Р. А. Салваторе
Сребърни реки (25)

24
Възхвала за Митрал Хол

Обгърнат от пламъци, драконът пропадаше надолу, докато най-сетне единственото, което остана от него бе едно съвсем дребно петънце, което проблясваше на дъното на Клисурата.

Дризт се изкатери по стената и се озова точно зад Кати-Бри и Уолфгар. Момичето стискаше скъпоценния шлем в ръце, докато заедно с младия варварин се взираха безпомощно към другата страна на пропастта. Двамата замалко не паднаха в нея, когато се обърнаха и видяха до себе си Дризт До’Урден. Дори появата на Артемис Ентрери не ги бе подготвила отново да видят приятеля си, завърнал се като по чудо сред тях.

— Как? — ахна Уолфгар, ала Дризт го прекъсна — обясненията можеха да почакат, сега имаха много по-важна работа.

От другата страна на бездната, точно до нивото, на което се намираше лостът, стоеше Артемис Ентрери, стиснал Риджис за гърлото. По устата му играеше зла усмивка, рубиненият медальон висеше на гърдите му.

— Пусни го да си иде — разнесе се равният глас на Дризт. — Както се разбрахме. Вече получи рубина.

Ентрери избухна в леден смях и дръпна лоста. Каменният мост потрепери и се срути, политайки към мрака на бездната.

До този момент Дризт си мислеше, че е започнал да разбира подбудите на палача за това долно предателство — той бе отвлякъл Риджис, сякаш за да бъде сигурен, че ще го преследват, твърдо решен да доведе предизвикателството между него и елфа докрай. Ала сега, когато мостът бе срутен, отрязвайки пътя на Дризт и приятелите му, а неспирният лай на демоничните хрътки се приближаваше с всеки изминал миг, и тази теория като че ли рухваше. Разгневен, че не може да разбере постъпките на убиеца, Дризт реагира светкавично. Беше загубил своя лък в овалната стая, затова сега грабна Таулмарил от ръцете на Кати-Бри и постави стрела в тетивата.

Ентрери бе също толкова бърз. Той се втурна към ръба на пропастта и провеси Риджис оттам надолу с главата. Уолфгар и Кати-Бри инстинктивно усетиха необичайната нишка, която свързваше Дризт и убиеца, и бързо разбраха, че елфът най-добре знае как да се справи с това положение. Те отстъпиха назад и се притиснаха един до друг.

Дризт все така стоеше с лък в ръка, опънал тетивата до краен предел, а погледът му не се откъсваше от убиеца, опитвайки се да открие слабото му място.

Ентрери раздруса тялото на Риджис и леденият му смях отново огласи пещерата.

— Дълъг е пътят до Калимпорт, елфе. Ще имаш предостатъчно възможности да ме заловиш!

— Ти отряза пътя ни — отвърна Дризт.

— Необходимо зло — обясни Ентрери. — Но не се съмнявам, че ще успееш да се измъкнеш и от това положение… дори и ако останалите ти приятели не успеят. И тогава ще те чакам.

— Ще дойда! — обеща Дризт. — Нямаш нужда от полуръста, за да ме накараш да те преследвам, мерзък убиецо!

— Така си е — съгласи се Ентрери и като бръкна в кесийката, която висеше на кръста му, извади някакъв малък предмет и го подхвърли във въздуха.

Предметът се издигна над главата му, после започна да пада. Ентрери го улови точно преди да се изплъзне и да полети в бездната. После отново го хвърли нависоко. Нещо малко, нещо черно.

Палачът предизвикателно подхвърли малкия предмет за трети път и усмивката му се разтегна, когато видя, че Дризт сваля лъка си.

Гуенивар.

— Нямам нужда от полуръста — повтори той студено и протегна ръка, така че Риджис сега изцяло висеше над бездната.

Дризт остави магическия лък зад себе си, без да откъсва поглед от убиеца.

Ентрери прибра ръката си и пусна Риджис върху тераската до себе си.

— Ала онзи, комуто служа, държи сам да убие малкия крадец. Не се бави, елфе, хрътките скоро ще бъдат тук. Сам имаш много по-голям шанс да се спасиш. Остави тези двамата и спаси собствения си живот! Аз ще те чакам, Дризт До’Урден — трябва да довършим онова, което започнахме!

