Р. А. Салваторе
Сребърни реки (24)

23
Очуканият шлем

Като протяжен тътен на далечен гръм отекна из тунелите вихърът, който свистеше покрай черните крила, когато драконът на мрака изскочи от тунела и връхлетя в Клисурата на Гарумн, използвайки същия коридор, през който Дризт и Ентрери бяха минали само няколко минути по-рано. Сега елфът и палачът, които се намираха на около два-три метра над него, стояха неподвижни без да смеят да си поемат дъх. И двамата знаеха, че мрачният владетел на Митрал Хол бе дошъл.

Черният облак, който обгръщаше Мракометния, прелетя съвсем близо до тях, ала без да усети присъствието им, драконът се понесе напред и изскочи от пропастта. Дризт се закатери по стената на бездната с трескава скорост, вкопчвайки се и в най-малките издатинки, които успяваше да намери — в отчаяния си порив да изпълзи догоре, дори не се замисляше, че те могат и да не го издържат. Още в мига, в който излезе в галерията, елфът чу шума от битката, която се водеше високо над него и разбра, че дори ако приятелите му успееха да се справят с противниците си, много скоро щеше да им се наложи да се изправят срещу враг по-могъщ от всичко, което бяха срещали през живота си.

И той бе твърдо решен да се бие рамо до рамо с тях.

Ентрери се движеше със същата бързина — не искаше да изостава от елфа, макар все още да не бе решил какво точно ще прави, когато стигнат горе.

Уолфгар и Кати-Бри вървяха напред, подкрепяйки се един друг. Риджис крачеше до Бруенор, притеснен заради раните на джуджето, макар самото то да не се тревожеше.

— Пази притесненията за собствената си кожа, Къркорещ корем! — отсичаше Бруенор, щом Риджис се опиташе да каже нещо, ала бе очевидно, че голяма част от грубоватостта на джуджето се бе изпарила и то като че ли съжаляваше за начина, по който се бе държало с полуръста по-рано през деня. — Раните ми ще заздравеят, хич и не си мисли, че толкоз лесно ще се отървеш от мен! Ще се погрижа и за тях, ама първо да оставим туй проклето място зад себе си!

Внезапно Риджис спря и на лицето му се появи озадачено изражение. Бруенор, който не бе усетил, че приятелят му е изостанал, се обърна назад объркано — дали пак не го бе обидил по някакъв начин? Уолфгар и Кати-Бри също спряха и понеже не знаеха какво си бяха казали джуджето и полуръстът, притеснено зачакаха да разберат какво не е наред.

— Какво има? — попита Бруенор.

Риджис изобщо не се притесняваше от нещо, което джуджето бе казало, всъщност в момента въобще не мислеше за него. Беше усетил приближаването на Мракометния, внезапен хлад, който повя в галерията, скверен лъх, който сякаш омърсяваше дори изпълнената с обич и привързаност връзка между четиримата приятели.

Бруенор тъкмо се канеше да каже още нещо, когато и той почувства идването на дракона на мрака. Обърна очи към бездната точно в мига, в който черният облак се показа над ръба й. Все още се намираше в другия край на пещерата, но летеше право към тях.

Кати-Бри дръпна Уолфгар след себе си, ала само миг по-късно варваринът беше този, който й помагаше да продължи напред. Риджис се втурна към преддверието.

И тогава Бруенор си спомни.

Драконът на мрака, скверното чудовище, което бе избило събратята му и ги бе накарало да побегнат към горното ниво, търсейки защитата на тесните коридори. И като стъпи здраво на пода, той вдигна митралната брадва и зачака.

Черният мрак се плъзна под каменния мост и се насочи към тераската. Огромни, копиевидни нокти се вкопчиха в ръба на бездната и Мракометният застана пред Бруенор в цялото си ужасяващо великолепие — червеят, който бе заграбил Сребърните зали, се изправи срещу законния им крал.

— Бруенор! — изкрещя Риджис и като извади малкия си боздуган, се обърна към галерията — знаеше, че най-доброто, което може да направи, е да умре рамо до рамо с обречения си приятел.

Уолфгар остави Кати-Бри и се хвърли срещу дракона.

Червеят, впил поглед в джуджето, което не откъсваше очи от него, не забеляза нито летящия към него Щитозъб, нито безстрашното нападение на огромния варварин.

