Р. А. Салваторе
Сребърни реки (9)

8
За опасността от ниско прелитащите птица

По-късно същия следобед, за тяхно огромно облекчение, четиримата приятели най-сетне напуснаха неравните, негостоприемни Чукари. Беше им отнело известно време да открият и съберат конете си, които бяха избягали по време на ужасяващата им среща с Пегаса. Особено трудно им бе да намерят понито на Риджис. Всъщност то бе прекалено уплашено, за да търпи ездач на гърба си, а и Риджис не бе в състояние да язди, но Дризт настоя да открият и четирите животни — дължаха го на фермерите, особено като се вземеше предвид начина, по който се бяха сдобили с тях.

Риджис седеше върху жребеца на Уолфгар, а малкото му пони бе завързано отзад. Дризт и Бруенор яздеха недалеч зад тях, за да предпазват тила. Здраво хванат от яките ръце на варварина, полуръстът можеше да си позволи да поспи малко, изтощен от страховитата среща с крилатия кон.

— Нека залязващото слънце остане зад гърба ни — рече Дризт на Уолфгар.

Варваринът кимна и отново обърна поглед напред.

— Къркорещият корем не може да намери по-сигурно място в целите Царства — отбеляза Бруенор.

Дризт се усмихна:

— Уолфгар се справи отлично.

— Така си е — съгласи се джуджето, без да прикрива задоволството си. — Ама се чудя докога ли ще мога да му викам „момче“! Трябваше да видиш оназ’ пивница в Лускан, елфе! Една тълпа пирати, дето цяла година не са виждали нищо друго освен вълни и небе, не биха могли да направят по-голяма бъркотия!

— Когато напускахме Долината се тревожех дали Уолфгар е готов да тръгне по широкия свят, с всичките му различни раси и народи — отвърна Дризт. — А сега се тревожа дали светът е готов за Уолфгар. Трябва да се гордееш с него!

— Ти също! Той си е моето момче, повече дори, отколкото ако наистина му бях баща. Изобщо не се уплаши, кат’ се биехме преди малко. Не съм виждал досега по-голяма храброст от неговата, когато ти отиде в другата Равнина! Той изгаряше от нетърпение онзи звяр да се върне, за да може да отмъсти за мен и полуръста!

Дризт слушаше приятеля си с огромно удоволствие. Не му се случваше често да види джуджето да сваля безчувствената си, грубовата маска. Много рядко, само през онези нощи, които прекарваха на Възвишението на Бруенор и джуджето потъваше в блянове за Митрал Хол и чудните спомени от детските си години, Дризт виждаше и другото лице на приятеля си.

— Гордея се с него — продължи Бруенор, — и съм готов да го следвам и да се доверявам на решенията му.

Дризт не можеше да не се съгласи. Самият той отдавна се чувстваше по същия начин, още откакто Уолфгар успя да обедини всички хора на Долината — варвари и жители на Десетте града — и само благодарение на мъдрото му решение те успяха да преживеят суровата зима след войната с гоблините. Все още се притесняваше за варварина, когато се озоваваха в положения, подобни на онова в пристанищната пивница — не един и двама от най-достойните хора в Царствата бяха заплащали висока цена за първата си среща с гилдиите и сенчестите организации на големите градове. А и състрадателният и доблестен характер на Уолфгар лесно можеше да бъде използван срещу него.

Ала Дризт знаеше, че докато бяха на път из дивите земи, трудно можеше да се намери по-ценен спътник от младия варварин.

Продължиха да пътуват без да им се случи нещо лошо и на другата сутрин достигнаха главния път. Той свързваше Града на бездънните води и Мирабар. Дългата седловина се намираше между тях. Нямаше нищо, което да им подскаже къде точно са излезли, но благодарение на плана на Дризт да се движат на изток, а не право на югоизток, сега пътешествениците бяха сигурни, че трябва да поемат на юг.

Риджис вече се чувстваше много по-добре и изгаряше от нетърпение отново да види Дългата седловина. От четиримата само той бе посещавал дома на магьосниците и сега с удоволствие предвкусваше новата среща с тези ексцентрични чудаци.

Възбуденото му бъбрене още повече изнервяше бездруго притеснения Уолфгар. Варварите смятаха магьосниците за страхливи мошеници и младежът не правеше изключение.

— Колко дълго ще трябва да останем в онова място? — обърна се той към Бруенор и Дризт, които сега, когато опасните Чукари най-сетне бяха останали зад гърба им, яздеха до него.

— Докато не получим отговорите, които търсим, или не намерим по-добро място, където да отидем — отвърна джуджето и Уолфгар трябваше да се задоволи с този отговор.

Скоро достигнаха първите ферми от градчето. Облегнати на мотиките и греблата си, хората, покрай които минаваха, спираха работа и проследяваха непознатите пътници, докато не се скриеха от погледа им. Много скоро на пътя се появиха петима въоръжени мъже — войници от градската стража, наричани още Дългите конници.

— Добра среща, пътници — любезно рече един от тях. — Можем ли да разберем какво ви води по тези места?

— Можете да… — започна Бруенор, но Дризт протегна ръка и прекъсна подигравателната му забележка.

— Тук сме, за да се срещнем с магьосниците Харпъл — отвърна Риджис. — Няма да безпокоим никого от града ви, търсим само мъдрия съвет на семейството от имението.

— Добре дошли тогава — каза Дългият конник. — Хълмът, на който се намира Бръшляновото имение, е съвсем наблизо, само няколко мили надолу по пътя, току преди същинското градче — внезапно мъжът видя Дризт и млъкна.

— Бихме могли да ви придружим, ако желаете — предложи той и се прокашля, опитвайки се да прикрие неучтивото си сепване при вида на Мрачния елф.

— Няма да е необходимо — отвърна Дризт. — Уверявам ви, че сами ще открием пътя и че не мислим злото на никой от жителите на Дългата седловина.

