Р. А. Салваторе
Сребърни реки (10)

9
Безчестие

— Защо пристигате преди да се е съмнало? — обърна се нощният пазач на Северната порта към пратеника на търговския керван, който току-що бе спрял пред стените на Лускан.

Йердан, който стоеше на пост както обикновено, гледаше с особен интерес, сигурен, че търговците идваха от Десетте града.

— Нямаше да си позволим да нарушаваме правилата на града, ако нямахме извънредно важна и спешна работа — отвърна керванджията. — Вече два дни как не сме почивали!

Откъм каруците се зададе още един човек, преметнал през рамо трупа на един от другарите си.

— Убиха го по пътя — обясни първият търговец. — И отвлякоха още един от нас, Кати-Бри, дъщерята на самия Бруенор Бойния чук!

— Отвлекли са дъщерята на джуджето? — намеси се Йердан — у него се бе зародило подозрение, което трябваше да потвърди на всяка цена… само трябваше да внимава да не се издаде.

— Да, но тя не принадлежи към рода на джуджетата. Човешка жена е — отвърна търговецът и тъжно въздъхна. — Най-прекрасната жена в Долината на мразовития вятър, че и в целия Север, мен ако питате! Джуджето я осинови, когато момичето остана сираче след една битка.

— Орки ли бяха? — попита нощният пазач — повече го безпокояха опасностите, които може би дебнеха по пътя, отколкото съдбата на някаква си жена.

— Долното престъпление не беше дело на оркска ръка — отвърна търговецът. — Потайно и хитро отвлякоха Кати-Бри и убиха другаря ни. Открихме мерзкото деяние едва на другата сутрин!

Това бе предостатъчно за Йердан, не му трябваше даже и описанието на Кати-Бри, за да намести парченцата от мозайката по местата им. Връзката на момичето с Бруенор обясняваше интереса на Ентрери към нея. Йердан обърна поглед към изток, където първите лъчи на зората вече оцветяваха хоризонта в розово. Нямаше търпение да приключи със смяната си на стената и да докладва на Дендибар какво бе открил. Може би тази информация щеше да поуспокои шарения магьосник, който бе ужасно разярен, че Йердан бе изгубил следите на елфа в пристанището.

— Не ги е открил, така ли? — просъска Дендибар.

— Намерил е само отдавна изстинали следи — отвърна Сидни. — Ако все още са около пристанището, значи добре са се скрили.

Дендибар се замисли върху това, което младата магьосница му бе съобщила. Нещо не беше наред. Четирима открояващи се странници не можеха да изчезнат току-така.

— Научи ли поне нещо за палача и спътницата му? — попита Дендибар.

— Скитниците из онези квартали се боят от него. Дори разбойниците гледат да стоят настрани!

— Значи нашият приятел е доста известен сред изметта на обществото — замислено рече Дендибар.

— Наемен убиец, мен ако питаш — каза Сидни. — Най-вероятно от някой южен град, може би Градът на бездънните води, макар че ако беше оттам, щяхме да сме чували поне нещо за него. Трябва да е от някой град още по на юг, докъдето не се простира дори нашият поглед.

— Интересно — промърмори Дендибар, мъчейки се измисли теория, която да обяснява всички загадки около непознатия палач. — Ами момичето?

Сидни сви рамене.

— Не мисля, че го следва по собствена воля, макар да не се опитва да избяга от него. А и когато Моркай ти го показа, убиецът яздеше сам.

— Придобил я е — долетя неочаквано отговор откъм вратата и Йердан влезе в стаята.

По устните на Дендибар плъзна подигравателна усмивка.

— Идваш без предизвестие, така ли?

— Имам новини, които не могат да чакат — храбро отвърна войникът.

— Напуснали са града? — Сидни нарочно изрече на глас подозренията си — искаше още повече да засили гнева, който ясно личеше върху бледото лице на шарения магьосник.

Младата жена много добре разбираше колко опасни бяха кварталите около пристанището и почти съжаляваше Йердан, задето си бе навлякъл гнева на безмилостния магьосник и то не по своя вина. Ала войникът си оставаше преди всичко неин съперник за покровителството му? А тя нямаше никакво намерение да позволи на такива чувства да й попречат да осъществи целите си.