Могъщият боен чук се стовари върху гарвановочерната броня и безсилно тупна на земята. Разярен, че някой се бе осмелил да го прекъсне, докато се наслаждава на победата си, Мракометният впери изпепеляващия си поглед в Уолфгар.

И си пое дъх.

Непрогледен мрак обгърна младия варварин и изпи силите от самите глъбини на съществото му. Стори му се, че пада все по-надолу и по-надолу, а каменният под все така не идваше.

Кати-Бри изпищя и се втурна към черния мрак, без да се замисля за опасността, която я грозеше.

Бруенор потрепера от ярост — за отдавна убитите си събратя и за приятеля си.

— Махай се от моя дом! — изкрещя той на дракона и се нахвърли върху него, нанасяйки свирепи удари с брадвата си в отчаян опит да събори чудовището от моста.

Митралното острие не бе така безсилно срещу твърдите люспи, както Щитозъб, ала драконът не можеше да бъде победен толкова лесно.

Тежкият му крак събори Бруенор на земята и преди джуджето да успее да се изправи, змиевидната шия се уви около него и го повдигна към огромната паст на звяра.

Разтреперан от страх, Риджис отново се дръпна към нищожната защита, която му предлагаше преддверието.

— Бруенор! — опита се да извика той, ала успя само да прошепне името на приятеля си.

Черният облак около Кати-Бри и Уолфгар се разпръсна, но младежът вече бе поел цялата сила на скверната драконова отрова. Сега искаше единствено да избяга, дори и ако това означаваше да се хвърли в бездната. Свирепият лай на хрътките на сенките го обграждаше отвсякъде, макар че зловещите създания все още бяха далеч от клисурата. Цялото тяло го болеше. Костите, които големът почти бе натрошил, многобройните рани, които остриетата на сивите джуджета му бяха нанесли — всичко това сякаш раздираше тялото му и го караше да се сгърчва от болка при всяка крачка, макар че преди адреналинът на битката му бе помагал да отминава с насмешка много по-жестоки наранявания.

Сега драконът му изглеждаше десетократно по-могъщ, не би могъл да вдигне оръжието си срещу него — та Мракометният, вярваше Уолфгар, бе непобедим!

Отчаянието го бе надвило, него, когото не можеха да победят нито с огън, нито с меч. Подпирайки се тежко на Кати-Бри, той закуцука към някаква стая — не знаеше къде отива, просто следваше пътя, който момичето бе избрало.

Бруенор усети как страховитата челюст се впива в тялото му, изкарвайки всичкия кислород от дробовете му. Отказвайки да се предаде, той все още размахваше митралната секира, мъчейки се да рани чудовището.

Кати-Бри отведе Уолфгар до някаква стая и щом го остави на сигурно място, се втурна обратно в галерията.

— Ти, най-скверно изчадие на мерзък гущер! — провикна се тя и опъна тетивата на Таулмарил.

Сребърните стрели полетяха във въздуха, пробивайки големи дупки в черната броня на дракона. Кати-Бри бързо видя силата на оръжието си и в ума й се зароди отчаян план. Без да спира и за миг, тя запращаше стрела след стрела в краката на чудовището, с надеждата да го събори в пропастта.

Мракометният подскочи от болка и объркване, когато магическите стрели започнаха да пробиват грозни рани в краката му. Злите му очи се присвиха и запламтяха с люта ненавист, докато се насочваха към безстрашната млада жена. Той изплю джуджето и изрева:

— Сега ще познаеш що е страх, глупаво момиче! Ще почувстваш моето дихание и ще разбереш, че си обречена!

Люспестите гърди се издуха, превръщайки чистия въздух в скверен облак най-черно отчаяние.

И тогава от ръба на бездната се отчупи огромен скален къс.

Драконът рухна в пропастта, ала това донесе малка радост на Риджис. Полуръстът успя да довлече тялото на Бруенор обратно в преддверието, но нямаше никаква представа какво да прави оттук нататък. Свирепият лай на демоничните хрътки се приближаваше безмилостно, Кати-Бри и Уолфгар бяха далече от него, не знаеше дали драконът е жив, но не смееше да излезе в галерията. Погледна към израненото, обляно с кръв тяло на най-стария си приятел — не знаеше как да му помогне, не знаеше дори дали Бруенор е още жив.

