Р. А. Салваторе
Сребърни реки (16)

15
Очите на чудовището

Дризт съвсем лесно успя да убеди Бруенор да променят посоката и да поемат обратно на запад. Макар че джуджето гореше от нетърпение да отиде в Сундабар и да научи онова, което Шлем би могъл да му каже, възможността да получи полезна информация още този ден, бе достатъчна, за да го накара да се втурне натам.

Що се отнася до това как бе научил за това място, Дризт не им обясни почти нищо — единственото, което им каза, бе, че през нощта е срещнал самотен пътешественик, който отивал към Сребърния град. Тази история не се стори особено убедителна на приятелите му, но понеже му имаха пълно доверие, а и не искаха да го карат да говори за нещо, за което той явно предпочиташе да мълчи, те не го разпитваха повече. След като закусиха обаче, Риджис започна да проявява доста силен интерес към непознатия — хлябът, който пътешественикът им бе дал, се оказа не само много вкусен, но и вля нови сили във вените им. Само няколко хапки бяха достатъчни, за да накарат полуръста да се чувства така, сякаш бе прекарал цяла седмица в сън и почивка. А пък магическото лекарство излекува наранения гръб и крака на Уолфгар само за миг и за първи път, откакто бяха напуснали Вечните блата, той можеше да ходи без помощта на тояга.

Още преди елфът да извади даровете на непознатия, варваринът се бе досетил, че онзи, с когото се бе срещнал Дризт през нощта, не ще да е бил случаен пътник. В очите на приятеля си младежът отново бе видял да гори — и то с всичка сила — блясъкът на надеждата, онзи несломим дух, който му бе помогнал да понесе удари, които малцина смъртни биха издържали. Уолфгар не се интересуваше кой бе този човек. Единственото, което имаше значение сега, бе, че той бе помогнал на Дризт да победи болката и отчаянието.

Когато малко по-късно отново потеглиха на път, четиримата приятели изглеждаха много повече като пътешественици, току-що тръгнали на ново приключение, отколкото като морни пътници. Вървяха на запад покрай водите на Раувин и си подсвиркваха безгрижно. От време на време си разменяха по някоя весела дума. Въпреки големите опасности, от които се бяха измъквали на косъм, не само бяха останали почти невредими, но и напреднаха доста по пътя към заветната си цел. Топлото лятно слънце ги сгряваше, струваше им се, че трябва само да се протегнат, за да се сдобият с всички парченца от мозайката, наречена Митрал Хол.

И дори не подозираха, че единствената мисъл в съзнанието на онзи, чиито очи ги следяха в този момент, бе да ги погуби.

От възвишенията, които се издигаха на север от Раувин, чудовището надуши Елфа на мрака. Воден от силата на заклинанието, с което Дендибар го бе изпратил да търси елфа, в далечината под себе си Бок видя четиримата приятели, които отиваха на запад. Без да се поколебае и за миг, той се подчини на нарежданията, които бе получил в Лускан, и тръгна да търси Сидни.

Някакъв камък лежеше на пътя му и той го захвърли настрани, по-нататък пред него се изпречи скален къс, който бе прекалено голям, за да го премести и той се покатери по него — безмозъчното същество не разбираше колко по-лесно би му било просто да ги заобиколи. Пътят му водеше право напред и той нямаше да се отклони от него дори на милиметър.

— Доста е големичък този приятел! — засмя се един от стражите край Раувин, когато Бок се запъти към техния пост.

Ала още докато говореше разбра, че ги грози опасност — това съвсем не бе обикновен пътник!

Мъжът извади оръжието си и се втурна безстрашно срещу чудовището, следван плътно от другаря си.

Ала в съзнанието на чудовището имаше една-едничка мисъл — да достигне целта си на всяка цена — и той не обърна никакво внимание на техните предупреждения.

— Спри! — за последен път се разнесе заповедническият глас на часовоя, преди Бок да измине последните метри, които ги деляха.

Чудовището нямаше чувства, затова и не изпита гняв, когато двамата стражи го нападнаха. Само че те бяха застанали на пътя му и без да се замисли, той замахна. Оръжията им се оказаха безполезни срещу страховитата мощ на огромните му ръце и двамата мъже полетяха във въздуха. Без да спира и за миг, чудовището продължи към реката и изчезна под буйните й води.

