Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Streams of Silver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р.А. Салваторе. Сребърни реки

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2007

ISBN 954-761-104-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

6
Небесните жребци

С викове на уста чернокосите варвари се втурнаха в горичката. Дризт веднага разбра, че именно тях бе видял да се промъкват зад редиците на орките, но още не бе сигурен на чия страна са.

Които и да бяха те, появата им вся ужас сред чудовищата. Двамата противници на Дризт като че ли загубиха куража си и желанието за битка — явно бе, че сега им се щеше само да избягат. Дризт нямаше нищо против. Сигурен бе, че няма да стигнат далеч, а някак си усещаше, че и за самия него ще е по-добре да се скрие.

Орките побягнаха, но преследвачите им бързо ги настигнаха и отвъд дърветата се завърза нова битка. По-опитен и пъргав, Дризт успя да се скрие от очите на варварите и се покатери върху дървото, където бе оставил лъка си.

Уолфгар обаче остана да се бие. Видял бе двама от приятелите си да падат и сега жаждата за оркска кръв го изгаряше, а желанието му да се бие се изостри още повече, когато чу многогласния рев, който се откъсна от гърлата на чернокосите воини. Макар никога да не ги бе виждал, младият варварин разбра към кого се обръщаха — и те, като него, се биеха в прослава на Темпос. Объркани от неочакваната поява на тези нови врагове, орките, които го бяха обградили, се отпуснаха за миг. Ала дори и той бе достатъчен за Уолфгар.

Един от противниците му отмести поглед и Щитозъб отнесе лицето му, преди чудовището да успее да разбере какво става. Уолфгар се втурна към празното място в обръча на враговете си, блъскайки още един орк по пътя си. Докато той се мъчеше да се задържи на крака и да се предпази, огромният варварин го повали мъртъв на земята. Останалите двама се обърнаха и хукнаха да бягат, ала Уолфгар беше по петите им. Щитозъб се стовари върху единия от тях, изкарвайки въздуха от дробовете и живота от тялото му. В следващия миг младежът скочи върху другия орк и се нахвърли върху му с голи ръце.

Едва когато чу пукота на костта и видя последната искрица живот да угасва в очите му, Уолфгар си спомни за опасността, в която се намираше, и за своите приятели. Светкавично отскочи назад към горичката и опря гръб о най-близкото дърво.

Чернокосите варвари се държаха на разстояние от него, впечатлени от силата и храбростта му, и Уолфгар не можеше да бъде сигурен за намеренията им. Потърси с поглед приятелите си. Риджис и Бруенор лежаха един до друг, близо до мястото, където допреди малко стояха конете им, ала не знаеше дали са още живи. Не се виждаше и следа от Дризт, но в другия край на горичката все още кипеше битка.

Чернокосите воини образуваха широк полукръг, отрязвайки по този начин пътя му за бягство, и започнаха да се приближават към него. Внезапно обаче замръзнаха по местата си — Щитозъб магически се бе завърнал в ръката на Уолфгар.

Младежът нямаше никакъв шанс срещу толкова многочислен враг, но в гърдите му нямаше и капчица страх. Щеше да умре, но в бой като истински воин и славната му смърт щеше да се помни дълго. Ако тъмнокосите варвари се нахвърлеха върху него, малцина от тях щяха да оцелеят, за да се върнат при семействата си. Уолфгар се разкрачи широко и здраво стисна магическия чук.

— Да свършваме най-сетне с това! — изръмжа той, макар че нямаше кой да го чуе.

— Спри! — разнесе се тих, повелителен шепот над него и Уолфгар, познал гласа на Дризт, веднага отпусна Щитозъб. — Следвай повелите на честта, но не забравяй, че залагаш на карта не само своя живот!

Младежът веднага разбра, че Риджис и Бруенор вероятно са живи и като пусна Щитозъб на земята, се провикна към тъмнокосите воини:

— Добра среща!

Не получи отговор, но един от тях, висок и силен, почти колкото него, излезе напред и се приближи. Косата на непознатия бе сплетена в гъста плитка, преметната на едното му рамо. Върху скулите му бяха изрисувани бели крила. Яката фигура и резките черти на лицето издаваха, че този мъж е отраснал в дивите, сурови земи, далеч от цивилизацията и ако не беше гарвановочерната му коса, Уолфгар можеше да го сметне за варварин от Долината на мразовития вятър.