Единствено огромната изненада забави радостните му викове, когато Бруенор отвори сивите си очи и му намигна.

Големи скални късове от отчупения ръб полетяха в опасна близост до тях и Дризт и Ентрери трябваше да се долепят плътно до стената, за да не бъдат премазани. Каменният дъжд свърши за няколко мига и Дризт отново се закатери нагоре с трескава бързина — на всяка цена трябваше да стигне при приятелите си.

Едва бе тръгнал нагоре, когато отново му се наложи да спре, макар да изгаряше от нетърпение. Огромното туловище на дракона прелетя покрай него и Дризт едва го изчака да изчезне в мрака на бездната, за да продължи стремглавия си път нагоре.

Риджис не можеше да повярва на очите си при вида на съвзелия се Бруенор:

— Но как? — ахна той изумено.

Бруенор се размърда неспокойно и с мъка се изправи на крака. Митралната ризница бе устояла на страховитата захапка на дракона, макар че тялото на джуджето бе лошо премазано, имаше огромни синини и поне няколко счупени ребра. Въпреки това, коравото джудже беше живо и готово за нова битка, ако се наложеше. Жестоката болка можеше да почака, сега трябваше да се погрижи за нещо много по-важно — безопасността на приятелите си.

— Къде са момчето и Кати-Бри? — трескаво попита той, а далечният вой на демоничните хрътки още повече засили отчаянието в гласа му.

— В друга стая са — отвърна Риджис и махна с ръка по посока на галерията.

— Кати! — провикна се Бруенор. — Как сте?

Малко по-късно, когато Кати-Бри най-сетне успя да се съвземе от изненадата (тя също не бе очаквала някога отново да чуе гласа на джуджето), долетя отговорът й:

— Уолфгар не може да се бие повече! Драконова магия, доколкото разбирам нещо от това! Мисля, че трябва да се махаме, кучетата ще бъдат тук съвсем скоро!

— Права си! — съгласи се Бруенор, комуто дори усилието да говори причиняваше силна болка. — А червея? Виждала ли си го?

— Не съм го виждала, нито чувала — чу той несигурния й отговор.

Бруенор се обърна към Риджис.

— Падна в клисурата и оттогава не се е показвал — отвърна полуръстът на неизречения въпрос, макар че и на него не му се вярваше, че толкова лесно могат да победят Мракометния.

— Значи не ни остава друго, освен да се опитаме да прекосим моста! — провикна се Бруенор. — Можеш ли да доведеш момчето?

— Само куражът му е пострадал, нищо повече! Да тръгваме!

Бруенор потупа Риджис по рамото, мъчейки се да вдъхне кураж на приятеля си.

— Да вървим! — рече той и в гласа му прозвучаха познатите самоуверени нотки.

Това отново бе онзи Бруенор, когото Риджис познаваше, и той се усмихна, въпреки смразяващия страх, който го сковаваше. Нямаше нужда да го придумват повече и той последва приятеля си в галерията.

Не бяха направили и две крачки, когато черният облак отново се показа над ръба на бездната.

— Виждате ли го? — изпищя Кати-Бри.

Бруенор бързо се върна обратно в стаичката — виждаше го и то прекалено добре. Бяха обречени. Черно отчаяние плъзна във вените му. Не се страхуваше да умре — той просто бе следвал пътя си, единствения, който се простираше пред него, още откакто събратята му бяха избити преди почти двеста години, и този път водеше към Митрал Хол. Ала приятелите му не биваше да загинат така! Не и полуръста, който винаги досега успяваше да се измъкне и от най-опасното положение. Не и момчето — та на него му предстояха толкова много славни приключения и доблестни дела!

И преди всичко, момичето. Кати-Бри, неговата обична дъщеря. Не и тя, която бе огрявала мините на рода Боен чук в Долината на мразовития вятър със слънчевата си усмивка и ведрия си смях.

Дори само гибелта на елфа — верен спътник и най-скъп приятел — бе прекалено висока цена за егоистичното му начинание. Жестоката загуба, която сега изглеждаше неизбежна, бе повече, отколкото можеше да понесе.