Пазачите на портата срещу реката видяха какво се случи с другарите им и вдигнаха тревога. Сребърните рицари затвориха огромните крила на портата и ги залостиха. После се обърнаха към реката и зачакаха появата на чудовището изпод водите й.

Бок продължаваше да върви право напред, газейки тинята, която покриваше дъното на реката. Дори могъщото течение не можеше да го отклони от пътя му. Рицарите, които пазеха портата, с изумление видяха как малко по-късно чудовището отново се показа на повърхността, точно пред крепостните стени, ала успяха да запазят самообладание и с мрачно изражение и голи оръжия в ръка, зачакаха приближаването му.

Портата бе малко встрани от пътя на Бок, но той се насочи право към стената, без да се отклонява дори на сантиметър.

Чудовището проби огромна дупка в нея и влезе в града.

В „Странноприемницата на опакия мъдрец“, която се намираше в центъра на Сребърния град, Ентрери нервно кръстосваше стаята си.

— Вече трябваше да са тук! — сопна се той на Сидни, която седеше на леглото и пристягаше ремъците, с които бе завързана Кати-Бри.

Преди младата магьосница да успее да отговори, в средата на стаята се появи огнено кълбо. Всъщност това не бяха истински пламъци, а само техен образ, отражение на огъня, който гореше в една друга част на Равнината. С последен мощен порив пламъците подскочиха високо във въздуха и се превърнаха в призрака на мъж, наметнат с червена мантия.

— Моркай! — ахна Сидни.

— Приемете моите почитания — отвърна духът. — Както и почитанията на Дендибар Шарения.

Ентрери се отдръпна в другия край на стаята, гледайки да стои колкото се може по-далеч от призрака. Здраво завързана, Кати-Бри не можеше да помръдне.

Само Сидни, която бе добре запозната с тънкостите на призоваващата магия и знаеше, че духът се намира под пълната власт на Дендибар, остана спокойна.

— Защо моят господар ти нареди да дойдеш тук? — безстрашно попита тя.

— Нося вести — отвърна Моркай. — Четиримата, които търсите, преди една седмица навлязоха във Вечните блата, на юг от Несме.

Сидни прехапа устни и зачака следващите думи на Червения, ала призракът млъкна и също зачака.

— И къде се намират сега? — Сидни бе нетърпелива.

По лицето на Моркай се разля усмивка.

— Два пъти вече ми задават същия въпрос, но нито веднъж не ме принудиха да му отговоря!

Пламъците отново се разгоряха и призракът на Червения изчезна.

— Вечните блата — обади си Ентрери. — Това обяснява закъснението им.

Сидни разсеяно кимна, ала умът й бе зает с други неща.

— Нито веднъж не ме принудиха — повтори тя прощалните думи на Моркай.

Тревожни въпроси не й даваха мира. Защо Дендибар бе изчакал цяла седмица, преди да изпрати Моркай при нея? И защо не бе успял да накара призрака да му разкрие къде се намира елфът сега? Сидни знаеше колко опасно бе призоваването на духове, знаеше и колко бързо изцежда то силите на призоваващия магьосник. Напоследък Дендибар трябва да бе викал духа на Моркай най-малко три пъти — веднъж, когато елфът и приятелите му влязоха в Лускан и поне два пъти, откакто тя и останалите бяха тръгнали на път. Нима Дендибар бе толкова обсебен от кристалния отломък, че бе забравил всякаква предпазливост? Сидни усещаше, че властта на господаря й над духа на Моркай бе отслабнала значително и можеше само да се надява, че занапред Дендибар ще бъде по-предпазлив, когато призовава призрака на Червения, поне докато не си възвърне силите.

— Могат да минат седмици преди да дойдат! — изплю се Ентрери. — Ако изобщо някога дойдат.

— Може и да си прав — съгласи се Сидни. — Кой знае дали не са срещнали смъртта си в блатата.

— И ако наистина са?

Младата жена не се поколеба дори за миг:

— Тогава ще ги последваме в блатата.

Изпитателният поглед на Ентрери я задържа няколко секунди във властта си.

— Голяма трябва да е наградата, която преследваш!

— Поела съм това задължение и няма да подведа господаря си! — остро отвърна тя. — Бок ще ги открие, дори и да лежат на дъното на най-дълбокото тресавище!

— Нямаме много време, трябва да решим какво ще правим — каза убиецът, а злите му очи се впиха в Кати-Бри. — Започнах да се уморявам да я следя да не избяга.