— Щом така искате — каза конникът и се отдръпна настрани, за да могат четиримата приятели да продължат по пътя си. — Ала гледайте да се придържате към пътя, защото хората тук стават малко подозрителни, ако някой се приближи твърде много до техните земи.

— Учтиви са хората тук — обясни Риджис, когато се отдалечиха от петимата конници. — И вярват на своите магьосници.

— Учтиви, но бдителни — отвърна Дризт и посочи към фигурата на един конник, която едва се забелязваше на фона на някакви дръвчета в далечината. — Наблюдават ни.

— Ала не ни пречат — намеси се Бруенор. — А туй не може да се каже за никое от местата, дето бяхме досега.

Хълмът, върху който се намираше Бръшляновото имение, се оказа малко възвишение, където имаше три сгради. Две от тях по нищо не се различаваха от останалите ферми в градчето, но третата не приличаше на нищо, което четиримата приятели бяха виждали до този момент. Стените й завиваха по най-необичаен начин, създавайки безброй ниши, от също така неравния и ъгловат покрив стърчаха десетки кули и кулички и всяка от тях бе напълно различна от останалите. Само от тази страна се виждаха хиляди прозорци, някои огромни и двукрили, други просто миниатюрни процепи в стената.

Сградата очевидно не бе строена с планове и чертежи, по-скоро бе смесица от чудноватите хрумвания и магическите експерименти на всички, които живееха или бяха живели в нея. Ала в целия този хаос имаше истинска красота, чувство за простор и свобода, което отхвърляше ограничението, наречено „структура“ и излъчваше доброжелателност и гостоприемство.

Дървена ограда опасваше хълмчето и четиримата приятели се приближиха, изпълнени със силно любопитство. Порта нямаше, само един отвор в оградата там, където минаваше пътят. Върху малко столче от вътрешната страна на оградата, зареял празен поглед в небето, седеше дебел брадат мъж с карминеночервена мантия.

Усетил приближаването на четиримата пътешественици, човекът се сепна и рязко попита, ядосан, че го прекъсваха, когато бе потънал така дълбоко в мислите си:

— Кои сте вие и какво искате?

— Просто морни пътници — отвърна Риджис, — дошли да потърсят мъдростта на прословутите магьосници Харпъл.

Мъжът изобщо не изглеждаше впечатлен.

— И?

Риджис безпомощно се обърна към Дризт и Бруенор, ала те също не знаеха какво повече се очаква да кажат и само свиха рамене. Бруенор тъкмо се канеше да поведе понито си напред, за да се разбере съвсем ясно, че четиримата се канят да влязат, когато се появи още един мъж с мантия.

Новодошлият размени няколко тихи думи с пълния магьосник и се обърна към пътниците:

— Добре дошли! Моля ви да извините бедния Регуелд — той потупа пълничкия човек по рамото. — Напоследък има малко проблеми с едни опити… не че нещата няма да се оправят, разбира се. Просто му трябва още мъничко време.

— Регуелд наистина е много добър магьосник — продължи той и отново потупа мъжа с червената мантия. — Пък и хрумването му да кръстоса кон и жаба си го биваше… нищо, че и експлозията също си я биваше! В крайна сметка някаква си обикновена алхимическа работилница винаги може да бъде построена наново, нали така?

Четиримата приятели седяха на конете си и се мъчеха да не изглеждат прекалено слисани от словесния поток, който ги заливаше.

— Ами да, помислете си само за неоспоримите удобства при пресичането на реки! — провикна се вторият магьосник. — Но стига съм говорил само за това. Аз съм Харкъл. Какво мога да направя за вас?

— Харкъл Харпъл? — обади се Риджис и мъжът се поклони в отговор.

— Аз съм Бруенор от Долината на мразовития вятър — заяви Бруенор, когато най-сетне се съвзе от смайването и успя да си възвърне гласа. — Заедно с приятелите ми изминахме стотици мили, за да помолим за съвета на магьосниците от Дългата седловина…

Само че вниманието на Харкъл бе привлечено от елфа на мрака и той изобщо не чуваше какво му говори джуджето. Дризт бе отметнал качулката си, за да види как ще реагират прочутите мъдреци от Дългата седловина. Стражът, когото срещнаха на пътя бе изненадан, но не и разгневен и Дризт искаше да разбере дали всички жители на градчето ще се окажат толкова толерантни към расата му.

— Фантастично! — рече най-накрая Харкъл. — Абсолютно невероятно!

Регуелд също бе забелязал Мрачния елф и за първи път, откакто четиримата пътешественици бяха застанали пред него, прояви интерес към тях.

— Е, ще ни разрешите ли да влезем? — попита Дризт.

— Ама разбира се! Моля, заповядайте! — отвърна Харкъл, мъчейки се (без особен успех) да прикрие възбудата си в името на добрите обноски.

Уолфгар, който стоеше начело на групичката, се накани да продължи по пътя напред.

— Не оттук — рече Харкъл. — Не по пътя. Е, всъщност то не е път. Или по-точно път е, ама не може да се мине по него.

Уолфгар спря.

— Стига си ни разигравал, магьоснико! — изръмжа той — дългите години, през които го бяха възпитавали в недоверие към всякакви магии и тези, които се занимават с тях, най-сетне си казваха думата. — Можем ли да влезем или не?

— Ни най-малко не ви разигравам — увери го Харкъл, мъчейки се да запази дружелюбния тон на разговора, ала Регуелд го прекъсна.

— Един от онези! — с обвиняващ тон рече той и се надигна от столчето.

Уолфгар му хвърли гневен, неразбиращ поглед.

— Варварин — поясни Регуелд. — Воин, възпитан да мрази всичко, което не може да разбере. Е, хайде, давай, боецо, сваляй този грамаден чук от рамото си!