Очите му трескаво обходиха малката стаичка. Трябваше да има някакъв изход! Сърцето му се издигна в отчаяна молитва към боговете на джуджетата, които бе почитал през целия си живот — трябваше да му дадат шанс, един-едничък шанс!

На една от стените в преддверието висеше малка завеска.

— Просто склад — сви рамене Риджис, в отговор на немия въпрос на Бруенор. — Няма нищо ценно. Дори и оръжия няма.

Бруенор обаче не можеше да се примири с този отговор. Той отметна завеската и започна да хвърля по пода многобройните кутии и сандъци, които се намираха там. Суха храна. Парчета дърво. Плащ. Мях за вода.

Буренце с мазнина.

Крилата на Мракометния плющяха, докато той летеше над бездната и чакаше. Натрапниците скоро щяха да се появят в галерията, сигурен бе той, хрътките на сенките щяха да се погрижат за това.

Дризт почти бе достигнал звяра и продължаваше да се катери с трескава бързина, забравил всичко друго, освен тревогата за приятелите си.

— Спри! — извика Ентрери, който се намираше недалече под него. — Нима искаш да умреш?

— Не ме е страх от дракона! — изсъска Дризт. — Няма да се крия в сенките, докато гледам как приятелите ми загиват!

— О, значи е по-добре да умреш заедно с тях! — долетя подигравателният отговор на палача. — Глупак си ти, елфе! Та ти струваш повече от всичките си жалки приятелчета взети заедно!

— Жалки? — повтори Дризт, без да може да повярва на ушите си. — Ти заслужаваш съжаление, убиецо!

Неодобрението на елфа го засегна повече, отколкото очакваше:

— Запази съжалението за себе си, елфе! — яростно се сопна той. — Защото ти и аз си приличаме много повече, отколкото ти се ще да признаеш!

— Ако не ида при тях сега — спокойно отвърна Дризт, — тогава думите ти наистина ще са верни. Тогава животът ми наистина няма да струва нищо, по-малко дори от твоя. Ако прегърна безжалостната пустота, която изпълва и ръководи твоя свят, целият ми живот ще бъде просто една огромна лъжа.

И той отново се заизкачва нагоре, сигурен, че там го чака жестока смърт, ала спокоен — най-сетне знаеше, че е напълно различен от мерзкия убиец, който го следваше по петите.

Знаеше също така, че бе успял да победи кръвта си на Мрачен елф.

Когато Бруенор отново се върна в преддверието, наметнал намазнен плащ и завързал малкото буренце за гърба си, на устните му играеше странна усмивка. Риджис впери смаян поглед в него — не знаеше какво си бе наумил приятелят му, но онова, за което се досещаше, го разтревожи.

— Какво си ме зяпнал, а? — шеговито смигна Бруенор.

— Ти си полудял! — ахна полуръстът — колкото по-дълго изучаваше странното облекло на джуджето, толкова по-ясно му ставаше какво се кани да направи то.

— Тъй си е! — изръмжа то. — Туй го разбрахме още преди да тръгнем на път!

После тонът му внезапно омекна, а дивият блясък в очите му отстъпи място на искрена загриженост за дребния му приятел.

— Ти заслужаваш повече от онуй, което си получил от мен, Къркорещ корем — рече Бруенор и за първи път изобщо не му бе трудно да се извини.

— Никога не съм имал по-верен приятел от Бруенор Бойния чук! — възкликна Риджис.

Бруенор свали обточения със скъпоценни камъни шлем и го подхвърли на полуръста, който още повече се обърка. После се протегна и отвърза стария шлем от кръста си. Прокара пръсти по счупения рог и се засмя при спомена за лудите приключения, които бяха очукали верния му шлем така. Там беше и вдлъбнатината, която бе получил от тоягата на Уолфгар, когато преди няколко години се срещнаха за първи път като врагове.

Бруенор сложи шлема на главата си — почти бе забравил колко е удобен. В очите на Риджис той отново се превърна в стария приятел, когото полуръстът познаваше.

— Пази този шлем добре — обърна се Бруенор към него. — Това е короната на краля на Митрал Хол!

— Значи принадлежи на теб — възрази Риджис й му подаде скъпоценната вещ.

— Не! Не ми принадлежи, нито я искам! Митрал Хол вече не съществува, Кърко… Риджис. Бруенор от Долината на мразовития вятър — това съм аз вече почти двеста години, макар главата ми да беше твърде корава, за да го проумее! Прости ми за всичко. Прекалено дълго живях в миналото.