Тъмнокосият воин също разпозна младежа, но понеже доста по-добре познаваше народите и племената на северните земи, веднага разбра какъв е човекът, който стои пред него.

— Идваш от долината — заговори той на общия език, макар да произнасяше думите малко по-особено. — Отвъд планините, където студеният вятър никога не спира.

Уолфгар кимна:

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар, воин на Лоса. Имаме едни и същи богове — аз също призовавам Темпос, за да ме дари със сила и смелост.

Тъмнокосият варварин се огледа наоколо, където лежаха телата на повалените от Уолфгар орки и рече:

— Темпос чува зова ти, боецо от долината!

В очите на Уолфгар заискри гордост.

— Имаме и едни и същи врагове — ние също мразим орките — продължи той, — ала не знам нищо за теб и за твоя народ.

— Скоро ще научиш — отвърна тъмнокосият и като посочи към бойния чук, протегна ръка.

Уолфгар гордо вдигна глава — нямаше намерение да се предаде, независимо дали щеше да умре. Чернокосият варварин погледна встрани и Уолфгар проследи погледа му. Двама воини бяха вдигнали Риджис и Бруенор и ги бяха метнали през раменете си, други двама бяха хванали конете и сега ги водеха насам.

— Оръжието! — заповяда тъмнокосият. — Навлезли сте в нашите земи без да сме ви разрешили, Уолфгар, сине на Беорнегар. За това се полага смърт. Ще присъстваш ли докато съдим дребните ти приятели?

Само преди няколко години Уолфгар би отвърнал на такива думи с удар, забравяйки всичко в пламъка на изпепеляващата си ярост и обричайки другарите си на сигурна смърт. Ала младежът бе научил много от новите си приятели и най-вече от Елфа на мрака. Знаеше, че стига само да го повика и Щитозъб ще се завърне в ръката му; знаеше също така, че Дризт никога не би ги изоставил. Сега не бе време да се бие.

Той дори позволи да завържат ръцете му — унижение, което никой воин на Лоса не би понесъл. Ала Уолфгар имаше вяра в Дризт. Скоро отново щеше да бъде свободен. Последната дума щеше да е негова.

Докато стигнат до лагера на варварите, Риджис и Бруенор се свестиха и сега крачеха до него с вързани ръце. Главата на Бруенор бе окървавена, беше загубил шлема си, ала, издръжлив като всяко джудже, той за кой ли път оцеля там, където мнозина други щяха да бъдат погубени.

Изкачиха едно невисоко възвишение и пред очите им изникнаха разположени в кръг палатки и запалени огньове. Името на Темпос отново проехтя във въздуха, отсечени оркски глави полетяха към обградения от палатки кръг. Бойците се завръщаха като победители и скоро целият лагер бе вдигнат на крак, всички приветстваха своите славни воини. Пленниците бяха изтласкани най-отпред, отвсякъде се носеше воя на варварите.

— С какво ли се хранят? С човешко месо? — попита Бруенор не толкова притеснено, колкото подигравателно.

— Каквото и да е, по-добре да побързат. Струват ми се доста изгладнели — отвърна Риджис и получи удар в тила и предупреждение от пазача да си държи устата затворена.

Пленниците и конете им бяха закарани в средата на лагера, където варварите образуваха кръг около тях и затанцуваха победен танц. Оркските глави се търкаляха в прахта, разнесе се песен на непознат за тримата приятели език във възхвала на Темпос и Утгар, древния герой на тези земи — воините им благодаряха за победата.

Танцът продължи почти час, после изведнъж настана тишина и всички погледи се обърнаха към голяма, богато украсена палатка, която бе останала затворена през цялото време.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо, после палатката се отвори. Отвътре изскочи престарял, слаб и съсухрен като върлина мъж, ала движенията му бяха енергични като на младеж. На скулите му, досущ като лицата на останалите воини, бяха изрисувани бели крила, но неговите бяха много по-богато украсени. Над едното си око носеше превръзка, върху която бе пришит огромен зелен камък. Одеждите му бяха снежнобели, а когато махнеше с ръка, ръкавите му заприличваха на криле. Мъжът затанцува между воините и всеки, покрай когото минеше, затаяваше дъх и не смееше да помръдне, докато старецът не го отмине.

