Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Streams of Silver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р.А. Салваторе. Сребърни реки

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2007

ISBN 954-761-104-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

7
Кама и жезъл

Ентрери стоеше на едно възвишение, недалеч от Града на корабните платна. Огънят, който бе запалил по-рано, догаряше зад гърба му. Полуръстът и спътниците му бяха използвали същото място, за да си накладат огън, когато за последен път лагеруваха извън стените на Лускан. Това не бе никакво съвпадение — Ентрери повтаряше всички движения на полуръста и малката му групичка от мига, в който улови следата им на юг от Гръбнака на света. Щеше да се движи така, както се движеха и те, в опит по-добре да разбере действията и намеренията им.

Сега обаче, за разлика от четиримата приятели, погледът му не бе обърнат към стените на пристанищния град. Убиецът гледаше назад, към пътя от Десетте града — там, далеч зад него, проблясваха пламъците на няколко огньове. Не за пръв път виждаше тези светлинки — някой явно го следеше. Беше забавил трескавата бързина, с която пътуваше досега — щеше да навакса, докато четиримата, които преследваше, се бавеха в Лускан. Искаше да подсигури тила си, преди да се заеме с полуръста. Палачът дори оставяше издайнически знаци по пътя си — нека преследвачите му знаят, че е минал оттук.

Загаси тлеещата жарава и отново се метна на седлото — смяташе, че е по-добре да се изправи лице в лице с врага си, отколкото да получи кама в гърба.

После препусна в нощта. Обичаше мрака, тогава бе неговото време и всяка сянка му помагаше — на него, убиецът, който живее в сенките.

Слезе от коня малко преди полунощ, когато почти бе достигнал лагерните огньове. Оттук нататък щеше да се промъкне сам. Сега ясно видя, че това бе просто един търговски керван, нещо съвсем обичайно за тези пътища по това време на годината. Ала чувството за надвиснала опасност не го напускаше. Годините бяха изострили инстинкта му за оцеляване и той прекрасно знаеше, че не бива да го пренебрегва.

Запълзя предпазливо, търсейки място, откъдето да проникне в обградения с каруци лагер. Търговците винаги поставяха много часовои около лагерите си и дори конете представляваха пречка, защото обикновено оставаха впрегнати в каруците.

Ала Ентрери знаеше, че идването му няма да бъде напразно. Не се беше върнал толкова назад, за да си тръгне без да е научил какво са си наумили хората, които го следяха. Извивайки се като змия, той започна да се промъква под каруците. Мина покрай двама стражи, които играеха на домино, но те дори не го усетиха. Пропълзя между конете и те уплашено наостриха уши, но не издадоха звук.

Бе обиколил половината от лагера и тъкмо започваше да се убеждава, че това си е обикновен търговски керван и може би ще е най-добре да го остави на мира и да изчезне в нощта, когато чу добре познат женски глас да казва:

— Каза, че си видял светлина в далечината.

Ентрери спря — знаеше кой говори.

— Да, ей там беше! — отвърна някакъв мъж.

Ентрери се шмугна между две каруци и надникна иззад тях. Недалеч от него стояха двама души и се взираха в далечината там, където допреди малко бе горял неговият огън. И двамата бяха облечени като за битка, на кръста на жената висеше дълъг меч.

— Подцених те — прошепна Ентрери, макар че Кати-Бри не можеше да го чуе.

Скъпоценната кама проблесна в ръката му.

— Грешка, която няма да повторя — добави той и се сниши, търсейки най-сигурния път, който да го отведе до жертвата му.

— Бяхте много добри с мен, доведохте ме дотук много бързо — обади се Кати-Бри. — Длъжница съм ти, пък и Риджис и останалите също ще ти бъдат благодарни.

— Кажи ми тогава — отвърна мъжът, — защо бързаш толкова?

Кати-Бри потръпна при спомена за убиеца. Все още не бе превъзмогнала ужаса от случилото се в къщата на полуръста и знаеше, че няма да успее да го забрави, докато не отмъсти за смъртта на двете джуджета и не се пребори с унижението, което бе изпитала тогава. Момичето стисна устни и не каза нищо.

— Както искаш — отстъпи спътникът й. — Убеден съм, че каквото и да те е накарало да тръгнеш на път, е правилно. И ако ти се струва, че се бъркаме там, където не ни е работа, знай, че го правим, само защото искаме да ти помогнем!