— И аз й нямам никакво доверие — съгласи се Сидни. — Макар че наистина може да ни бъде от огромна полза, когато се срещнем с джуджето. Ще изчакаме още три дни. След това тръгваме към Несме. Ако се наложи, ще влезем и във Вечните блата.

Ентрери с нежелание кимна в знак на съгласие с този план. После се обърна към Кати-Бри:

— Чу ли? — просъска той. — Остават ти още три дни живот, освен ако приятелите ти не пристигнат. Ако труповете им гният някъде из блатата, ти вече не си ни нужна.

През цялото време, докато Сидни и убиецът говореха, Кати-Бри седеше на леглото с безизразно лице, твърдо решена да не позволи на Ентрери да се възползва от слабостта… или силата й. Защото тя твърдо вярваше, че приятелите й не са мъртви. Воини като Бруенор Бойния чук и Дризт До’Урден не можеха да свършат като храна за гнусните твари в някое никому неизвестно мочурище. И никога не би повярвала, че Уолфгар е мъртъв, ако нямаше неоспорими доказателства за това. Ето защо, въпреки думите на магьосницата и убиеца, Кати-Бри твърдо вярваше, че приятелите й са живи и знаеше, че заради тях трябва да запази безизразната си маска. Освен това усещаше, че постепенно започва да надделява в своята лична битка — сковаващият ужас, който Ентрери всяваше в нея, отслабваше с всеки изминал ден. Когато настанеше мигът, тя щеше да е готова да действа. Сега й оставаше единствено да не позволи на Сидни и Ентрери да го разберат.

Беше забелязала, че трудностите по пътя и най-вече новите спътници, бяха оказали своето въздействие върху убиеца. Ентрери вече не бе онзи невъзмутим палач, чието самообладание не можеше да бъде разклатено от нищо; нетърпението му да приключи с тази работа, колкото се може по-скоро, ставаше все по-очевидно. Възможно ли бе всичко това да го накара да допусне грешка?

— Тук е! — дочу се вик от коридора и тримата се сепнаха, разпознавайки гласа на Йердан, който бе останал да наблюдава Подземието на мъдреците.

Няколко секунди по-късно вратата се отвори с трясък и войникът нахлу в стаята, останал без дъх.

— Джуджето? — попита Сидни и го хвана, за да не падне.

— Не! — извика Йердан. — Чудовището! Бок влезе в Сребърния град! Успяха да го обградят край източната порта. Извикали са и магьосник!

— Проклятие! — бе единственото, което успя да каже Сидни и се втурна навън.

Преди да я последва, Ентрери сграбчи войника и го обърна така, че да го погледне в лицето.

— Оставаш с момичето — нареди той.

— Тя си е твой проблем — озъби се Йердан.

В този миг нищо не би попречило на Ентрери да го убие, както разбра и Кати-Бри, надявайки се, че Йердан също бе забелязал смъртоносния пламък в очите на палача.

— Прави, каквото ти се казва! — извика Сидни и сложи край на спора, после двамата с Ентрери излязоха, затръшвайки вратата след себе си.

— Щеше да те убие — обърна се Кати-Бри към Йердан, когато останаха сами. — И ти го знаеш.

— Млъквай! — изръмжа лусканецът. — Наслушах се на отровните ти думи!

Стиснал яростно юмруци, той се приближи заплашително към нея.

— Удари ме! — предизвика го момичето, знаейки, че дори ако собствената му съвест не се възпротивеше, то войнишката чест никога не би му позволила да удари някого, който не може да се защити. — Удари ме, макар че на този прокълнат път аз съм единственият ти приятел!

Йердан спря.

— Приятел? — сепна се той.

— По-добър от всеки друг, който би могъл да намериш тук — отвърна Кати-Бри. — Та тук ти си пленник точно толкова, колкото и аз!

Тя прекрасно разбираше къде е слабото място на този горд воин, когото високомерието на Сидни и Ентрери бе превърнало в техен слуга. Следващите й думи знаеха точно къде да се целят.

— Възнамеряват да те убият, не може да не си го разбрал вече, а дори и да успееш да избягаш от тях, няма да има къде да отидеш. Ти изостави другарите си в Лускан, но магьосникът от кулата бездруго ще те погуби, ако се върнеш в пристанищния град!

Тялото на Йердан се напрегна от едва сдържана ярост, ала той остана на мястото си.