— Вождът? — прошепна Бруенор.

— Шаманът — отвърна Уолфгар, който знаеше повече за живота във варварските племена.

Почитта, която воините засвидетелстваха на този човек, бе породена от страх, който никой смъртен враг, дори и вожд, не можеше да пробуди в сърцата им.

Шаманът премина покрай редиците на бойците без да прекъсва обредния си танц нито за миг и най-накрая спря пред тримата пленници. Хвърли бегъл поглед на Бруенор и Риджис, после насочи цялото си внимание към Уолфгар.

— Аз съм Валрик Пронизващото око! — пронизително и неочаквано извика той. — Жрец на последователите на Небесните жребци! Децата на Утгар!

— Утгар! — повториха след него воините и заудряха с брадвите си по дървените щитове.

Уолфгар изчака шумът да стихне и се представи:

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар, воин на Лоса!

— А аз съм Бруенор… — започна джуджето.

— Млъквай! — прекъсна го шаманът, кипящ от ярост. — Не ме интересува кой си ти!

Бруенор затвори уста и пред очите му се заредиха прекрасни картини, в които участваха секирата му и главата на Валрик.

— Нямахме лоши намерения, нито искахме да навлизаме в земите ви без позволение — започна Уолфгар, но Валрик вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Вашите намерения изобщо не ме интересуват — спокойно започна той, но скоро възбудата му взе връх. — Темпос те доведе в ръцете ни, това е всичко. Достоен воин ли е?

При тези думи Валрик се обърна към съплеменниците си и в утвърдителните отговори ясно пролича вълнението им от предстоящото предизвикателство.

— Колко врагове погуби?

— Седмина паднаха от ръката ми в днешната битка! — гордо отвърна Уолфгар.

Валрик кимна одобрително.

— Висок и силен — рече той. — Нека видим дали Темпос те подкрепя. Да видим дали си достоен да бягаш с Небесните жребци!

Във въздуха се разнесоха викове, двама воини се завтекоха да го развържат. Трети боец, водачът на бойния отряд, онзи, който бе говорил с Уолфгар край горичката, захвърли малката си брадва и дървения щит и се втурна в кръга.

Дризт остана на дървото, докато и последният варварин най-сетне се отказа да търси ездача на четвъртия кон и си тръгна. Щом чернокосият воин се скри от погледа му, елфът скочи на земята и бързо се отправи натам, накъдето бяха тръгнали варварите. Преди да поеме от горичката, той събра вещите, които приятелите му бяха изпуснали — брадвата на джуджето и боздугана на Риджис. Ала когато намери шлема на Бруенор — окървавен, смачкан и само с един рог — Дризт трябваше да спре за миг — толкова силно трепереха ръцете му. Дали приятелят му бе оцелял?

Мушна шлема в раницата си и тръгна по следите на варварския отряд, като внимаваше да се държи на безопасно разстояние.

Огромно облекчение го заля като вълна, когато наближи лагера и видя приятелите си да стоят насред варварите — застанал до Риджис и Уолфгар, Бруенор също бе там, жив и явно не особено тежко ранен. Спокоен, че и тримата му другари са добре, Дризт се опита да остави завладелите го чувства настрани и да измисли план, който да му помогне да освободи приятелите си.

Тъмнокосият мъж протегна двете си ръце към Уолфгар и го накара да ги стисне. Досега младежът не бе виждал точно такова предизвикателство, но то не бе особено различно от онези изпитания, с които собствените му съплеменници мереха силите си.

— Краката ти не трябва да помръднат! — обясни Валрик. — Това е изпитание на силите ти! Нека Темпос ни покаже на какво си способен!

Уолфгар запази каменното си изражение и без да показва с нищо абсолютната си увереност, че може да победи всекиго в едно такова изпитание, протегна ръцете си.

Противникът му ги сграбчи и оголи зъби в яростна гримаса срещу огромния чужденец. Още пред Уолфгар да успее да стъпи здраво на земята, шаманът се провикна и даде начало на двубоя. Влагайки всичката си сила, тъмнокосият мъж успя да окаже толкова силен натиск върху противника си, че тялото на Уолфгар се изви напред. Варварите нададоха победоносни викове, чернокосият изрева и натисна още по-силно, но Уолфгар вече се бе съвзел от изненадата и отвърна на удара.