Риджис кимна.

— Какво смяташ да правиш? — притеснено попита той.

— Ти гледай да си свършиш твойта работа в туй, дето се каня да направя! — сопна се Бруенор и отново се превърна в сприхавото джудже, което ги бе предвождало дотук. — Никак няма да ви е лесно да се измъкнете от тез’ проклети зали, когато свърша!

И като изръмжа заплашително, Бруенор грабна една факла от стената и изскочи в галерията, преди смаяният полуръст да успее да му попречи.

Драконът се носеше над бездната, като ту се гмурваше под моста, ту отново се издигаше високо във въздуха. За миг Бруенор остана загледан в него, за да улови ритъма на движенията му.

— С теб е свършено, скверно изчадие! — изръмжа джуджето и се хвърли напред.

— Ето един от твоите номера, момче! — провикна се той към стаята, в която се намираха Уолфгар и Кати-Бри. — Ама когато аз реша да яхна някой червей, няма начин да пропусна!

— Бруенор! — изпищя Кати-Бри, когато го видя да се втурва към пропастта.

Ала вече бе твърде късно. Бруенор поднесе факлата към напоения с мазнина плащ и вдигна митралната брадва високо над главата си. Драконът чу приближаването му и се приближи до ръба на бездната, за да провери какво става. Неговото изумление бе не по-малко от ужаса на бруеноровите приятели, когато джуджето, обхванато от високи пламъци, скочи от ръба и полетя към него.

С огромна сила, сякаш по някакъв невероятен начин мощта на предците му се бе вляла във вените му, Бруенор замахна и митралната брадва се заби дълбоко в гърба на дракона. Джуджето полетя надолу, ала се вкопчи с всички сили в дръжката на секирата си, която сега стърчеше от тялото на чудовището, и успя да се задържи. Буренцето на гърба му се строши и по люспестото туловище избухнаха пламъци.

Мракометният изрева от ярост и в болезнените си конвулсии се блъсна в стената на бездната.

Ала Бруенор нямаше да се остави да бъде съборен толкова лесно. Той сграбчи оръжието си и зачака възможност да го извади от драконовото тяло и да нанесе нов страховит удар.

Кати-Бри и Риджис се втурнаха към ръба на пропастта, зовейки обречения си приятел. Дори Уолфгар, който още се бореше със скверната отрова на драконовото отчаяние, най-сетне успя да дойде на себе си.

При вида на обхванатия от пламъци Бруенор, той прогони и последните останки от магията на дракона и без да се колебае и за миг, запрати Щитозъб към чудовището. Чукът се стовари върху главата на Мракометния и звярът полетя към другата стена.

— Да не си полудял! — изкрещя Кати-Бри на Уолфгар.

— Вземи лъка — каза младежът. — Ако наистина обичаш Бруенор, не го оставяй да загине напразно!

Щитозъб се завърна в ръката му, само за да полети отново след миг. И този път ударът на младия варварин беше безпогрешен.

Кати-Бри най-сетне трябваше да приеме горчивата истина. Не можеше да спаси Бруенор от съдбата, която сам си бе избрал. Уолфгар беше прав — трябваше да помогне на джуджето да постигне целта си. Преглъщайки парещите сълзи, които я заслепяваха, тя грабна Таулмарил и запрати порой от сребърни стрели срещу чудовището.

Огромно изумление обзе Дризт и Ентрери, когато Бруенор скочи. Проклинайки безпомощното си положение, елфът се закатери с още по-трескава бързина — от ръба вече го деляха само няколко метра. Опита се да извика на останалите си приятели, ала шумът от битката и гръмогласният рев на Мракометния заглушиха думите му.

Ентрери го следваше по петите. Знаеше, че това беше последната му възможност и бе твърдо решен да се възползва от нея, дори и това да означаваше да загуби единственото истинско предизвикателство, срещу което се бе изправял в живота си. В мига, в който Дризт се канеше да стъпи върху следващата издатина по пътя си, палачът го сграбчи за глезена и го дръпна надолу с всички сили.