Той се изсмя още веднъж, после потъна в мрака на последния тунел.

— Ще се спаси — обади се Кати-Бри. — Бруенор каза, че този коридор води право навън.

Дризт се огледа наоколо, търсейки нещо, което да им помогне да прекосят бездната.

— Освен това каза, че има и още един път — продължи Кати-Бри и посочи надясно, към южния край на галерията. — Тераса, така каза той, ала дотам се вървяло часове наред.

— Тогава ще тичаме! — отвърна Дризт, без да откъсва очи от тунела, в който бе изчезнал Ентрери.

Когато тримата приятели най-сетне достигнаха тераската, далеч зад себе си чуха свиреп лай и видяха малки светлинки — дуергарите и хрътките на мрака бяха достигнали галерията. Дризт поведе другарите си по тясната пътечка, притиснал гръб до стената, напредвайки бавно към другия край на бездната. Под краката му се простираше Клисурата и пламъците, които все още горяха на дъното й, непрестанно напомняха за съдбата на падналия му приятел. Може би това наистина бе подобаващ гроб за Бруенор, мислеше си той, тук, в дома на славните му предци. Може би джуджето най-сетне бе утолило копнежа, който го бе измъчвал през по-голямата част от живота му.

Ала загубата си оставаше непоносимо болезнена. През годините, прекарани с Бруенор, Дризт бе опознал един състрадателен и внимателен приятел, на който можеше да разчита по всяко време и във всичко. Можеше да си повтаря до безкрай, че Бруенор най-сетне бе намерил покой, че джуджето бе изкачило своя връх и бе спечелило своята битка, ала единственото, което чувстваше сега, бе раздираща болка от смъртта на приятеля си, и тези мисли бяха безсилни да разсеят скръбта му.

Кати-Бри с мъка преглъщаше горчивите сълзи, които напираха в очите й, а тежките въздишки на Уолфгар издаваха болката, която го разкъсваше, докато минаваха над пропастта, превърнала се в гробница на Бруенор. За Кати-Бри Бруенор бе едновременно баща и приятел, онзи, която я бе научил да бъде корава, и който я бе дарил с безгранична обич. Всичко, което й бе давало сигурност в този живот — нейният дом и нейното семейство — сега гореше на дъното на пропастта, върху гърба на един дракон, заченат в недрата на самия пъкъл.

Мъчително вцепенение бе обхванало Уолфгар, вледеняващият полъх на смъртта и внезапното осъзнаване на безкрайната крехкост на живота. Дризт се бе завърнал при него, ала му бяха отнели Бруенор. Варваринът усещаше как, по-силна от радост и скръб, го залива вълна от несигурност, трагично преосмисляне на всички легенди за героични подвизи и предания за славна смърт, за които бе мечтал някога. Бруенор бе загинал храбро и достойно и разказът за огнения му скок щеше да се предава от поколение на поколение и да се пее край не едно огнище. Ала това никога нямаше да запълни огромната пустота, която младежът усещаше в този момент.

Прекосиха клисурата и се втурнаха на север — към последния тунел, който най-сетне щеше да ги изведе от мрачните сенки на Митрал Хол. Забелязаха ги в мига, в който достигнаха галерията. Дуергарите закрещяха и запроклинаха, а хрътките на мрака се разлаяха яростно и заподскачаха по ръба на бездната. Ала враговете им вече не можеха да ги хванат, нямаха и време да използват пътя, по който бяха дошли тримата приятели, и Дризт необезпокоявано навлезе в тунела, по който бе поел и Ентрери няколко часа по-рано.

Уолфгар го последва, но Кати-Бри поспря за миг на входа и обърна поглед към сивите джуджета, които се тълпяха от другата страна на пропастта.

— Хайде — повика я Дризт. — Тук вече не можем да направим нищо, а Риджис има нужда от нашата помощ.

Кати-Бри присви очи и стисна зъби, докато опъваше тетивата на магическия си лък. Сребърната стрела изсвистя във въздуха. Едно от джуджетата се строполи мъртво, а останалите панически побягнаха.

— Нищо не е това! — мрачно промълви Кати-Бри. — Ала аз ще се върна! Нека сивите псета бъдат сигурни — аз ще се върна!