Железните мускули на врата и раменете му се напрегнаха, огромните му ръце почервеняха от мощния приток на кръв. Темпос наистина бе на негова страна — дори и грамадният му съперник онемя при вида на неговата сила. Уолфгар го погледна право в очите и отвърна на яростната гримаса на противника си със спокоен поглед, който не оставяше ни най-малко съмнение кой ще бъде победител. Ръцете му спряха натиска на съперника му и Уолфгар успя да възвърне първоначалното положение на тялото си. Сега вече лесно можеше да обърне нещата в своя полза — натискът на ръцете му щеше да бъде още по-силен от този, който го бе изненадал преди малко, и тогава с тъмнокосия варварин щеше да е свършено.

Ала Уолфгар не бързаше да приключи двубоя. Не искаше да унизи противника си — така само щеше да си създаде враг. Освен това (което бе още по-важно) бе сигурен, че Дризт е наблизо и знаеше, че колкото по-дълго продължи битката, която бе погълнала вниманието на всички в лагера, с толкова повече време щеше да разполага елфа, за да измисли някакъв план и да ги измъкне.

Двамата мъже останаха вкопчени един в друг още дълги секунди и Уолфгар не можа да скрие усмивката си, когато видя една черна сянка да се промъква зад гърба на пазачите към конете, които бяха вързани в другия край на лагера. Пазачите, които и за миг не откъсваха очи от двубоя, не усетиха нищо. Можеше би си въобразяваше, но му се стори, че вижда две лавандулови очи да се отправят към него. Още малко, помисли си младежът, макар да знаеше, че поема риск — ако битката се проточеше прекалено дълго, шаманът можеше да сложи край без да провъзгласи победител.

В следващия миг всичко свърши. Вените на ръцете му се издуха, яките му рамене сякаш станаха още по-големи от последното усилие.

— Темпос! — извика Уолфгар — посвещаваше поредната си победа на своя бог.

После сякаш цялата му сила изригна и той повали противника си на колене. В лагера цареше гробна тишина, дори и шаманът бе смаян от мощта на русокосия чужденец.

Двама стражи предпазливо се приближиха към Уолфгар.

Победеният воин се изправи на крака и погледна Уолфгар право в лицето. В очите му нямаше и следа от гняв, само искрено възхищение — небесните жребци бяха воини на честта.

— Приветстваме те с добре дошъл сред нас! — обади се Валрик. — Току-що победи Торлин, син на Йерек Вълкоубиеца, вожд на Небесните жребци. Никой досега не бе успявал да надвие Торлин!

— А приятелите ми? — попита Уолфгар.

— Те не ме интересуват! — сопна се Валрик. — Ще изведем джуджето от нашите земи и ще го оставим да си върви. Нямаме вражда с него и народа му и не искаме да имаме нищо общо с тях!

Шаманът хвърли лукав поглед на младия варварин и продължи:

— Другият не е воин! Той ще послужи за приемането ти в племето. Ще го принесеш в жертва на крилатия кон!

Уолфгар не отговори веднага. Бяха подложили на изпитание силата му, а сега изпитваха верността му. Небесните жребци му оказваха най-високата чест като му предлагаха да стане един от тях, ала от него се очакваше да докаже своята вярност към новото си племе извън всяко съмнение. Уолфгар се замисли за своя народ и за живота, който бяха водили в продължение на векове в дивите земи на тундрата. Дори и сега, мнозина от варварите в Долината на мразовития вятър щяха да приемат условията на Небесните жребци и да убият Риджис — малка цена щеше да им се стори живота на един полуръст за честта да ги приемат сред Жребците по най-достойния начин. Това бе едно от най-големите разочарования в живота на Уолфгар — разочарованието от нравите на собствения му народ, неспособността му да приеме ценностната им система. Твърде различна бе тя от идеалите, които вълнуваха душата му, за да може Уолфгар да живее сред варварските племена, били те от Долината, или не.

— Не! — отвърна той и впи нетрепващ поглед във Валрик.

— Той е прекалено слаб, не става за воин! — настоя шаманът. — Само силните заслужават да живеят!

— Нямам право да се разпореждам с живота му — твърдо рече Уолфгар. — Нито пък ти!

Валрик даде знак на двамата пазачи и те отново завързаха ръцете му.