— Не! — рязко рече Йердан. — Новината, която нося, не се отнася до елфа и спътниците му. Днес в Лускан пристигна керван… търсят жената.

— Коя е тя? — гневът на Дендибар отстъпи място на жив интерес.

— Осиновената дъщеря на Бруенор Бойния чук — отвърна Йердан. — Кати-…

— Кати-Бри! Разбира се! — просъска Шареният, който също познаваше най-важните жители на Десетте града.

После се обърна към Сидни и добави:

— Уважението ми към загадъчния конник нараства с всеки изминал ден. Намери го и ми го доведи!

Сидни кимна, макар да се боеше, че заповедта на Дендибар може да се окаже много по-трудна, отколкото той предполагаше, прекалено трудна дори и за нея.

Младата жена прекара цялата нощ в обикаляне на кварталите около пристанището и сборищата на лусканските разбойници. Ала нито връзките, които имаше из тези среди, нито дори магическите й умения не успяха да й помогнат и тя не откри и следа от убиеца и момичето. Никой не искаше да й даде каквато и да било информация, която би могла да й помогне в търсенето.

На другия ден Сидни се върна в Домовата кула уморена и ядосана и подмина коридора, който водеше към стаята на Дендибар, въпреки че той й бе наредил да му докладва веднага щом се прибере. Само че сега младата жена изобщо не бе в настроение да слуша високопарните речи на шарения магьосник за нейния провал.

Влезе в малката си стая, която се намираше в северното разклонение на кулата, съвсем близо до централната й част и точно под стаите на Господаря на Северната кула. Веднъж озовала се вътре, тя залости вратата и, за да бъде още по-сигурна, изрече заклинание против нежелани посетители.

Току-що бе легнала, когато повърхността на скъпоценното й магическо огледало се завихри и заискри.

— Проклет да си, Дендибар! — изстена тя, предполагайки, че именно господарят й я безпокои.

Въпреки изтощението си, Сидни отиде до огледалото и се взря в глъбините му, мъчейки се да настрои ума си към вихрещата се в него светлина, за да види по-ясно образа, който се появи в средата. За нейно облекчение се оказа, че не Дендибар я бе повикал. Беше един от ухажорите й, магьосник, който живееше доста далеч от Лускан и на когото тя даваше лъжливи надежди, за да може да го използва, когато има нужда от него.

— Наистина се радвам да те видя, прекрасна Сидни! — проговори магьосникът. — Надявам се, че не обезпокоих съня ти, ала имам невероятно вълнуващи новини за теб!

По всяко друго време Сидни учтиво щеше да изслуша историята му, преструвайки се, че думите му я интересуват и после любезно щеше да се извини и да си тръгне. Ала сега, когато усещаше неотложните заповеди на Дендибар като тежък товар върху плещите си, младата жена нямаше никакво желание да си губи времето с каквото и да било.

— Не му е сега времето! — сопна се тя, ала магьосникът бе толкова погълнат от необикновената новина, която й носеше, че изобщо не я чу.

— В нашия град току-що се случи най-невероятното нещо на този свят! — възбудено говореше той.

— Харкъл! — извика Сидни, за да прекъсне неспирното му бърборене.

— Но, Сидни! — покрусено рече той.

— Друг път! — просъска жената.

— Ама колко често му се случва на човек да види Мрачен елф в наши дни? И не само да го види, ами и да говори с него!

— Не мога… — внезапно Сидни осъзна какво й бе казал Харкъл току-що и млъкна на средата на изречението си.

— Мрачен елф! — заекна тя.

— Да! — Харкъл цял грейна, горд и развълнуван, че възлюбената му Сидни очевидно бе силно впечатлена от новината, която й бе донесъл. — Казва се Дризт До’Урден. Напусна Дългата седловина само преди два дни. И по-рано щях да ти кажа, обаче всички в имението не бяхме на себе си, та беше настъпила една бъркотия.

— Разкажи ми всичко, миличък Харкъл — съблазнително измърка младата жена. — Моля те, кажи ми всичко, което се случи.

* * *

— Трябва ми информация.

При звука на неочаквания глас Шепот замръзна на мястото си. Веднага се досети кой беше неканеният посетител. Беше чула, че е в града, а и знаеше, че единствено той бе способен да се промъкне през многобройната охрана и да влезе в тайните й покои.