Мазнината се просмука през черните люспи на дракона и огънят започна да прогаря дупки в беззащитната плът. Драконът изрева, пронизан от болка, каквато никога не бе мислил, че ще изпита грохота на бойния чук! Неспирното жилене на сребърните стрели! И най-вече джуджето! Ударите на митралната му брадва бяха безпощадни, то сякаш не усещаше изгарящата прегръдка на огъня.

Мракометният ту политаше нагоре, ту се спускаше надолу, а тялото му през цялото време се мяташе в конвулсии. Ала каквото и да правеше, стрелите на Кати-Бри попадаха право в целта. Уолфгар, който се поучаваше от всеки нов удар, изчакваше най-подходящия момент и всеки път, когато драконът минеше покрай някоя стърчаща скала, магическият чук се стоварваше върху него и го запращаше върху острите камъни.

Пламъци, камък и прах се сливаха в едно при всяко страховито нападение на приятелите.

Бруенор още се държеше. Той пееше в прослава на своя баща и гордия род Боен чук — най-сетне бе успял да смъкне товара на вината от плещите си, доволен, че се бе изправил и бе победил призраците от своето минало и че бе дал на приятелите си възможност да се спасят. Не усещаше хапещия огън, нито ударите в коравите скали. Единственото, което усещаше, бе болезненото гърчене на драконовото туловище, когато митралната брадва потъваше дълбоко в плътта, и страховития рев на раненото чудовище.

Дризт летеше към дъното на бездната и отчаяно се мъчеше да се залови някъде. На около десетина метра под краката на убиеца имаше неголяма издатина и елфът най-сетне успя да спре главоломното падане.

Ентрери одобрително кимна — надявал се бе, че Дризт ще се приземи точно там.

— Сбогом, доверчиви глупако! — провикна се той към падналия елф и се закатери нагоре.

Дризт никога не бе изпитвал вяра в честността на палача, но вярваше в неговия прагматизъм. Ала това нападение бе напълно безсмислено.

— Защо? — извика той. — Никой нямаше да ти попречи да получиш медальона!

— Аз и без това ще го получа — отвърна Ентрери.

— Но ще трябва да платиш за него! Знаеш, че ще тръгна след теб, убиецо!

Ентрери погледна надолу към елфа и по устните му заигра развеселена усмивка.

— Нима не разбираш, Дризт До’Урден? Аз искам точно това!

Убиецът достигна ръба на бездната и предпазливо надникна в галерията. Вляво от него, Кати-Бри и Уолфгар продължаваха страховитата битка с дракона. Вдясно, напълно погълнат от ужасяващата гледка, без да вижда нищо друго около себе си, стоеше Риджис.

Изненадата замалко не го повали на земята, а по лицето му се разля мъртвешка бледност, когато най-страшният му кошмар изникна пред него. Полуръстът изпусна скъпоценния шлем на земята и се разтрепера като лист, когато Ентрери го вдигна и безшумно се насочи към моста.

Напълно изтощен, драконът се опита да измисли друг начин да се защити. Ала яростта и болката вече бяха свършили своята работа и сега връщане назад нямаше. Беше понесъл твърде много удари, а сребърните стрели не спираха да валят и да се впиват в тялото му.

Вкопчено в гърба му, неуморното джудже продължаваше да му нанася удар след удар. За последен път драконът спря насред полета си и изви змиевидната си шия, опитвайки се поне да достигне джуджето и да си отмъсти. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди. Напълно достатъчно, за да може Щитозъб да се стовари в окото му.

Заслепено от ярост, чудовището се преметна през глава и полетя в прегръдките на свирепата болка… право към един остър ръб, който стърчеше от скалата.

Грохотът разтърси самите основи на галерията и за малко не събори Кати-Бри на земята. Дризт, който с мъка се крепеше върху малката издатинка, едва успя да се задържи върху нея.

Последното, което Бруенор видя, накара сърцето му да подскочи от безгранична радост — в мрака на бездната проблясваха лавандуловите очи на Дризт До’Урден и се прощаваха с него.

Покрит с тежки рани, обвит в смъртоносната прегръдка на пламъците, драконът на сенките пропадаше все по-дълбоко и по-дълбоко; потъваше в най-черния мрак, който някога щеше да познае, мрак, от който нямаше да има завръщане. Право към сърцето на Клисурата на Гарумн.

И повлече със себе си законния крал на Митрал Хол.