— Каква загуба за нашия народ! — рече Торлин на Уолфгар. — Големи почести щеше да получиш сред нас!

Уолфгар не отвърна нищо, но ясните му очи задълго останаха впити в лицето на Торлин. Двамата воини изпитваха силно уважение един към друг, макар и да разбираха, че ценностните им системи бяха твърде различни и Уолфгар никога няма да стане един от Жребците. Ала за миг те се видяха в една въображаема битка, която никога нямаше да се превърне в истина — рамо до рамо те се биеха и поваляха десетки, стотици орки, създавайки нова легенда, за която щеше да се пее векове след смъртта им.

Настанал бе моментът, в който Дризт трябваше да нанесе удара си. Скрит зад конете, той бе изчакал края на двубоя — не само за да види как ще се справи приятелят му, но най-вече, за да прецени силите на врага. Нападението му щеше да бъде по-скоро представление, отколкото истинска битка. Целта му бе да изуми и сплаши безстрашните варварски воини, като по този начин даде на приятелите си достатъчно време, за да разкъсат обръча им.

Тъмнокосите бойци несъмнено бяха чували за Мрачните елфи. И също толкова несъмнено, историите, които бяха чули, бяха ужасяващи.

Без да вдига никакъв шум, Дризт завърза двете понита зад конете и възседна жребците, пъхнал крак в стремената им. После се изправи върху гърбовете на двете животни и отметна качулката си. Лавандуловите му очи горяха със страховит пламък — сякаш само с поглед щеше да убие всеки, който се изпречеше пред него. С яростен вик, Дризт накара конете да препуснат, разпръсквайки варварите по пътя си, и се вряза в обръча, който ограждаше приятелите му.

Гневни викове се откъснаха от гърлата на смаяните воини, ала изненадата им бързо отстъпи място на ужас, когато видяха черната кожа на елфа. Торлин и Валрик застанаха рамо до рамо, решени да не се огъват пред връхлитащата заплаха, но дори и те не знаеха как да се справят с ужаса, който не бяха виждали досега и за който бяха чували само легенди.

За тях Дризт бе приготвил нещо специално. Само едно махване с ръка и Торлин и Валрик бяха обвити от алени пламъци, които, макар и да не ги изгаряха, хвърлиха и двамата варвари в суеверен страх. Торлин падна на колене, сключил ръце пред гърдите си в ням ужас, докато високомерният шаман се хвърли на земята и се затъркаля в прахта, мъчейки се да угаси страховитите пламъци.

Уолфгар веднага разбра какво трябва да направи. Отново напрегна ръце и кожените ремъци, стягащи китките му, паднаха. В следващия миг юмруците му се стовариха право в лицата на двамата пазачи пред него и ги събориха на земята.

Бруенор също не бездействаше. Той настъпи варварина, който стоеше между него и Риджис и когато мъжът се приведе към ранения си крак, джуджето го удари с всичка сила. Варваринът се строполи на земята също като Шепот в Лускан.

— Ха! — учуди се Бруенор. — Ставало и без шлема!

— Само ако имаш корава глава на джудже! — едва успя да отбележи Риджис, преди Уолфгар да ги сграбчи за яките и да ги метне върху двете понита.

Без да се бави и миг повече, той скочи до Дризт и конете препуснаха към другия край на лагера. Преди варварите да успеят да направят каквото и да било, четиримата приятели вече бяха далеч от тях.

Дризт пусна двете понита пред себе си, за да може да отбива евентуалните нападения на варварите.

— Напред! — изкрещя той и пришпори конете.

Тримата му приятели нададоха победоносни викове, сякаш бягството им вече се бе увенчало с успех, ала Дризт знаеше, че най-трудната част тепърва предстои. Съвсем скоро щеше да съмне и в неравната и непозната местност, преследвачите лесно щяха да ги настигнат.

Четиримата препускаха бясно в тишината и сумрака, предхождащ пукването на зората, като гледаха да избират най-преките и равни пътеки. Дризт непрестанно се обръщаше назад — варварите сигурно не бяха далеч. Ала зад тях все така не идваше никой.

Шумът в лагера бе стихнал веднага след като четиримата пленници избягаха и сега единственият звук, който долиташе оттам, бе ритмичният напев на Валрик. Никой от тях не разбираше думите, но ужасът, който се изписа на лицето на Уолфгар, ги стресна.