Уолфгар се поколеба и погледна към приятелите си за подкрепа — и сам разбираше, че всъщност не бе имал причини да се гневи. Не му се щеше да провали плановете на Бруенор заради глупавата си дребнавост.

— Хайде, давай! — настоя Регуелд и застана на средата на пътя. — Свали чука и го хвърли срещу мен! Задоволи най-съкровеното си желание и разобличи щуротиите и мошеничествата на магьосниците! Давам ти и възможност да удариш един от тях! И това ако не е честна сделка!

И като посочи брадичката си, пълният магьосник додаде:

— Цели се тук.

— Ех, Регуелд — въздъхна Харкъл и поклати глава. — Моля те, боецо, направи му това удоволствие! Върни усмивката на помрачнелия му лик!

Уолфгар отново погледна към приятелите си, но и този път те не знаеха какво да му кажат и Регуелд пое нещата в свои ръце:

— Давай, сине на въшлив северен елен!

Преди дебелият магьосник да успее да довърши обидата, Щитозъб вече летеше към него. Регуелд дори не трепна. Миг преди да прелети над оградата, магическият чук се удари в нещо невидимо, но осезаемо като камък. Разнесе се мощен тътен, сякаш някой с всички сили бе ударил огромен гонг, прозрачната стена потрепери, по гладката й повърхност плъзнаха безброй вълнички и от тях цялата местност зад нея се изкриви, отразена сякаш в невидимо огледало. Едва сега четиримата забелязаха, че оградата всъщност не е истинска, а бе изрисувана върху невидимата стена.

Щитозъб падна на земята и, както никога досега, не успя да се върне веднага в ръката на варварина, сякаш някой бе изпил силите му и му трябваше известно време, за да се съвземе.

Регуелд се разсмя по-скоро победоносно, отколкото весело, но Харкъл само поклати глава:

— Винаги за сметка на другите — скара му се той. — Не може да се държиш така!

— Че какво толкова съм направил! — отвърна Регуелд. — Само му дадох един урок, а смирението е много важно качество за всеки воин.

Риджис, който през цялото време знаеше за невидимата стена, най-сетне не издържа и прихна. Дризт и Бруенор се присъединиха към смеха му и дори Уолфгар, след като успя да се съвземе от смайването, се разсмя на собствената си наивност.

На Харкъл не му оставаше нищо друго, освен да спре да хока приятеля си и да се включи в общия смях.

— Моля, заповядайте — рече той най-накрая. — Третият пост е истински, там ще откриете портата. Ала първо трябва да слезете от конете и да ги разседлаете.

Подозренията на Уолфгар се завърнаха с пълна сила и веселата му усмивка бързо отстъпи място на гневна гримаса.

— Защо?

— Просто го направи — обади се Риджис, — освен ако не искаш да получиш още по-голяма изненада.

Дризт и Бруенор вече бяха слезли от конете, изпълнени с любопитство, но не и с подозрение към гостоприемния Харкъл Харпъл. Уолфгар безпомощно разпери ръце, скочи от дорестия си жребец и заедно с понито на Риджис го поведе след останалите.

Полуръстът лесно намери портата и я отвори, за да могат приятелите му да минат. Четиримата влязоха съвсем спокойно, но в мига, в който прекрачиха портата, наоколо им се посипаха ослепителни светкавици.

Когато най-сетне успяха да отворят очи, видяха, че конете и понитата бяха смалени и сега бяха не по-големи от котки!

— Какво по…! — заекна Бруенор.

Риджис отново избухна в смях, а Харкъл се държеше най-спокойно, сякаш не се бе случило нищо необичайно.

— Вземете ги и да тръгваме — рече той. — Наближава време за хапване, а тази вечер в „Мъхестата сопа“ ще има особено вкусни гозби!

С тези думи магьосникът ги поведе към един мост, който се издигаше в средата на хълма. Бруенор и Уолфгар се чувстваха страшно нелепо да носят конете си под мишница, но Дризт приемаше всичко с усмивка. Риджис пък изпитваше истинско удоволствие от всички чудновати неща, които съпътстваха посещението им в Дългата седловина. Още при първото си идване бе разбрал, че градчето е място, където човек трябва да се отпусне и да погледне с друг, по-ведър поглед на живота и забавните чудатости на магьосниците.

И извитото мостче, към което се приближаваха сега, знаеше Риджис, беше още един пример за това. То се простираше над малък ручей (всъщност просто си висеше във въздуха), но макар да не бе особено голямо, нямаше дори перила.

Още един магьосник от харпъловия род, този път невероятно стар, седеше на малко столче близо до потока и, подпрял глава с ръка, мърмореше нещо под носа си, без дори да забелязва новодошлите.

Внезапно Уолфгар, който заедно с Харкъл вървеше най-отпред, отскочи назад и рязко си пое дъх. Риджис се подсмихна развеселено — отлично знаеше какво е видял варваринът. Щом се приближиха още малко до ручея, Дризт и Бруенор също разбраха.

Потокът течеше нагоре по хълма, а малко преди да достигне върха най-неочаквано изчезваше, макар четиримата пътешественици съвсем ясно да чуваха ромоленето на водите под моста. После, сякаш нищо не се бе случило, потокът отново се появяваше от другата страна на хълма и поемаше надолу по склона.

Изведнъж възрастният магьосник скочи от столчето си и се втурна към Уолфгар.

— Какво може да означава това? — провикна се той и в отчаянието си задумка с юмруци по гърдите на варварина. — Как става?

Уолфгар безпомощно се огледа наоколо, търсейки помощ. Не смееше дори да хване ръцете на магьосника, за да го накара да спре — възрастният човечец изглеждаше толкова крехък, че варваринът се боеше да не го нарани неволно. В следващия миг, също така внезапно, както беше скочил, магьосникът отново седна на столчето си и потъна в мисли.

— Уви, горкия Шардин! — тъжно каза Харкъл. — А някога наистина бе велик магьосник! Именно той накара потока да тръгне нагоре. Ала вече трябва да има двайсет години, откак е напълно обсебен от мисълта да открие тайната на невидимите води под моста.