— Информация — повтори Ентрери и излезе от сенките зад един параван.

Шепот мушна бурканчето с лековит мехлем в джоба си и го огледа от главата до петите. Слуховете, които се носеха за него, го описваха като най-страховития от всички палачи в Царствата и тя, която бе виждала не един и двама убийци, веднага разбра, че те изобщо не бяха преувеличени. От Ентрери се излъчваше смъртоносна сила, движенията му бяха в невероятна хармония.

— Никой не идва в моите покои непоканен — храбро го предупреди тя.

Ентрери се приближи, за да я вижда по-добре. Той също бе чувал за нея, безстрашната жена, която оцелява из жестоките улици на най-страшните квартали на Лускан, красива и опасна. Сега обаче беше очевидно, че Шепот бе претърпяла поражение. Носът й бе жестоко счупен и изкривен на една страна.

Шепот разбра защо Ентрери я гледа и гордо отметна глава:

— Просто нещастна случайност! — изсъска тя.

— Изобщо не ме интересува — безстрастно рече Ентрери. — Тук съм, защото ми трябва информация.

Шепот се обърна и се захвана да подрежда някакви шишенца, опитвайки се да изглежда спокойна.

— Цената е висока — хладно отвърна тя.

Когато отново се обърна към Ентрери и го погледна, разбра извън всякакво съмнение, че единственото, което щеше да получи в замяна, бе собственият й живот.

— Търся четирима пътешественици — продължи Ентрери. — Елф на мрака, джудже, млад мъж и полуръст.

Шепот никога досега не бе изпадала в подобно положение. Нямаше стрелци, които да пазят гърба й, нямаше скрита врата, зад която се криеха пазачи, готови да изскочат при най-малкия знак. Опита се да запази спокойствие, но не можеше да заблуди Ентрери — той съвсем ясно, почти осезаемо, усещаше огромния й страх. Тя се засмя и посочи носа си:

— Вече се срещнах с джуджето, което търсиш, Артемис Ентрери — нарочно наблегна на името, — може би като му покажеше, че го е разпознала, щеше да го накара да заеме отбранителна позиция.

— Къде са сега? — невъзмутимо попита Ентрери. — И какво искаха от теб?

Шепот сви рамене.

— Ако са все още в Лускан, нямам ни най-малка представа къде се крият. Най-вероятно отдавна са напуснали града, джуджето взе карта на северните земи.

Ентрери се замисли над думите й.

— Прочута си надлъж и нашир — подигравателно рече убиецът, — а пък оставяш онези, които са ти нанесли такава жестока рана, да избягат, без да са си получили заслуженото!

Шепот разгневено присви очи:

— Аз сама решавам кога да се бия! — изсъска тя. — Четиримата бяха твърде опасни, за да се занимавам с необмислено отмъщение. Да вървят където щат. Не искам да имам нищо общо с тях.

Ентрери като че ли изгуби частица от увереността си. Вече бе чул за подвизите на Уолфгар в „Кривата сабя“. А сега и това. Не бе лесно да уплашиш жена като Шепот. Може би все пак трябваше да се замисли по-сериозно срещу кого смяташе да се изправи.

— Джуджето не знае що е страх — Шепот разбра за какво си мисли убиецът, а нищо не можеше да й достави по-голямо удоволствие от това още повече да засили притесненията му.

— И гледай да не се изпречваш на пътя на елфа! — прошепна тя, опитвайки се да всее у него онзи страх, който самата тя изпитваше от четиримата приятели. — Той крачи из сенките, които нашите очи не могат да прозрат, а тъмнината скрива внезапния му удар. С магия призовава огромна котка и…

Ентрери се обърна и тръгна към вратата — нямаше никакво намерение да остави жената да спечели още по-голямо преимущество над него.

Наслаждавайки се на победата си, Шепот не успя да устои на изкушението да подхвърли още една жлъчна забележка:

— Никой не влиза в покоите ми непоканен! — повтори тя.

Ентрери мина в съседната стая и Шепот чу хлопването на вратата, която водеше към улицата.

— Аз сама решавам кога да се бия! — прошепна тя — макар вече да нямаше кой да я чуе, заплахата й помогна да си възвърне част от гордостта.