— Силата на шамана! — обясни той.

В лагера си варварите бяха насядали в кръг. Единствено Валрик и Торлин стояха прави. Шаманът бе подхванал древен танц, от устата му се лееше най-страховитото заклинание — призоваването на силата на техния Тотем. Появата на Мрачния елф вся истински ужас в сърцето му и като нареди на воините си да не се впускат в преследване на бегълците, Валрик се втурна в палатката си и грабна свещената кожена кесийка, която му трябваше за ритуала. Духът на Пегас, крилатия кон, щеше да се погрижи за натрапниците!

Торлин трябваше да приеме духа на Тотема, такава бе волята на шамана, и сега синът на Йерек стоеше в средата на кръга от воини и чакаше. Мразеше онова, което трябваше да направи (то го лишаваше от самоличността му), но младият воин дори и не помисли да се откаже — думата на шамана бе закон.

Ала още в мига, в който заклинанието започна да действа, Валрик разбра, че в ужаса си от появата на Мрачния елф, бе прекрачил границата — магията вече бе извън негов контрол.

С пронизителен, раздиращ гърдите вик, Торлин се строполи на земята и се загърчи в агония. Обви го сив облак, чертите му започнаха да се променят, сякаш някаква невидима ръка превръщаше младия воин в нещо различно, дошло от друг свят. Лицето му се изду и разкриви, вече не беше човешко лице, а конска муцуна; тялото му също не беше тяло на човек. Валрик целеше само да вдъхне част от силата на Пегаса у Торлин, ала самият Тотем бе дошъл и бе завладял съществото на воина, превръщайки го в свое физическо подобие.

Торлин бе обсебен.

Вместо него, сред кръга на бойците сега стоеше призрачната фигура на огромен сив кон. Всички, дори и Валрик, паднаха на колене. Ала Пегасът вече бе разбрал мислите на шамана и знаеше, че земните му деца имат нужда от него — знаеше какво трябва да направи. От ноздрите му изригна дим и той полетя след бегълците.

Четиримата приятели все така яздеха без да спират, макар и не с такава трескава бързина. Вече не бяха безпомощни, завързани пленници, скоро щеше да се съмне, а зад тях не идваха никакви преследвачи и те постепенно се успокоиха. Бруенор си играеше с шлема си, мъчейки се да изглади вдлъбнатините от последната битка, та да успее да го нахлупи на главата си. Дори и Уолфгар, въпреки ужаса, който го бе обзел, когато чу заклинанието на Валрик, започна да се отпуска.

Само Дризт, винаги нащрек, не вярваше, че толкова лесно ще успеят да се измъкнат. И точно той пръв усети приближаващата опасност.

В тъмата на подземните градове, Мрачните елфи често си имаха работа със същества от други Равнини и дългите векове живот под земята ги бяха направили особено чувствителни към магическите им излъчвания. Дризт рязко спря коня си и се обърна.

— Какво чу? — попита Бруенор.

— Нищо — отвърна Дризт, оглеждайки се на всички страни. — Ала там има нещо.

Преди някой да успее да каже каквото и да било, от небето се спусна сив облак и връхлетя върху тях. Конете зацвилиха от ужас и се изправиха на задните си крака. В настаналата суматоха никой не можеше да разбере какво точно става. Миг по-късно, пред очите на изумения полуръст сивият облак прие формата на крилат кон. Сковаващ мраз проникна до мозъка на костите му и с ужасен вик, Риджис се строполи на земята.

Бруенор, който яздеше непосредствено зад полуръста, безстрашно се нахвърли върху призрачния кон, ала вместо плът и кости, брадвата му разсече само сива празнота. Не успя дори да се опомни, когато Пегасът отново прие формата си и смразяващият студ плъзна по вените му. Ала джуджето бе по-кораво от полуръста и успя да се задържи на седлото.

— Какво е това? — провикна се то към приятелите си.

Щитозъб профуча покрай него, ала още преди да достигне целта си, Пегасът се превърна в кълбо сив дим и магическият чук премина през него.

В следващия миг призрачният звяр отново прие материалната си форма и връхлетя върху джуджето. Ужасено, бялото пони се опита да побегне, но не успя и падна.