— Моите приятели са наблизо — продължи Кати-Бри, въпреки заплашителния му вид. — Те са живи, сигурна съм в това. Може да се срещнем с тях още утре. И тогава ще дойде нашето време, войнико — време да живеем или време да умрем! Моето положение не е безнадеждно. Независимо дали приятелите ми ще победят, или ще се споразумеят с онези двамата, аз ще спася живота си. Ала за теб… за теб бъдещето изглежда черно! Ако моите приятели победят, ще убият и теб, а ако победят твоите спътници…

Тя замълча за миг, оставяйки мрачните картини на онова, което му предстоеше, да завладее изцяло въображението на Йердан.

— Когато получат това, което търсят, ти вече няма да си им нужен — рече тя.

И като забеляза, че войникът вече трепери — не от страх, а от едва сдържана ярост — тя го тласна отвъд границите на самообладанието му.

— А може и да те пожалят — подигравателно каза тя. — Кой знае, може да имат нужда от лакей!

Той я удари. Само веднъж. След това се отдръпна ужасен.

Кати-Бри дори не изохка. Въпреки болката, тя се усмихваше, макар да внимаваше да не издаде задоволството си. Това, че войникът най-сетне бе загубил самообладание, ясно говореше, че постоянното пренебрежение на Сидни и най-вече на Ентрери така бе разпалило пламъка на недоволството му, че той можеше да избухне всеки миг.

Знаеше също така, че когато Ентрери се върне и види бузата й, върху която ясно личаха следите от ръката на войника, този пламък щеше да загори още по-силно.

Сидни и Ентрери бързаха из улиците на Сребърния град, следвайки шума от суматохата, който долиташе от западната част на града. Когато стигнаха до стената, веднага съзряха Бок, обгърнат от ярка зелена светлина. Десетина коня нервно пристъпваха напред-назад, във въздуха се носеха стоновете на падналите им ездачи. Някакъв стар мъж, очевидно магьосникът, за когото им бе казал Йердан, стоеше пред сферата от зелена светлина, почесваше се по брадата и замислено изучаваше плененото чудовище. До него стоеше високопоставен Сребърен рицар и потръпваше нервно, здраво стиснал дръжката на сабята, която стърчеше от ножницата му. Нетърпението му бе повече от явно.

— Довърши чудовището и да приключваме с това — чу го Сидни да казва на магьосника.

— Ама как така! — възкликна старият мъж. — Та то е просто великолепно!

— Да не мислиш да го държиш тук вечно! — сопна се рицарят. — Само се огледай наоколо…

— Моля за извинение, почтени господа — прекъсна ги Сидни. — Аз съм Сидни, от Домовата кула на мистиците в Лускан. Навярно бих могла да ви помогна?

— Добра среща! — отвърна магьосникът — Аз съм Мизън, от Втората школа на познанието. Може би знаеш кой е собственикът на това великолепно създание?

— Бок е мой — призна младата жена.

Рицарят впери изумен поглед в нея, смаян, че обикновено човешко същество, още повече пък една жена, би могла да държи под властта си чудовището, което бе повалило толкова много от най-добрите му бойци и бе разрушило част от яката крепостна стена.

— Висока ще е цената за онова, което току-що стана, Сидни от Лускан! — изръмжа той.

— Домовата кула ще ви обезщети за вашите загуби — съгласи се тя. — А сега ще го освободите ли? Бок ще ми се подчини.

— Не! — отсече рицарят, макар че Сидни се бе обърнала към магьосника. — Няма да разреша това същество отново да се разхожда из града!

— Успокой се, Гавин — намеси се магьосникът.

После се обърна към Сидни:

— Бих искал да разгледам това великолепно създание по-отблизо, ако е възможно. Не съм виждал толкова добре направено тяло, а мощта му превъзхожда дори онова, което бихме могли да очакваме от книгите с магии за сътворение.

— За съжаление времето ми е прекалено скъпо — отвърна Сидни. — Чака ме дълъг път. Кажете ми какви са щетите, които Бок нанесе и моят господар ще се погрижи за това. Имате думата ми на магьосница от Домовата кула.

— Ще платиш сега! — възпротиви се рицарят, ала Мизън отново го накара да замълчи.

— Прости гнева на Гавин — рече той на младата жена и се огледа наоколо. — Смятам, че лесно ще се споразумеем. Не мисля, че някой е сериозно ранен.

— Трима мъже бяха отнесени, за да ги лекуват! — ядосано каза Гавин. — И най-малко един кон окуця и ще трябва да бъде убит!