Кати-Бри се обърна към него и признателна усмивка озари лицето й. Всичко вече бе казано и сега двамата стояха един до друг и безмълвно се взираха в нощта.

Също толкова безшумно ги връхлетя смъртта.

Ентрери изпълзя изпод каруцата и само за миг се озова между тях. Едната му ръка сграбчи гърлото на Кати-Бри и удави надигащия се вик, а другата, която стискаше камата, завинаги затвори устата на мъжа.

Иззад раменете на палача, момичето видя ужаса, изписан върху лицето на спътника й. Устата му не бе запушена. Защо тогава не викаше?

Ентрери отстъпи настрани и Кати-Бри разбра. От камата бе останала да стърчи единствено инкрустираната й с изумруди дръжка. Тънкото острие бе пронизало мозъка, преди жертвата да успее да разбере какво става. Ентрери хвана дръжката, която се подаваше изпод брадичката на мъжа и дръпна тялото му така, че да падне безшумно на земята, после освободи оръжието си.

За втори път Кати-Бри усети онзи вцепеняващ ужас, който така добре помнеше от предишната си среща с убиеца. Знаеше, че трябва да опита да се освободи от хватката му и да извика — така щеше да предупреди останалите си спътници, въпреки че след това Ентрери със сигурност щеше да я убие. Или да извади меча си и поне да се опита да се бие. Ала тя само стоеше и гледаше как той издърпва камата й и я забива в раната, която бе отнела живота на нейния спътник.

После взе меча й и я накара да го последва пълзешком под каруцата. Скоро двамата излязоха извън оградения лагер.

Защо не извикам, повтаряше си тя отново и отново. Убиецът, сигурен, че ужасът, който бе всял у нея, е прекалено силен, дори не я държеше, докато двамата се промъкваха все по-надалеч от лагера и потъваха в нощта. Ала Ентрери знаеше и Кати-Бри трябваше да признае пред себе си, че е прав — тя нямаше да се откаже от живота си така лесно.

Най-сетне, когато се отдалечиха достатъчно от лагера, той я накара да го погледне… него и камата му.

— Значи ме преследваш? — изсмя се той. — Какво си мислеше, че ще постигнеш с това?

Кати-Бри не отговори, но усети как част от смелостта й се завръща.

Ентрери също го усети.

— Ако извикаш, ще те убия — спокойно рече той. — А после, кълна се, ще се върна в лагера и ще избия търговците до крак!

Кати-Бри нито за миг не се усъмни, че наистина ще го направи.

— Често пътувам с търговците — излъга тя, мъчейки се да спре треперенето в гласа си. — Това е едно от задълженията ми като воин на Десетте града.

Ентрери отново се изсмя. После се вгледа в далечината и се замисли.

— А може би дори ще имам полза от теб — рече той на себе си — в главата му очевидно се бе зародил някакъв план.

Кати-Бри го погледна изпитателно и видя, че убиецът бе намерил начин да превърне идването и в оръжие срещу приятелите й.

— Няма да те убия… все още не — обърна се той към нея. — Когато открия полуръста, приятелите му го защитят. Заради теб!

— Никога не бих ти помогнала! — изплю се срещу него момичето. — Никога!

— Именно! — просъска Ентрери. — Няма да правиш нищо. Не и докато острието ми (при тези думи той опря камата си в гърлото й) докосва нежната ти кожа. А когато свърша работата си, храбро момиче, ще си тръгна и ще те оставя сама със страховете и вината ти. И отговорите, които ще трябва да дадеш на търговците, чийто приятел уби… както ще си помислят.

В действителност Ентрери и за миг не вярваше, че измамата с камите ще заблуди търговците. Това бе само още едно психологическо оръжие, което целеше да всее нови съмнения и тревоги в сърцето на момичето.

Кати-Бри не отвърна нищо, лицето й остана все така безизразно. Не, каза си тя, няма да стане така!

Ала дълбоко в себе си се зачуди дали решителността й не прикриваше страха и увереността й, че ужасът на Ентрери отново ще завладее цялото й същество и всичко ще стане точно както той го бе описал.

Йердан откри малкия бивак съвсем лесно. Дендибар бе използвал магия, за да проследи тайнствения конник по пътя му от планините дотук и бе казал на лусканския войник къде точно да го намери.

Напрегнат, стиснал здраво голия си меч, той се приближаваше предпазливо. Мястото бе напуснато съвсем скоро. Дори преди да достигне жаравата на угасналия огън, Йердан усети топлината, която още се излъчваше от нея. Приклекна, за да не се откроява на фона на хоризонта и пълзешком тръгна към раницата и одеялото, които лежаха от другата страна на огъня.