— А не е ли същото като със стената? — зачуди се Дризт. — Та нали заклинанието за невидимост отдавна е познато на магьосниците?

— О, не, изобщо не е същото! — възкликна Харкъл, развълнуван, че някой, който не живее в Бръшляновото имение, проявява интерес към работата им. — Невидимите предмети наистина не са никаква рядкост, но цяло едно невидимо поле — това вече е съвсем различно!

И като махна с ръка по посока на ручея, Харкъл обясни:

— Всичко, което попадне в реката, придобива нейните качества, ала това трае само докато не излезе от водата. Когато някой човек се намира в омагьосаната земя (сам съм го изпробвал и го знам от личен опит), водата и рибите в нея са си съвсем нормални, но пък всичко, което се простира отвъд полето, става невидимо. Това е в разрез с всички качества на невидимостта, които познаваме сега и може би се дължи на дупка в материята на някоя напълно непозната ни Равнина на съществуванието!

Внезапно Харкъл забеляза, че във вълнението си бе навлязъл в подробности, които ни най-малко не интересуваха спътниците на елфа, така че опита да се успокои и учтиво смени темата на разговора:

— Може да оставите конете си ето тук — рече той и посочи една от ниските дървени постройки. — Тръгнете под моста и ще стигнете право там. Аз ще ви оставя — трябва да свърша нещо друго. Сигурно ще се срещнем по-късно в гостилницата.

Уолфгар не можа да разбере какво точно искаше да каже магьосникът и предпазливо стъпи върху моста. Още преди да се опомни, някаква невидима сила го запрати назад.

— Казах под моста — провикна се Харкъл. — Не може да минете по моста, когато отивате натам, той се използва само на връщане. Така няма как да се стигне до караници, докато пресичаме реката.

Уолфгар не бе особено възхитен от идеята да тръгне по мост, който не може да види, но не искаше да изглежда страхливец в очите на приятелите си и на магьосника. Много предпазливо той застана под извития свод на моста и се опита да напипа невидимия брод. Ала там имаше само въздух и ромон на вода. Варваринът се поколеба.

— Хайде, съвсем лесно е! — увещаваше го Харкъл.

Уолфгар се хвърли напред, готов да пропадне в буйните води, които чуваше да шумят под моста. За своя огромна изненада обаче не падна надолу.

Падна право нагоре!

Чу се силен тътен и варваринът се стовари върху дъното на моста с главата напред. Известно време остана там, прекалено изумен, за да може да помръдне — лежеше по гръб от вътрешната страна на моста и гледаше надолу, вместо нагоре!

— Нали ви казах! — извика Харкъл. — Трябва само да тръгнете под моста!

Дризт нямаше нужда от втора покана и без да се колебае, скочи под омагьосания мост. С обичайната си лекота и изящество, елфът се приземи точно до приятеля си.

— Добре ли си? — обърна се той към Уолфгар.

— Пътя, приятелю! — простена Уолфгар. — Искам да се върна при пътя и орките! Там е къде-къде по-безопасно!

Дризт му помогна да се изправи на крака, понеже всяка частица от съзнанието на варварина неистово се противеше на идеята да стои нагоре с краката под някакъв си мост, докато над главата му шурти невидим поток.

Бруенор също не бе особено възхитен, но не можеше да гледа как Риджис си стои съвсем спокойно под моста и го дразни. Много скоро четиримата приятели отново усетиха тревата под краката си — бяха се озовали обратно в нормалния, видим свят. Пред тях се издигаха две сгради и те, следвайки напътствията на Харкъл, се отправиха към по-ниската.

На вратата ги посрещна жена, облечена в сини одежди.

— Четирима! — възкликна тя. — Ама наистина, трябваше да ме предупредите предварително!

— Харкъл ни изпрати — обясни Риджис. — Не сме оттук и не знаем обичаите по тези земи, затуй ви молим да простите невежеството ни!

— Е, добре! — въздъхна жената. — Влизайте! Всъщност точно в момента сме необикновено незаети, та съм сигурна, че ще се намери местенце за конете.

С тези думи тя ги поведе към най-голямото помещение в сградата. То се оказа просторна квадратна стая, чиито стени бяха плътно покрити с малки клетки, достатъчно големи, за да могат смалените коне да се чувстват удобно. Много от тях вече бяха заети, а табелките пред всяка една от тях показваха за кого от магьосниците бе запазено съответното животно. Все пак имаше и празни места и веднага щом намери четири свободни клетки, жената прибра конете на четиримата приятели.

— Може да си ги вземете, когато пожелаете — обясни тя, докато подаваше на всеки от тях ключа от клетката с коня му.

Внезапно жената млъкна и се вгледа в красивото лице на Дризт.

— Я, какво виждам! — без да променя спокойната си, монотонна реч продължи тя. — Не бях чула за пристигането ти, но съм сигурна, че мнозина ще поискат да се срещнат с теб преди да си заминете оттук! Никога досега не сме виждали някого от твоята раса.

Дризт кимна, но не каза нищо. Необикновеното внимание, което получаваше, започваше да го изнервя. То като че ли го принизяваше дори повече от обичайните обиди и заплахи, на които бе свикнал. Ала в същото време разбираше любопитството на магьосниците и знаеше, че им дължи поне няколко часа разговор.

„Мъхестата сопа“ се намираше от другата страна на Бръшляновото имение и представляваше кръгло помещение. Барът, който също бе кръгъл, се намираше точно в средата и ограждаше мъничка стая, представляваща кухнята. Космат мъж с огромни ръце и плешива глава търкаше блестящата повърхност на бара с един парцал. Явно не го правеше, защото барът бе мръсен, просто искаше да убие времето си.