Мизън махна с ръка, сякаш искаше да омаловажи исканията на рицаря.

— Воините ще се оправят — отсече той. — А стената бездруго се нуждаеше от поправка.

После отново погледна към Сидни и се почеса по брадата.

— Ето какво ти предлагам — рече той най-сетне, — и мисля, че е справедливо. Дай ми голема за една нощ, само една, а аз ще се погрижа за щетите, които той нанесе. Само за една нощ!

— Но няма да разчленяваш тялото му!

— Дори и главата? — примоли се Мизън.

— Дори и главата! — не отстъпи Сидни. — И ще си го получа обратно утре призори.

Мизън отново се почеса по брадата и надникна в магическата сфера.

— Прекрасна изработка… — промърмори той под носа си. — Дадено!

— Ако това чудовище… — гневно започна рицарят.

— О, къде остана приключенският ти дух, Гавин! — прекъсна го магьосникът. — Не забравяй в кой град живееш! Тук сме, за да се учим. Само ако можеше да разбереш какви неограничени възможности предлага това създание!

И без да обръщат повече внимание на Сидни, те се отдалечиха. Магьосникът продължаваше да говори нещо на Гавин. Ентрери излезе от сянката на близката сграда, където бе стоял до този момент, и застана до Сидни.

— Какво го е накарало да дойде? — попита той.

— Има само един отговор.

— Елфът?

— Да — отвърна младата магьосница. — Бок трябва да ги е последвал в града.

— Не мисля така — поклати глава Ентрери. — Макар че сигурно ги е видял. Ако Бок бе нахлул в града по петите на елфа и безстрашните му приятели, сега те щяха да са тук и да помагат на рицарите да прогонят чудовището.

— Значи още не са влезли.

— Или пък вече са напускали града, когато Бок ги е видял — предположи Ентрери. — Ще разпитам пазачите на портата. Не се бой, жертвите ни не може да са отишли далеч!

Няколко часа по-късно двамата се върнаха в стаята си. Бяха разбрали от пазачите на портата, че елфът и приятелите му не са били пуснати в града и сега нямаха търпение да си вземат Бок и да потеглят.

Сидни се зае да дава безкрайни заповеди на Йердан за утрешното им заминаване, но вниманието на Ентрери бе привлечено от синината около окото на Кати-Бри. Той се приближи, за да провери дали все още е здраво завързана, после се обърна към Йердан и голата кама в ръката му заплашително проблесна.

Сидни веднага разбра какво става и сложи край на разпрата, преди още да е започнала:

— Не сега! — нареди тя. — Имаме по-важна работа. Не можем да си го позволим!

Злият смях на Ентрери отекна в стаята, но той прибра камата си.

— Пак ще си поговорим! — процеди той към войника. — Да не си посмял да я докоснеш отново!

Прекрасно, помисли си Кати-Бри. От гледна точка на Йердан, палачът надали би могъл да заяви по-ясно, че се кани да го убие.

Още храна за пламъците.

Когато на следващата сутрин си взеха Бок от Мизън, подозренията на Сидни, че чудовището е видяло елфа, се потвърдиха. Петимата незабавно напуснаха Града на сребърната луна и Бок ги поведе по същия път, по който Бруенор и останалите бяха поели предишната сутрин.

И точно както тях, тази малка групичка също не знаеше, че я наблюдават.

Алустриел отметна косата, която падаше върху прекрасното й лице, а меките лъчи на утринното слънце се отразиха в зелените й очи, докато наблюдаваше отдалечаващите се пътници с нарастващо любопитство. Пазачите на портата вече й бяха съобщили, че някой се е интересувал от Елфа на мрака.

Все още не можеше да разбере каква бе ролята на този отряд в похода към Митрал Хол, макар да подозираше, че тези хора надали имат добри намерения. Прекрасната господарка на Сребърния град много отдавна бе задоволила жаждата си за приключения, ала въпреки това й се искаше да може да помогне на елфа и приятелите му в благородното им начинание. Само че не можеше да си позволи да изгуби и минутка от времето си — прекалено важни бяха делата на града й. За миг се замисли дали да не изпрати стражи, които да заловят втория отряд и да разберат какво са си наумили.

После обаче се обърна към града — не биваше да забравя, че тя играеше съвсем малка роля в похода за откриването на Митрал Хол. Единственото, което й оставаше, бе да се уповава в уменията на Дризт До’Урден и приятелите му.