Ентрери се върна в лагера предпазливо — знаеше, че онова, което бе оставил след себе си, може да е привлякло неканени гости. Кати-Бри, здраво вързана и със запушена уста (макар да вярваше, за свой ужас и отчаяние, че въжетата бяха ненужни), бе качена на коня му и сега яздеше с него.

Опитният убиец разбра, че в бивака му има някой, още преди да бе достигнал мястото. Скочи от седлото, повличайки пленницата със себе си.

— Конят е буен — с мрачно задоволство обясни той, докато завързваше Кати-Бри за задните крака на жребеца. — Спокойно може да те убие, ако мърдаш.

В следващия миг убиецът изчезна в нощта, сякаш самият той бе изтъкан от мрак и сенки.

Раздразнен, Йердан пусна раницата на земята — вътре нямаше нищо, което да разкрива каквото и да било за собственика й, просто обикновени вещи на обикновен пътник. Лусканският войник бе кален в десетки битки, побеждавал бе хора и орки, ала въпреки това сега бе притеснен — около непознатия конник имаше нещо необичайно, опасно, смъртоносно. Мъж, който имаше смелостта да язди сам от Долината на мразовития вятър до Лускан, със сигурност не бе неопитен новак.

Затова, когато усети хладния връх на нечия кама върху тила си, точно под основата на черепа, Йердан бе по-скоро стреснат, отколкото истински изненадан.

Остана неподвижен и безмълвен, надявайки се, че непознатият конник ще поиска поне някакво обяснение преди да го прониже.

Ентрери веднага разбра, че раницата му бе претърсвана, ала дрехите на мъжа — униформа на лускански войник — красноречиво говореха, че непознатият не ще да е крадец.

— Намираме се извън пределите на града ти — проговори Ентрери без да отмества камата. — Каква работа имаш в моя лагер, лускански войнико?

— Аз съм Йердан от Северната порта — отвърна той. — Тук съм, за да се срещна с един човек.

— С кой човек?

— С теб.

Отговорът му обърка и смути Ентрери. Кой бе изпратил този човек? И откъде знаеха къде да го търсят? Първата му мисъл бе за Риджис и приятелите му. Може би полуръстът бе успял да привлече на своя страна градската стража. Прибра камата в ножницата — знаеше, че ще успее да я извади навреме, ако му се наложи да се защитава.

Йердан също разбра хладнокръвната увереност на непознатия, че може да се справи с него — дори само това бе достатъчно, за да прогони всяка мисъл (ако имаше такава) за нападение над този човек.

— Господарят ми би искал да говори с теб. За нещо, от което и двамата ще имате полза.

— Господарят ти? — повтори Ентрери.

— Един от най-високопоставените граждани на Лускан — отвърна Йердан. — Научи за твоето пристигане и вярва, че може да ти помогне да постигнеш целта си.

— Какво знае той за моите цели! — сопна се Ентрери, разгневен, че някой се бе осмелил да го следи.

Въпреки гнева си, убиецът почувства и облекчение — намесата на явно могъщата организация, която бе изпратила този мъж, обясняваше доста неща и като че ли премахваше възможността тази среща да има нещо общо с полуръста.

Йердан сви рамене.

— Аз съм само негов пратеник. Ала дори и аз мога да ти помогна. При портата.

— Че кой го е грижа за проклетата порта! — изръмжа Ентрери. — Мога да прескоча стената, където си поискам. Така много по-бързо ще стигна дотам, накъдето съм тръгнал.

— Дори това да е така, аз познавам местата, които търсиш и знам кой заповядва там.

Инкрустираната с изумруди кама отново изскочи от ножницата и се спря само на няколко милиметра от гърлото на Йердан.

— Знаеш много, ала казваш твърде малко. Играеш опасна игра, лускански войнико!

Йердан дори не трепна.

— Преди пет дни четирима герои от Десетте града дойдоха в Лускан — джудже, полуръст, варварин и Елф на мрака.

Дори Артемис Ентрери не можа да скрие вълнението си, когато чу потвърждението на своите подозрения. Йердан не пропусна да го забележи.

— Точното място все още ми убягва, но знам къде се крият. Това интересува ли те?

Камата се скри в ножницата си.

— Почакай ме тук — нареди Ентрери. — Не съм сам.

— Господарят ми каза, че пътуваш сам.