Върху неголям подиум в другия край на стаята стояха няколко музикални инструмента и свиреха сами, дирижирани от белокос магьосник, облечен с черни официални одежди. Всеки път, когато музиката се издигнеше до кресчендо, той вдигаше магическата си пръчка високо въз въздуха и щракваше с пръсти и тогава от четирите ъгъла на малката сцена бликваха разноцветни искри.

Четиримата приятели се настаниха на една маса, от която можеха да виждат магьосника и инструментите. Не им бе никак трудно да си намерят хубаво местенце — всъщност в момента освен тях, в стаята нямаше други гости. Масите, които също бяха кръгли, бяха направени от хубаво, здраво дърво, а в средата им имаше сребърни поставки, върху които стояха големи, прекрасно шлифовани зелени кристали.

— Никога не съм виждал по-странно място от туй! — изръмжа Бруенор, който изобщо не бе възхитен от минаването под моста, но трябваше да се примири, защото не искаше да си тръгне преди да е поговорил с магьосниците.

— Нито пък аз! — отвърна Уолфгар. — И колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре!

— Ама че сте ограничени и двамата! — скара им се Риджис. — Това е място за веселие… пък и никаква опасност не ни дебне тук!

И като хвърли бърз, многозначителен поглед на варварина, полуръстът се подсмихна:

— Поне никаква истинска опасност.

— Дългата седловина ни дава прекрасна възможност да си починем — додаде Дризт, — а ние имаме нужда точно от това. Тук можем да решим на спокойствие накъде да поемем и да се върнем на пътя отпочинали и със свежи сили. Вървяхме две седмици от Долината до Лускан и после още една дотук, без да си отдъхнем и за миг. Умората намалява бдителността и уменията и на най-опитния воин и го кара да греши. А в тези диви земи всяка грешка може да бъде фатална.

При последните думи Дризт погледна Уолфгар.

— Така че да се отпуснем и да се насладим на гостоприемството на магьосниците — довърши Риджис.

— Прави сте — съгласи се Бруенор. — Ала само за кратко, докато отпочинем малко.

И като се огледа наоколо, продължи:

— А къде, по гоблините, е сервитьорката? Или трябва сами да идем да си донесем нещо за хапване и пийване?

— Ако искате нещо, просто кажете! — разнесе се глас от средата на масата.

Уолфгар и Бруенор скочиха на крака и започнаха да се оглеждат на всички посоки. Дризт забеляза светлинката, която проблясваше в сърцевината на зеления камък в средата на масата, и веднага се досети какво представляваше той. Наведе се, за да го разгледа по-добре, после погледна през рамото си и видя, че плешивият мъж зад бара също бе вперил очи в подобен камък.

— Магически кристал за гадаене — обясни елфът на приятелите си, макар че те вече се бяха досетили и сега се чувстваха доста глупаво, както си стояха насред празната гостилница, здраво стиснали оръжията си в ръце.

Риджис стоеше, а раменете му се тресяха от бурния смях, който вече не можеше да потиска.

— Ти си го знаел през цялото време, Къркорещ корем! — сърдито изръмжа Бруенор. — Чини ми се, че твърде много взе да се забавляваш на наш гръб, та се чудя дали все още има място за теб сред нас!

Риджис отвърна на гневния му поглед без да трепне.

— Изминахме повече от четиристотин мили заедно, добри ми Бруенор — отвърна той. — Брулиха ни ледени ветрове, нападаха ни оркски отряди, бихме се с хора и призраци, та мисля, че ми се полага да се посмея малко! А ако ти и Уолфгар престанете да подозирате всички и всичко, което срещате тук, може да се позабавлявате не по-зле от мен!

Уолфгар като че ли се вслуша в думите му. Най-неочаквано той отметна глава назад и нададе силен вик, захвърляйки гнева и предразсъдъците далеч от себе си — искаше да се вслуша в съвета на полуръста и да види Дългата седловина с нови, непредубедени очи. Дори вълшебникът, който дирижираше музиката, свали магическата си пръчка — гледката на прочистващия душата си с вик варварин заслужаваше да се види.

А когато свърши, Уолфгар избухна в смях. И то не какъв да е, а силен, гръмогласен смях, който избликна от самото му същество и проехтя из цялата стая.

— Бира! — провикна се Бруенор към зеления камък.

Почти веднага откъм бара долетя светещ син поднос и донесе силно пиво, което щеше да им стигне за цялата вечер. Няколко минути по-късно от напрежението им нямаше и следа, чуваше се звън на халби и весели наздравици.

Само Дризт остана все така нащрек. Елфът седеше на мястото си, от време на време посръбваше от чашата и наблюдаваше всичко, което ставаше около него. Не се боеше, че може да ги сполети нещо лошо, просто искаше да владее положението, когато магьосниците, тласкани от естественото си, неутолимо любопитство, започнеха да ги разпитват.

Много скоро харпъловци и техните приятели започнаха да се стичат в гостилницата. Тази вечер четиримата приятели бяха единствените странници в градчето и всички гледаха да придърпат масите си по-близо до тяхната. Не една и две истории прозвучаха тази вечер, не една и две наздравици и обещания за вечно приятелство прокънтяха в кръглата стая, докато гостите похапваха от вкусните гозби и се грееха на веселия огън в огнището. Мнозина, начело с Харкъл, седнаха встрани от останалите и заразпитваха Дризт за мрачните земи на народа му. Елфът нямаше какво да крие от дружелюбните магьосници и отговаряше с готовност.

Стана дума и за пътешествието, на което четиримата бяха поели и което ги бе довело толкова далеч от дома им. Всъщност, самият Бруенор подхвана този разговор като се покачи върху една маса и се провикна:

— Митрал Хол, ти, дом на моите предци, скоро ще се завърна при теб!