— Не можеш да го удариш! — извика Дризт на Уолфгар, който се спусна да помогне на Бруенор. — Не е от тази Равнина!

Извиквайки цялата си сила на помощ, варваринът успя да накара своя жребец да се доближи до призрачния звяр. Щитозъб вече се бе завърнал в ръката му и той отново замахна.

И отново магическият чук срещна само сив дим.

— Тогава какво? — изкрещя той към Дризт, озъртайки се на всички страни, за да види откъде ще се появи Пегасът.

Дризт трескаво мислеше. Риджис все още лежеше на земята, блед и неподвижен. Бруенор, макар и да не бе сериозно наранен при падането на понито си, изглеждаше замаян и целият трепереше от призрачния студ, който го смразяваше до мозъка на костите. В главата на елфа се зароди отчаян план и той извади статуетката на пантерата от раницата си.

Призракът се завърна, връхлитайки върху враговете си с подновена ярост. Ледените му крила покриха раменете на Бруенор.

— Връщай се обратно в Бездната, призрачно изчадие! — изкрещя джуджето.

Уолфгар препусна към приятеля си, ала от него се виждаше само брадвата, която безсилно разсичаше сивия облак.

Конят на варварина спря и вече нищо не можеше да го накара да направи дори и една крачка напред. Уолфгар скочи от седлото и се втурна към сивия облак. Единственото, което успя да направи, бе да повлече Бруенор със себе си, навън изпод призрачното було, което ги обвиваше. Двамата се претърколиха на земята, а когато се обърнаха, видяха, че духът отново е изчезнал.

Клепачите на джуджето натежаха, кожата му придоби мъртвешки синкав оттенък и за първи път през живота си изгуби несломимия си боен дух. Уолфгар също пострада от ледената прегръдка на призрачния облак, ала решителността и желанието да се бие не го напуснаха.

— Не можем да го победим! — едва успя да изрече Бруенор през тракащите си зъби. — Напада ни, ала когато се опитаме да отвърнем на удара — изчезва!

— Трябва да има начин! — рязко тръсна глава Уолфгар, но после се съгласи с приятеля си. — Но чукът ми не може да се бие с облаци!

Гуенивар вече стоеше до елфа и, приклекнала ниско, търсеше врага, който заплашваше господаря й.

— Не! — прошепна Дризт, когато разбра намеренията на вярното животно. — Не тук!

Беше си спомнил какво бе сторила пантерата преди няколко месеца. За да спаси Риджис от рушащата се около тях кула, Гуенивар бе пренесла полуръста през Равнините на съществуванието. Дризт се вкопчи в гъстата козина на котката.

— Заведи ме в Равнината на призрака! — помоли той. — Там, където оръжието ми ще прониже истинското му същество!

В мига, в който призракът отново прие формата си, Дризт и Гуенивар изчезнаха в свой собствен облак.

— Не спирай да размахваш Щитозъб, момче! — рече Бруенор. — Нека си остане дим, та да не може да те нарани!

— Дризт и котката изчезнаха! — извика Уолфгар.

— За да намерят призрака — обясни джуджето. — В неговата собствена Равнина!

Дризт не можа да се опомни веднага. Беше се озовал в един съвсем различен свят, измерение, в което всичко, дори и собствената му кожа, бе сиво. Единствено по-тъмните очертания на предметите ги отделяха от общата сивота. Нямаше сенки, така както нямаше и светлина; всичко изглеждаше безплътно, не усещаше дори земя под краката си, не знаеше дори къде е горе и къде долу. Тук тези понятия не значеха нищо.

Ала очертанията на Пегаса се виждаха ясно, докато непрекъснато прескачаше между Равнините без да се задържа задълго нито тук, нито в Материалната равнина. Дризт се опита да се приближи до него и разбра, че може да върви, макар да не чувстваше земя под краката си — тялото му просто следваше заповедите на волята му. Щом достигна трептящите очертания на коня, елфът спря и извади ятагана си, готов да го прониже в мига, в който звярът напълно се материализира в тази Равнина.

Когато конят отново се озова в собствената си Равнина, Дризт с всички сили заби острието там, където според черните линии, очертаващи всичко в тази сива земя, трябваше да се намира тялото му. Силуетът се загърчи и заизвива, а ятаганът на Дризт затрептя — Равнината променяше дори стоманата. Ала металът все пак се оказа по-здрав и не спря, пронизвайки тъмните линии, които представляваха крилатия кон. В надвисналата сивота се разнесе трептене, сякаш ударът на Дризт бе нарушил равновесието на Равнината, по очертанията на магическия звяр пробяга агонизираща тръпка.