От злата усмивка на убиеца Йердан усети, че го полазват тръпки.

— Спечелих я — обясни Ентрери. — Тя е моя — това е всичко, което трябва да знаеш.

Йердан не настоя повече. Когато убиецът се изгуби от погледа му, от устните му се откъсна въздишка на облекчение.

Кати-Бри пристигна в Лускан с отвързани ръце и отпушена уста, ала волята на Ентрери все така я обвързваше много по-силно и от най-якото въже. Думите му, докато я отвързваше от коня, бяха кратки и пределно ясни:

— Само един неразумен ход — и си мъртва. Ще умреш с мисълта, че джуджето, Бруенор, ще страда заради твоята дързост.

Палачът не каза нищо повече на Йердан за нея, а и лусканецът не го попита, макар че жената силно го заинтригува. Дендибар щеше да получи отговори на въпросите си, сигурен бе войникът.

По-късно същата сутрин тримата влязоха в Лускан, изпроводени от подозрителния поглед на дневния пазач на Северната порта. Цялата едноседмична надница на Йердан бе отишла за подкупи на стражите, а и тази нощ щеше да му се наложи да плати още, понеже първоначалната уговорка с пазача включваше пускането на един-единствен чужденец. Никой не бе споменал нищо за това, че ще се наложи да влезе и една жена. Ала Йердан знаеше, че ако така успее да си спечели благоволението на Дендибар, усилията и похарчените пари щяха да си струват.

Според законите на града, тримата оставиха конете си в конюшнята, която се намираше съвсем близо до крепостната стена и, водени от Йердан, тръгнаха по улиците на пристанищния град, покрай сънливи търговци, излезли да продават стоката си още преди зори.

Ентрери изобщо не бе изненадан, когато час по-късно се озоваха пред гъста борова горичка. През цялото време подозираше, че непознатият лускански войник е свързан по някакъв начин с това място. Тримата минаха покрай дърветата и се озоваха пред най-високата сграда в Лускан — Домовата кула на мистиците.

— Кой е господарят ти? — рязко попита Ентрери.

Йердан, чиято смелост се бе завърнала при вида на кулата на Дендибар, се засмя:

— Съвсем скоро ще научиш.

— Ще го науча сега, войнико, или край на срещата ни. Вече съм в града и не се нуждая от помощта ти.

— Мога да накарам стражата да те прогони от града — отвърна Йердан. — А мога да направя и по-лоши неща.

Ала последната дума бе на Ентрери:

— Никога няма да открият трупа ти — безстрастната самоувереност на палача накара Йердан да пребледнее.

Кати-Бри внимателно слушаше разговора на двамата, загрижена за войника — може би скоро щеше да успее да се възползва от недоверието, което двамата изпитваха един към друг.

— Служа на Дендибар Шарения, Господар на Северната кула — рече Йердан и името на могъщия му господар отново го изпълни с храброст.

Ентрери бе чувал това име и преди. Домовата кула бе тема за разговори не само в Лускан, но и във всички околни земи. Името на Дендибар Шарения също се споменаваше често и слуховете, които се носеха за него, го описваха като амбициозен и властолюбив и намекваха, че у него има тъмна и зловеща страна, която му позволява винаги да получава онова, което желае. Дендибар бе опасен, ала и могъщ съюзник. Ентрери бе доволен.

— Заведи ме при него — рече той на Йердан. — Да видим дали имаме общи интереси или не.

Сидни ги чакаше при входа, за да ги придружи до Домовата кула. Без да се представи или да попита за техните имена, тя ги поведе през вити коридори и тайни врати към стаята, в която Дендибар Шарения приемаше посетителите си. Облечен във великолепни одежди, магьосникът вече ги очакваше. Пред него бе наредена богата трапеза.

— Добре дошъл, коннико! — обади се най-сетне Дендибар, след необходимото, но неудобно мълчание, докато двамата се преценяваха с поглед. — Аз съм Дендибар Шареният, както вече знаеш. Надявам се, че ти и твоята прелестна спътница ще споделите трапезата ми!

Дрезгавият му глас дразнеше и смущаваше Кати-Бри и макар да не бе яла от предишния ден, мисълта да се храни заедно с този човек й бе непоносима.

Ентрери я бутна напред и нареди:

— Яж!

Момичето знаеше, че палачът изпитва както нея, така и магьосниците. Сега обаче тя щеше да изпита него.

— Не! — твърдо отвърна тя и го погледна право в очите.