Дризт се разтревожи. Любопитните погледи, които последваха думите на джуджето, ясно показваха, че името Митрал Хол бе добре известно тук, ако не от друго, то поне от легенди и песни. Елфът не се боеше, че магьосниците могат да им сторят зло или да се опитат да им попречат, но никак не му се щеше целта на пътешествието им да се разнесе след, а може би и пред тях, когато отново тръгнат на път. Може би и други щяха да поискат да научат къде точно се намират древните земи на джуджетата, мястото, за което в песните се пееше, че „сребърни реки струят“.

Дризт отведе Харкъл настрани.

— Нощта напредва — рече той. — Има ли къде да преспим в селцето, покрай което минахме?

— Не говори глупости! — възкликна Харкъл. — Вие сте мои гости и ще останете тук. Стаите ви вече са готови.

— Колко ще струва?

Харкъл бутна кесията на елфа настрани.

— Цената в Бръшляновото имение е само някой и друг интересен разказ и малко разнообразие в ежедневието ни. Ти и твоите приятели сте си платили за година, че и повече, напред!

— Задължени сме ви — отвърна Дризт. — Ала мисля, че е време да си починем. Изморени сме от дългия път, а ни предстои да изминем още много мили.

— Що се отнася до пътя, по който ще поемете, когато си тръгнете оттук — рече Харкъл, — уредил съм ви среща с Дел Рой, най-старият от магьосниците в Дългата седловина. Той повече от всеки друг може да ви помогне да намерите правилния път.

— Прекрасно! — обади се Риджис и се приведе към тях, за да чува по-добре.

— Само че Дел Рой също има своята цена — моли за среща с теб, елфе — продължи Харкъл. — Насаме. Вече дълги години търси знания за Елфите на мрака, ала малко можем да научим за вас тук, на повърхността.

— Дадено — съгласи се Дризт. — А сега да вървим да си лягаме!

— Ще ви покажа стаите ви.

— Кога трябва да се срещнем с Дел Рой? — попита Риджис.

— Утре сутрин — отвърна Харкъл.

Риджис се разсмя и се наведе към другата страна на масата, където Бруенор седеше напълно неподвижен, стиснал здраво халба с бира във възлестите си ръце и вперил празен поглед пред себе си. Риджис лекичко побутна приятеля си и той се катурна на земята, без да издаде нито звук.

— Мисля, че утре вечер ще бъде по-удобно — отбеляза полуръстът и посочи към една маса в другия край на стаята.

Уолфгар лежеше под нея.

Харкъл погледна Дризт.

— Утре вечер — съгласи се елфът. — Ще се срещна с Дел Рой.

Четиримата приятели прекараха следващия ден в почивка, наслаждавайки се на чудесата на Бръшляновото имение. Дризт отиде да се срещне с Дел Рой, а Харкъл поведе останалите трима из голямата къща. Минаха през десетина алхимически лаборатории, залички за гадаене на бъдещето, стаи за медитация, както и през няколко помещения, специално пригодени за призоваване на същества от другите Равнини (те имаха тежки врати и здрави резета). Особено интересна бе статуята на някой си Мадърли Харпъл, която се оказа самият Мадърли — една сбъркана отвара го бе вкаменила… в буквалния смисъл на думата.

Видяха и семейното куче Бидърду, рожба на друга несполучлива отвара — преди да стане куче, Бидърду бил втори братовчед на Харкъл.

Харкъл разказа на гостите си историята на харпъловия род надълго и нашироко без да крие нищо; тримата научиха всичко за работата на магьосниците и постиженията им, както и за неуспехите, които бяха претърпявали (често пъти с катастрофални последици). Харкъл им разказа и много неща за земите, които се простираха около Дългата седловина, за Утгардите, с които пътешествениците вече се бяха срещнали, както и за много други племена, с които може би тепърва щеше да им се наложи да си имат работа.

Бруенор бе доволен, че докато си почиваха, успяха да научат и много полезни неща. Мисълта, че трябва да открие земята на предците си, не го напускаше ни денем, ни нощем и всеки миг, който не го доближаваше поне малко до заветната цел, пък бил той и прекаран в крайно необходима почивка, го изпълваше със силни угризения.

— Трябва да го искаш с цялото си сърце! — честичко се караше сам на себе си той.

Ала днес Харкъл му бе дал наистина ценна информация за земите, през които щяха да минат и много от нещата, които научи този ден, със сигурност щяха да са му от полза, когато отново тръгнеха на път. Ето защо, когато седна да вечеря в „Мъхестата сопа“, джуджето бе изпълнено със задоволство. Малко по-късно към тях се присъедини и Дризт. Елфът изглеждаше мрачен и потиснат и не каза почти нищо, когато приятелите му го заразпитваха за разговора му с Дел Рой.

— Мисли за срещата, която ни предстои — бе единственият отговор, който Бруенор получи. — Дел Рой е много стар и много мъдър. Може би той ще се окаже единствената ни надежда да открием пътя за Митрал Хол.

А Бруенор наистина мислеше за предстоящата среща, и още как!

През цялото време докато вечеряха, Дризт не проговори повече, потънал в мисли за необикновената, неповторима красота на Мензоберанзан.

И за злото, което я бе осквернило.

Малко по-късно Харкъл заведе Дризт, Бруенор и Уолфгар при стария магьосник (Риджис бе помолил да го извинят — в гостилницата току-що бе започнало ново пиршество). Дел Рой ги посрещна в малка, сумрачна стаичка, осветявана само от няколко свещи. Трептящите им пламъчета хвърляха причудливи отблясъци върху лицето на стария магьосник и му придаваха още по-загадъчен вид. Бруенор и Уолфгар не можеха да не се съгласят с описанието, които Дризт им бе дал за него — дългогодишна мъдрост и безброй приключения бяха набраздили кафеникавото, сбръчкано лице. Очевидно бе, че тялото вече не го слуша както преди, ала блясъкът на светлите очи говореше за вътрешна сила и не оставяше никакво съмнение за остротата на ума му.