Уолфгар видя сивият облак да се сгъстява, сякаш Пегасът отново се канеше да се материализира.

— Дризт! — провикна се той към Бруенор. — Изправил се е срещу призрака в равностоен двубой!

— Бъди нащрек! — разнесе се притесненият глас на джуджето. — Елфът може и да успее да го накара да остане тук достатъчно дълго, за да му нанесеш удар!

И като сложи ръце на хълбоците си, мъчейки се да прогони сковаващия костите му студ, Бруенор с препъване тръгна към неподвижната фигура на Риджис.

Призракът се обърна към Дризт, ала преди да успее да се защити, ятаганът го прониза отново. Гуенивар също скочи и впи огромните си нокти в черните очертания. Пегасът отново се обърна — единственият изход бе да се върне в Материалната равнина.

Където Уолфгар вече го чакаше.

Щом облакът възвърна формата си, Щитозъб се стовари върху него. Варваринът почувства как оръжието му за миг среща нещо твърдо, усети съпротива и разбра, че този път беше уцелил. После димът се разпръсна.

Призракът отново се завърна в собствената си Равнина, където Дризт и Гуенивар не се поколебаха и за миг преди да се нахвърлят върху него. Крилатият кон прескочи обратно в Материалната равнина, само за да получи още един страховит удар от бойния чук на русокосия варварин. Хванат в капан, той нямаше къде да бяга — тежки удари се сипеха върху му и в двете Равнини. Всеки път, когато се материализираше пред елфа, Дризт забелязваше, че очертанията на противника му стават все по-тънки, а ятаганът се забива все по-леко. И всеки път, когато се появеше пред Уолфгар, варваринът виждаше, че облакът става все по-плътен и по-плътен. Бяха победили!

Най-сетне Дризт видя как съществото на Пегаса излетя от материалната си обвивка и се понесе в тегнещата сивота, далеч от тях.

— Отведи ме у дома! — уморено рече елфът на Гуенивар.

Миг по-късно, двамата вече стояха до Риджис и Бруенор.

— Ще се оправи — каза джуджето в отговор на неизречения въпрос на Дризт. — Като го гледам не ще да е умрял, само е изгубил свяст.

Недалеч от тях, Уолфгар също се приведе над нечия фигура, прекършена и разкривена, тя не бе нито на човек, нито на звяр.

— Торлин, син на Йерек — бавно проговори Уолфгар и отправи поглед назад, към лагера на тъмнокосите варвари. — Това е дело на Валрик. Ръцете му са изцапани с кръвта на Торлин!

— Може би самият Торлин е решил така? — обади се Дризт.

— Не! — отсече Уолфгар. — Когато се изправихме един срещу друг, очите ми срещнаха истинска доблест. Той беше воин. Никога не би позволил това!

Младежът отстъпи няколко крачки назад, оставяйки обезобразените останки на обсебения воин да говорят сами. Гледката бе ужасна. Вцепенено навеки, лицето на Торлин бе запазило наполовина своите човешки черти и наполовина животинската муцуна на призрака.

— Той беше син на вожда — обясни Уолфгар. — Не би могъл да отхвърли заповедите на шамана.

— Много храбър трябва да е бил, за да приеме такава съдба! — рече Дризт.

— Син на вожда? — изсумтя Бруенор. — Май току-що си навлякохме нови преследвачи! Варварите ще искат да уредят тази сметка с нас.

— Аз също! — заяви Уолфгар. — Кръвта на Торлин тежи на твоята съвест, Валрик Пронизващото око!

Викът му проехтя наоколо и вятърът го разнесе из Чукарите. Младият варварин се обърна към приятелите си и в очите му запламтя страховита ярост:

— Аз ще отмъстя за опозоряването на Торлин!

Бруенор кимна, трогнат от справедливите думи и високите принципи на приятеля си.

— Доблестна цел — съгласи се Дризт и като вдигна ятагана си, го насочи напред, към Дългата седловина, следващата спирка по пътя им. — Ала ще трябва да я оставим за друг ден.