мърморене на Бруенор, който вече не знаеше къде се намира и бродеше из света на бляновете си и земите на своите предци. Уолфгар, стиснал здраво тялото на изгубилия свяст полуръст, мълвеше молитва към своите богове, а ритъмът на древния напев като че ли бе единственото, което все още караше краката му да продължават да се движат.

И тогава Бруенор се строполи на земята, ударен в тила от един трол, който се бе приближил до тях, без никой да го усети.

На Дризт дори не му се наложи да взема съдбоносното решение — то отдавна бе взето. Без да се поколебае и за миг, той се обърна назад, здраво стиснал двата ятагана в ръце. Не би могъл да носи тежкото джудже, нямаше да успее да победи и прииждащите орди на троловете.

— Това е краят на нашата история, Бруенор Боен Чук! — провикна се той. — Подобаващ край… в бой!

Изуменият Уолфгар реагира съвсем несъзнателно. Воден не от разума, нито от чувствата си, а от инстинкта на човек, който отказва да се предаде, той се запрепъва към падналото джудже, което междувременно бе успяло да застане на четири крака, и го вдигна със свободната си ръка. Два от троловете попаднаха в капан.

Дризт До’Урден бе съвсем наблизо. Героичната постъпка на младия варварин вля у него нови сили, в лавандуловите очи отново затрептя опасен пламък, двата ятагана полетяха в смъртоносния си танц.

Двата трола се приближиха, готови да сграбчат безпомощната си жертва, ала ятаганите проблеснаха светкавично и чудовищата останаха без ръце, с които да хванат враговете си.

— Напред! — провикна се Дризт, прикривайки тила на Уолфгар.

Окуражителните му думи подтикваха варварина да продължава. Изтощението се свлече от плещите на елфа, отстъпвайки място на една сетна жажда за битка. Без да спира на едно място дори за миг, той тичаше насам-натам, сипейки предизвикателства към троловете.

При всяка болезнена крачка от гърдите на Уолфгар се откъсваше дълбок стон. Гореща пот се стичаше като поток от челото му и го заслепяваше, докато той, с последно усилие на волята, принуждаваше тялото си да продължава напред. Не мислеше колко още ще успее да издържи, борейки се с изтощението и нарамил тежкия си товар. Не мислеше за сигурната, ужасяваща смърт, която го дебнеше на всяка крачка и която навярно вече бе отрязала и пътя за отстъпление. Не мислеше за раздиращата болка в ранения си гръб, нито пък за новата пронизваща болка зад коляното. Единствената мисъл в главата му бе, че на всяка цена трябва да продължава да поставя единия си натежал крак пред другия… и пак, и пак, и пак.

Промушиха се през някакви храсталаци, преминаха през едно възвишение, заобиколиха друго. В сърцата им затрептяха едновременно надежда и отчаяние — пред тях се простираше дъбравата, която Риджис бе видял от върха на дървото, краят на Вечните блата. Ала между тях и гората стояха тролове, наредени в гъсти редици.

Смъртоносната прегръдка на Вечните блата не можеше да бъде разкъсана толкова лесно.

— Продължавай! — прошепна Дризт в ухото на приятеля си, сякаш се боеше, че Блатата могат да го чуят. — Остана ми още една карта.

Уолфгар ясно виждаше гъстите редици на троловете пред себе си, ала дори и в състоянието, в което се намираше сега, абсолютната му вяра в Дризт и в неговите решения, се оказа по-силна от здравия му разум. Премятайки Бруенор и Риджис така, че да му е по-удобно да ги носи, той приведе глава и сляпата ярост, която бушуваше в гърдите му, изтръгна силен рев от глъбините на самото му същество.

Само няколко крачки го деляха от чудовищата, които, предвкусвайки плячката, се бяха струпали на едно място, за да го спрат. Тогава Дризт изигра последната си карта.

От тялото на варварина изскочиха магически пламъци и го обвиха целия. Те не можеха да изгорят нито троловете, нито Уолфгар, ала гледката на обгърнатия от огромни пламъци исполин вся панически ужас в сърцата на иначе безстрашните чудовища.

Дризт бе изчислил времето, в което да направи магията, съвършено точно, давайки на чудовищата само един миг, в който да реагират на приближаването на страховития враг. Като вода пред порещ морските вълни нос на кораб се разделиха редиците на троловете и Уолфгар се втурна между тях, повлечен от устрема си така, че за малко не падна. Дризт го следваше по петите с меката си, елфическа стъпка.

Когато чудовищата най-сетне успяха да се прегрупират и да хукнат след бегълците, двамата приятели вече се изкачваха по последното възвишение на Вечните блата. След него омразните земи свършваха и започваше дъбравата — гора, която се намираше под бдителната закрила на лейди Алустриел и доблестните Сребърни рицари.

Дризт спря под клоните на първото дърво и се огледа за следи от преследване. Над блатата се виеха гъсти, сиви мъгли, сякаш скверната земя бе затръшнала тежка врата зад гърба им. Нито един трол не премина през нея.

Елфът се свлече на земята, опрял гръб в дървото, а изтощението задуши усмивката му.