Обърна се към една малка масичка и отново извади мехлема. Доволна бе от себе си. Разгледа раните си в огледалото. Не беше твърде зле. Лекарството щеше да се справи така, както се бе справяло и с останалите белези, получени от суровия живот, който водеше.

Разбра огромната си грешка, едва когато видя сянката да преминава покрай отражението й в огледалото и почувства полъха на вятъра зад гърба си. В онова, с което се занимаваше тя, грешките не бяха позволени. Никой не получаваше втора възможност. За първи и последен път в живота си, Шепот бе позволила на гордостта да надделее над разума й и да я заслепи.

От устните й се откъсна само един стон, преди инкрустираната с изумруди кама да я прониже.

— Аз също сам решавам кога да се бия! — прошепна Ентрери в ухото й.

На следващата сутрин убиецът стоеше пред една сграда, в която изобщо не искаше да влиза — Домовата кула на мистиците. Само че нямаше друг избор. Сигурен бе, че четиримата отдавна са напуснали Лускан и сега се нуждаеше от магическа помощ, за да открие дирята, която бе изгубил. Беше му отнело почти две години докато разбере, че полуръстът се крие в Десетте града. Започваше да става нетърпелив.

Заедно с Кати-Бри, която въпреки огромното си отвращение, не можеше да се освободи от сковаващата му воля, Ентрери влезе в кулата и бе отведен при Дендибар и Сидни, които вече го очакваха.

— Напуснали са града! — рязко каза убиецът, без дори да си направи труда да поздрави.

Дендибар се усмихна — този път надмощието бе на негова страна.

— Преди повече от седмица — най-спокойно отвърна той.

— А ти знаеш къде са — безстрастно отбеляза Ентрери.

Дендибар кимна и тънка усмивка изкриви изпитото му лице.

Ентрери изобщо не харесваше игричките, които Дендибар играеше. Известно време остана на мястото си без да каже нищо, впил поглед в магьосника, мъчейки се да разбере какво точно си е наумил той. Дендибар също го изгледа изпитателно. Все още му се искаше да се съюзи със страховития убиец… разбира се, само ако условията му се понравеха.

— Колко струва тази информация? — попита Ентрери.

— Та аз дори не знам името ти! — отвърна пъстрият магьосник.

Напълно справедливо, помисли си убиецът и се поклони ниско:

— Артемис Ентрери — каза той — чувстваше се достатъчно сигурен, за да каже истинското си име.

— И защо търсиш четиримата пътешественици, повел дъщерята на джуджето със себе си? — Дендибар трябваше на всяка цена да накара самоуверения убиец да се разтревожи.

— Това засяга само мен! — изсъска Ентрери.

Единствено гневно присвитите му очи издаваха смущението от това, че магьосникът бе открил самоличността на Кати-Бри.

— Засяга и мен, ако ще бъдем съюзници в това преследване! — извика Дендибар и се изправи застрашително, мъчейки се да притесни убиеца.

Ентрери не обърна ни най-малко внимание на перченето му — мислеше си за онова, което би спечелил от един такъв съюз.

— Не ме интересува защо ги търсиш — рече той най-сетне. — Кажи ми само кой от четиримата те интересува!

Сега бе ред на Дендибар да се замисли. Искаше му се да привлече Ентрери на своя страна, дори и само, за да не му се налага да го има за противник. А и идеята да не казва на този опасен човек нищо за магическия предмет, който търсеше, му се нравеше.

— Елфът на мрака носи със себе си нещо мое, или поне знае къде мога да го открия — рече той. — Нещо, което си искам обратно.

— На мен ми трябва единствено полуръста — отвърна Ентрери. — Къде са те сега?

Дендибар кимна към Сидни.

— Минали са през Дългата седловина — каза тя, — и сега отиват към Града на сребърната луна, който се намира на около две седмици път на изток от тук.

Тези имена не говореха нищо на Кати-Бри, но тя се зарадва, че приятелите й имат добра преднина. Трябваше й време, за да успее да измисли някакъв план, макар че силно се съмняваше дали ще може да направи каквото и да било, заобиколена от толкова могъщи противници.

— Какво предлагаш? — попита Ентрери.

— Да се съюзим! — незабавно отвърна магьосникът.