Бруенор разгърна картата си върху една кръгла масичка, върху която имаше най-различни книги и пергаменти. Старият магьосник внимателно се вгледа в нея, проследявайки пътя, по който четиримата бяха пристигнали в Дългата седловина.

— Какво си спомняш от древните зали на джуджетата? — обърна се най-сетне той към Бруенор. — Някакви забележителности, или пък някой от народите, живеещи наблизо?

Джуджето поклати глава.

— В спомените си виждам единствено просторни зали и работилници и чувам песента на желязото върху наковалните. Бягството ни започна в планините, само туй знам.

— Просторни са земите на Севера — обади се Харкъл — и не са една и две планините, които биха могли да се превърнат в крепост на джуджетата.

— Именно заради това Митрал Хол, въпреки легендарната слава на съкровищата си, така и не е открит досега — отвърна Дел Рой.

— И именно заради това сега не знаем дори откъде да започнем да търсим — рече Дризт.

— Напротив — каза Дел Рой. — Та вие вече сте започнали! Съвсем правилно сте се насочили насам, на изток от морето. Повечето легенди за Митрал Хол идват от земите още по на изток. Най-вероятно онова, което търсите, се намира между Дългата седловина и голямата пустиня, но дали е на север или на юг дори и аз не знам. Ала досега сте вървели точно, накъдето трябва.

Дризт кимна, но не каза нищо и старият магьосник отново се обърна към картата на Бруенор, и се зае да отбелязва най-важните места, като често се допитваше до книгите, които бе струпал на масата. Бруенор надничаше през рамото му и тръпнеше в очакване на някое откритие или напътствие от стария магьосник. Джуджетата са известни с голямата си търпеливост, на която се дължи и голямото им умение в каменоделството и другите занаяти, в които надминават всички останали раси. Само благодарение на това Бруенор успя да потисне нетърпението си и да остави стария магьосник да помисли на спокойствие.

След известно време, когато реши, че вече знае всичко, от което се нуждае, Дел Рой най-сетне вдигна поглед от картата и се обърна към джуджето:

— Накъде щяхте да тръгнете, ако не получехте никакъв съвет тук?

Бруенор погледна разтворената карта и пръстът му се плъзна по хартията, отивайки все по на изток. Когато достигна мястото, което бяха обсъждали още преди да дойдат в Дългата седловина, джуджето спря и вдигна поглед към Дризт, който също изучаваше картата. Елфът кимна в знак на съгласие.

— Адбарската цитадела — заяви Бруенор и почука с пръст по картата.

— Крепостта на джуджетата — рече Дел Рой. — Добър избор. Крал Харбрум и неговите джуджета могат да ви помогнат. Вече дълги векове живеят те в Митралните планини. Адбарската цитадела е била прастара още по времето, когато из Митрал Хол е ехтяла песента на джуджешките чукове.

— Значи ни съветваш да тръгнем натам? — попита Дризт.

— Вие сами го решихте — отвърна старият магьосник, — но дори и аз не бих могъл да ви предложа по-подходящо място. Само че пътят дотам е дълъг, поне пет седмици, и то само, ако всичко върви добре. А щом минете Сундабар, надали ще можете да се движите особено бързо. Може и да успеете да пристигнете преди да е свършила есента, ала се съмнявам дали ще съумеете да научите всичко, което ви трябва и отново да се отправите на път преди зимата.

— Значи всичко е ясно! — заяви Бруенор. — Поемаме към Адбар!

— Има и още нещо — рече старият магьосник. — Това е истинският съвет, който ще ви дам: мамени от края на пътя и целта, която бленувате, не подминавайте възможностите, които ще срещнете по пътя си натам. Досега сте се движили без да се отклонявате никъде, от Долината до Лускан и оттам при нас, ала из онези земи живеят само чудовища, та няма какво да накара пътника да се отбие от пътя си. Ала сега ще минете покрай Града на сребърната луна, град на мъдрост и знания, града на лейди Алустриел и на Подземието на мъдреците, най-богатата библиотека в целия Север. Огромна помощ може да получите в прекрасния град, по-голяма, отколкото аз, та дори и крал Харбрум, можем да ви предложим. А отвъд Сребърния град се намира Сундабар, древната твърдина на джуджетата. Там властва Шлем, прочутият приятел на джуджетата. Отколешна е дружбата му с твоя народ, Бруенор, предава се от поколение на поколение и може би достига дори до твоя собствен род.

— Възможности! — възкликна Харкъл и на лицето му грейна щастлива усмивка.

— Ще се вслушаме в мъдрия ти съвет, магьоснико — рече Дризт.

— Наистина! — съгласи се и Бруенор. — Когато тръгнахме от Долината, изобщо не знаех какво ще правим след кат’ напуснем Лускан. Мислех си, че ще ни водят само догадки и предположения, пък не очаквах и половината от тях да са верни. И добре, че беше полуръстът да ни доведе при вас. Не една следа открихме тук, че и още ни чакат по пътя!

И той развълнувано погледна Дризт, Харкъл и Дел Рой, по чиито лица се четеше същата възбуда. Внезапно обаче забеляза Уолфгар. Варваринът седеше безмълвно в един ъгъл, скръстил ръце на гърдите си и вперил безразличен поглед пред себе си.

— Ами ти, момче? — попита джуджето. — Искаш ли да кажеш нещо?

Уолфгар се приведе напред и се облегна на масата.

— Приключението не е мое, както не са мои и земите, които търсим — обясни той. — Аз просто те следвам и ще се доверя изцяло на пътя, който избереш.

После додаде по-тихо:

— И се радвам на щастието ти, приятелю.

За Бруенор това бе достатъчно и той отново се обърна към Харкъл и Дел Рой, за да научи още подробности за пътя, по който смяташе да поеме. Дризт обаче, на когото думите на варварина не бяха прозвучали особено убедително, се вгледа в приятеля си и не пропусна да забележи странното изражение на очите му, докато наблюдаваше Бруенор.