Плесницата я запрати на земята. Йердан и Сидни неволно скочиха, но когато видяха, че Дендибар не се кани да помогне на падналото момиче, веднага спряха и останаха на местата си. Кати-Бри пропълзя встрани от убиеца и остана приклекнала — така по-лесно щеше да се защити от него.

Дендибар се усмихна.

— Току-що отговори на част от въпросите ми за момичето — рече той, а усмивката на устните му издаваше колко се забавлява с всичко това. — Каква е нейната роля?

Единственият отговор бе:

— Имам си свои причини да я държа при мен.

— Но разбира се. А мога ли да науча името ти?

Лицето на палача си остана все така безизразно.

— Търсиш четирима приятели от Десетте града, това поне знам — продължи Дендибар без да настоява повече. — Аз също ги търся, макар и, сигурен съм, по съвсем различни причини.

— Ти не знаеш нищо за моите причини — отвърна Ентрери.

— Не знам и не искам да знам — засмя се магьосникът. — Единственото, което ме интересува, е това, че двамата можем да си помогнем и заедно да постигнем различните си цели.

— Нямам нужда от помощ!

Дендибар отново се изсмя:

— Те са могъщ противник, коннико! Подценяваш ги.

— Може би — рече Ентрери. — Ала ти попита за причините, поради които ги търся, а сам не ми каза своите. Какво общо има Домовата кула с някакви си пътници от Десетте града?

— Справедлив въпрос — отвърна шареният магьосник. — Ала не мислиш ли, че трябва да изчакам с отговора, докато не се споразумеем?

— Няма да мога да заспя от притеснение — изплю се Ентрери на пода.

И пак Дендибар само се засмя.

— Може и да промениш мнението си, преди всичко да свърши — каза той. — Засега ти предлагам това в знак на добрата си воля — четиримата са в града. Край пристанището. Трябваше да останат в „Кривата сабя“. Познаваш ли мястото?

Ентрери кимна. Думите на магьосника живо го заинтересуваха.

— За съжаление ги изгубихме из задните улички на западните квартали — продължи Дендибар и хвърли неприязнен поглед на Йердан. Войникът неспокойно се размърда на мястото си.

— И какво ще ми струва тази информация? — попита Ентрери.

— Нищо — отвърна магьосникът. — Когато ти казвам всичко това, помагам и на себе си. Ти ще получиш онова, което искаш, а онова, което аз желая, ще остане за мен.

По устните на Ентрери плъзна усмивка — Дендибар явно искаше да го използва като хрътка, която да надуши общата им плячка.

— Моят чирак ще ти покаже пътя навън — каза магьосникът и кимна към Сидни.

Ентрери се накани да си тръгне, ала преди да излезе се вгледа в Йердан.

— Пази се от пътя ми, войнико — предупреди го той. — Лешоядите се хранят, едва когато големият хищник приключи!

— Когато намеря елфа, жестоко ще си отмъстя! — изръмжа Йердан, когато Кати-Бри, Ентрери и Сидни напуснаха стаята.

— Стой настрана от него — отвърна Дендибар.

Йердан го погледна изненадано.

— Но нали ще искаш да бъде следен?

— Да, — съгласи се магьосникът, — но от Сидни, не от теб.

— И не се поддавай на гнева си — добави той, когато видя яростното изражение на лицето на войника. — Така ти спасявам живота. Гордостта ти е голяма и то напълно заслужено. Ала този човек е прекалено силен за теб, приятелю. Камата му ще те прониже, преди дори да си разбрал, че е наблизо.

Навън Ентрери поведе Кати-Бри далеч от кулата без да пророни и дума. Отново и отново си припомняше срещата и всичко, което бе казано на нея — знаеше, че много скоро пак ще се срещне с Дендибар и хората му.

Кати-Бри, погълната от собствените си мисли, бе доволна, че не се налага да говори или да го слуша. Защо ли един магьосник от Домовата кула търсеше Бруенор и останалите? Дали не искаше да им отмъсти за смъртта на Акар Кесел, лудия магьосник, който приятелите й бяха победили миналата есен? Момичето обърна поглед към подобната на дърво кула, после към убиеца, който крачеше до нея, смаяна и уплашена от нежелания интерес, който приятелите й си бяха навлекли.

После обърна поглед към сърцето си и се опита да повдигне духа и куража си. Дризт, Бруенор, Уолфгар и Риджис щяха да имат нужда от нея преди всичко да е свършило. Не трябваше да ги подвежда.