— Но аз вече получих информацията, от която се нуждаех — изсмя се убиецът. — Какво повече мога да спечеля, ако се съюзя с теб?

— Силата ми може да те пренесе при тях и да ти помогне да ги победиш. Четиримата са опасни противници. Мисля, че един съюз ще бъде от полза и за двама ни.

— Аз и ти да тръгнем след тях? Та ти ставаш само да се ровиш в книгите, магьоснико!

Дендибар хвърли изпепеляващ поглед на дръзкия убиец.

— Уверявам те, че мога да отида, където си поискам много по-бързо, отколкото предполагаш! — изръмжа той, ала гневът му бързо се изпари — работата, която искаше да свърши, бе много по-важна. — Само че аз нямам намерение да тръгвам с теб. Сидни ще отиде вместо мен, а войникът Йердан ще я придружи.

Идеята да пътува с лусканския войник изобщо не му се понрави, но Ентрери не каза нищо. Да тръгне на лов заедно с Домовата кула на Лускан може би щеше да се окаже не само интересно, но и полезно, и той прие условията.

— Ами тя? — рече Сидни и посочи Кати-Бри.

— Тя идва с мен! — отсече Ентрери.

— Ама разбира се! — съгласи се Дендибар. — Би било жалко да похабим една толкова ценна заложница!

— Ще бъдем трима срещу петима — не отстъпваше Сидни. — Ако нещата не потръгнат така, както очакваме, това момиче може да се окаже нашата гибел.

— Тя идва с мен!

Дендибар вече бе успял да измисли решение и на този проблем. Странна усмивка разкриви устните му.

— Вземете Бок с вас! — каза той на Сидни и развеселено се разсмя.

Лицето на Сидни помръкна, сякаш думите на Дендибар й бяха отнели удоволствието от преследването.

Ентрери не бе сигурен дали това ново развитие на нещата му харесва или не.

Магьосникът усети притеснението на убиеца и даде знак на Сидни да го последва в другия край на стаята, където имаше една малка ниша, отделена със завеси.

— Бок! — тихичко го повика младата жена и гласът й потрепери.

Съществото излезе иззад завесите. Високо поне два метра и половина и с рамене широки повече от метър, чудовището сковано пристъпи напред и застана до Сидни. Приличаше на огромен човек и наистина, Дендибар бе използвал именно човешки части, за да го направи. Бок, обаче, беше по-висок и по-едър от който и да било човек. Всъщност, по ръст той приличаше много повече на великан, а силата, която Дендибар му бе вдъхнал по магически път, надвишаваше силата и на най-могъщия обитател на тази Равнина.

— Голем — гордо обясни шареният магьосник. — Аз го създадох. Бок може да ни убие преди да успеем да направим каквото и да било. Дори твоите страховити оръжия са безсилни пред него, Артемис Ентрери.

Ентрери не бе толкова сигурен, ала въпреки това не можа да прикрие напълно притеснението си. Дендибар току-що бе наклонил везните на съюзничеството им в своя полза, но убиецът знаеше, че ако сега се откаже от уговорката си с него, само ще настрои слугите на магьосника срещу себе си и ще му се наложи да се бори с него, за да се добере пръв до джуджето и приятелите му. Освен това, ако се опиташе да настигне четиримата пътешественици сам, без помощта на магия, това щеше да му отнеме седмици, може би дори месеци, а беше сигурен, че Дендибар ще успее да ги пренесе там много по-бързо.

Силно притеснена, Кати-Бри си мислеше същото. Изобщо не изгаряше от желание да пътува заедно с отвратителното чудовище, ала не искаше дори да мисли каква касапница ще завари, когато най-сетне се добере до приятелите си, ако Ентрери откажеше помощта на Дендибар.

— Не се страхувай — успокоително рече Дендибар. — Бок е напълно безопасен, защото няма собствени мисли. Нали разбирате, той всъщност няма мозък. Подчинява се безпрекословно на моите заповеди или на заповедите на Сидни и ако му наредя, би влязъл и в огъня!

— Трябва да свърша още няколко неща в града — Ентрери вярваше на думите на магьосника, но изобщо не искаше да научава повече за гнусното чудовище. — Кога тръгваме?

— Най-добре е да потеглите през нощта — отвърна Дендибар. — Ела при горичката пред Кулата, когато слънцето залезе. Ще те чакам там, за да ви изпратя на път.