Възможно ли бе това да е тъга?

Прекараха още два спокойни дни в Бръшляновото имение, макар че Дризт през цялото време бе преследван от любопитни магьосници, които искаха да научат повече за неговата рядко срещана на повърхността раса. Елфът не се засягаше от непрекъснатите въпроси — знаеше, че магьосниците имаха най-добри намерения — и отговаряше, колкото се може по-изчерпателно. Когато на петия ден от пристигането им Харкъл дойде, за да ги изпрати, и четиримата бяха отпочинали и готови отново да тръгнат на път. Харкъл обеща да уреди връщането на конете им на техните собственици и заяви, че това е най-малкото, което може да направи, за да се отблагодари на пътниците, които бяха внесли такъв свеж полъх в живота им.

В действителност, четиримата приятели бяха тези, които спечелиха най-много от престоя си в Дългата седловина. Дел Рой и Харкъл им бяха дали много и ценна информация и им бяха върнали надеждата в начинанието им, а това бе може би още по-важно. Последната сутрин Бруенор стана още в зори, изпълнен с приятна възбуда и изгарящ от нетърпение отново да поеме на път, сега, когато най-сетне знаеше къде точно отива.

Излязоха от имението и известно време не можеха да правят нищо друго, освен да се сбогуват с многобройните си изпращачи, а докато се отдалечаваха, хвърлиха не един и два погледа назад — дори и Уолфгар, който едва преди пет дни бе дошъл в градчето, изпълнен с неприязън и недоверие към всички магьосници и заклинания на този свят, сега се разделяше с Бръшляновото имение с истинско съжаление.

Прекосиха моста (този път отгоре) и се сбогуваха с Шардин, който отново бе така погълнат от размишленията си за невидимия поток, че дори не ги забеляза. Скоро стигнаха до миниатюрната конюшня, където разбраха, че постройката, която се издигаше до нея, е експериментална ферма.

— Това ще промени целия свят! — увери ги Харкъл и ги поведе към сградата, за да им я покаже по-отблизо.

Дризт разбра какво има предвид още преди да влезе вътре — от постройката се носеше високо, пронизително мучене, придружавано от кудкудякане, което силно наподобяваше песен на щурци. Също като конюшнята, и фермата се състоеше само от една стая, макар че част от нея нямаше покрив и беше по-скоро нещо като поляна, обградена със стени. Крави и овце, не по-големи от котки, пасяха свежата трева, а из крачката им се разхождаха кокошки с големината на полски мишки.

— Разбира се, правим го за първа година — обясни Харкъл, — затова още нямаме резултати. Обаче очакваме наистина богат добив, като се вземе предвид колко малко сме вложили във фермата.

— Висока продуктивност — засмя се Риджис. — По-малко храна, по-малко място, а когато дойде време да ги изядете, просто ги уголемявате отново.

— Именно! — възкликна Харкъл и го поведе към конюшнята, където им избра два коня и две понита.

Те бяха подарък, както обясни той, и изобщо не трябваше да се притесняват за връщането им — можеха да го направят тогава, когато вече нямаха нужда от тях.

— Това е най-малкото, което можем да направим, за да помогнем на благородното ви начинание — каза Харкъл и с лек поклон прекрати възраженията на Дризт и Бруенор.

Пътят примамливо лъкатушеше надолу по хълма. Харкъл обаче остана на мястото си и замислено се почеса по брадичката.

— Шестият пост — промърмори той. — Ама дали беше вляво или вдясно?

На помощ им се притече един мъж, който вършеше нещо, покачен на висока стълба (четиримата приятели не пропуснаха да забележат, че непознатият представляваше доста интересна гледка, както си стоеше покачен на стълбата, която се издигаше високо на фалшивата ограда, подпряна, както изглеждаше, във въздуха).

— Май пак го забрави, а? — изсмя се той. — Шестият пост вляво от теб, Харкъл!

Харкъл само сви рамене и тръгна напред.

Пътешествениците го последваха, стиснали конете си под мишница, обръщайки се от време на време, за да хвърлят любопитни погледи на човека върху стълбата. Хванал голям парцал в ръка, той чистеше някакви червеникавокафяви петна по невидимата стена.

— Ниско прелитащи птици — извинително обясни Харкъл. — Но не се безпокойте, дори и в този миг Регуелд работи по въпроса!

— Е, май е време да се разделяме — рече той малко по-късно. — Доста години ще минат преди да ви забравим! Пътят минава през Дългата седловина, та ще можете да си набавите нови припаси — вече сме уредили всичко.

— Приемете моите най-дълбоки почитания — отвърна Бруенор и се поклони ниско. — Да посетим Дългата седловина беше истински празник в едно мрачно и опасно пътуване!

Приятелите му бяха напълно съгласни.

— На добър час тогава, Търсачи на Сребърните зали! — въздъхна Харкъл. — И да знаете, че ще очакваме някое малко подаръче, когато откриете Митрал Хол и отново отворите древните ковачници!

— Съкровище достойно за крал ще получите в знак на нашата искрена благодарност! — увери го Бруенор.

Натоварени с най-различни припаси, четиримата приятели напуснаха Дългата седловина още преди пладне.

— Е, кое предпочиташ, елфе — попита Бруенор по-късно през деня, — копието на някой разярен войник или любопитния нос на някой любознателен магьосник?

Дризт се засмя и се замисли над шеговития въпрос на приятеля си. Дългата седловина бе напълно различна от всички места, които бе посетил през годините, прекарани на повърхността, ала в същото време бе и съвсем същата. И в двата случая тъмната му кожа го превръщаше в „чудатост“, а това, което го притесняваше най-много, бе не толкова враждебността на хората, колкото непрестанното напомняне, че винаги ще си остане различен.

Само Уолфгар, който яздеше до него, чу тихия му отговор:

— Пътя!