Когато Ентрери, Кати-Бри и Сидни си тръгнаха, Дендибар потупа яките рамене на чудовището с дълбока привързаност. Бок беше скритото му оръжие, неговата защита срещу съпротивата на четиримата пътешественици и срещу измяната на Артемис Ентрери. Никак не му бе лесно да се раздели с творението си, което го пазеше от домогващите се до мястото му магьосници. Макар никога да не го бе изричал направо, Дендибар ясно бе дал да се разбере, че всеки, който се осмели да го нападне, ще трябва да се разправя с Бок, дори и той самият да е мъртъв.

Ала пътят, който водеше до елфа и спътниците му, можеше да се окаже дълъг, а Господарят на Северната кула не можеше да си позволи да изостави задълженията си, ако искаше да запази своята титла. Особено като се имаше предвид, че Главният чародей, който прекрасно разбираше опасността от съвсем явните домогвания на Шарения до Централната кула, нямаше да пропусне да се възползва и от най-малката възможност да се освободи от него.

— Нищо не може да те спре, приятелю! — рече Дендибар на чудовището.

В действителност, магьосникът успокояваше сам себе си и се опитваше да се убеди, че наистина бе взел правилното решение. Не се съмняваше във верността на Сидни и Йердан, ала Ентрери и четиримата герои от Долината на мразовития вятър в никакъв случай не биваше да бъдат подценявани.

— Дадох ти ловна сила — обясни Дендибар и захвърли безполезния вече пергамент на пода. — Целта ти е Елфът на мрака и сега можеш да усетиш присъствието му, колкото и далеч да се намира той от теб. Открий го! Не се връщай без Дризт До’Урден!

От сините устни на Бок долетя гърлено ръмжене — единственият звук, който безмозъчното същество можеше да издава.

Когато по-късно същата вечер Ентрери и Кати-Бри пристигнаха в горичката пред Домовата кула, магьосникът и останалите вече ги очакваха.

Йердан стоеше малко встрани — очевидно никак не му се щеше да се впусне в това приключение, но нямаше друг избор. Войникът се боеше от чудовището, не изпитваше особена симпатия (нито пък доверие) и към Ентрери. Още повече обаче, се боеше от Дендибар и опасностите, които щеше да срещне по пътя, бяха нищо в сравнение с онова, което го очакваше от ръцете на шарения магьосник, ако откажеше да се подчини.

Сидни се отдели от малката групичка и се отправи към Ентрери и Кати-Бри.

— Добре дошли! — сега не му бе времето да се съревновава със страховития си партньор. — Дендибар вече приготвя жребците. Бързо ще стигнем до Сребърния град, дума да няма!

Ентрери и Кати-Бри погледнаха към шарения магьосник. Бок стоеше до него и държеше някакъв пергамент пред очите му. На земята лежеше бяло перо и Дендибар изливаше върху него димяща течност от една стъкленица, а от устата му се носеше напевът на заклинание.

В краката му се надигна гъста мъгла, сгъсти се и се изви във въздуха, придобивайки все по-ясни очертания. Дендибар я остави да се трансформира и се премести няколко крачки встрани, където повтори цялата магия. Когато първият магически кон се материализира, Дендибар тъкмо сътворяваше четвъртия, последен жребец.

Ентрери вдигна вежди:

— Четири? — обърна се той към Сидни. — Но ние сме петима.

— Бок не язди — отвърна тя и се засмя при мисълта, че чудовището може да се качи върху някой кон. — Той ще тича.

С тези думи тя се обърна и тръгна към Дендибар, оставяйки Ентрери сам с мислите му.

— Разбира се — промърмори на себе си той и по-силно от всякога усети, че присъствието на чудовището изобщо не му харесва.

Ала Кати-Бри гледаше на нещата по малко по-различен начин. Очевидно бе, че Дендибар изпращаше Бок с тях не толкова, за да се бие с приятелите й, колкото, за да му даде преимущество над палача. Ентрери също го знаеше.

Без дори да подозира, магьосникът бе създал точно онзи тип атмосфера, изпълнена с недоверие и подозрения, от която Кати-Бри се нуждаеше и от която можеше да извлече полза за себе си.