Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Streams of Silver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р.А. Салваторе. Сребърни реки

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2007

ISBN 954-761-104-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

10
Лоша слава

Яркото слънце осветяваше пътя им, докато се отдалечаваха от Дългата седловина. Освежени от посещението си при магьосниците, четиримата приятели яздеха бързо, но в същото време успяваха да се насладят на прекрасното време и хубавия път. Земята наоколо бе равна, никъде не се виждаше нито дърво, нито възвишение.

— Остават ни три, най-много четири дни, докато пристигнем в Несме — обади се Риджис.

— По-скоро три, ако времето се задържи така — отвърна Уолфгар.

Дризт неспокойно се размърда. Колкото и приятна да бе ездата в ранната сутрин, все още се намираха в дивите земи. Тези три дни можеха да се окажат много време.

— Какво знаеш за туй място — Несме? — обърна се Бруенор към полуръста.

— Само онова, което Харкъл ни каза. Голям град, в който живеят предимно търговци. Доста са предпазливи. Не съм бил там, ала едва ли има човек от северните земи, който да не е чувал за храбрите хора, които живеят до самите Вечни блата.

— Вечните блата ме озадачават — рече Уолфгар. — Харкъл така и не поиска да ми каже кой знае какво и всеки път, когато го питах за тях, той само поклащаше глава и потреперваше.

— Без съмнение още едно място, дето името му е по-страшно от него самото — засмя се Бруенор, който явно не бе особено впечатлен. — Може ли да бъде по-зле от Долината?

Не особено убеден, Риджис сви рамене.

— Разказите за Троловите блата, както ги наричат, може да са попреувеличени, ала и така да е, не вещаят нищо добро. Всички градове на Севера се възхищават от смелостта на жителите на Несме, които въпреки трудностите и опасностите, успяват да поддържат търговския път покрай Сурбрин.

— А дали не е възможно тез’ разкази да тръгват от самите жители на Несме — отново се изсмя Бруенор, — та да се изкарат по-смели, отколкото са?

Риджис не каза нищо.

Когато спряха, за да обядват, във въздуха затрептя лека мъглица и потопи всичко в неяснота. Далеч на север се бяха появили тъмни облаци и с трескава бързина се приближаваха към тях. Дризт изобщо не беше учуден. В дивите земи дори и времето се превръщаше във враг.

Бурята ги връхлетя по-късно следобед. Дъждът се сипеше, гъст като завеса, едър град трополеше около тях и отскачаше от очукания шлем на Бруенор. Ярки светкавици прорязваха потъмнялото небе, мощните гръмотевици замалко не ги повалиха от конете им. Ала четиримата продължаваха напред, затъвайки все по-дълбоко в гъстата кал.

— Това е истинското изпитание на пътя! — опита се Дризт да надвика виещия вятър. — Много повече пътници стават жертва на бури, отколкото на орки, защото забравят да се подготвят за тях, когато тръгват на път!

— Ха! — предизвикателно изсумтя джуджето. — Малко пролетен дъждец, нищо повече!

Сякаш в отговор на дръзките му думи, току до тях падна ослепителна мълния. Конете се изправиха на задните си крака и запръхтяха уплашено. Разперило крака, понито на Бруенор падна в калта и замалко не премаза изуменото джудже.

Понито на Риджис също побесня, но полуръстът успя да скочи от седлото и се претърколи встрани.

Бруенор се изправи на колене и изтри калта от очите си, без нито за миг да спира да ругае.

— Гоблините да го вземат! — изплю се той и се вгледа в понито си. — Проклетото животно куца!

Уолфгар успя някак да овладее коня си и се опита да настигне подивялото пони на Риджис, ала едрият град плющеше с всичка сила, заслепяваше го, удряше яростно жребеца му и той отново започна да се бори с уплашеното животно.

Изтрещя гръм. После още един. И още един.

Дризт покри главата на своя кон с наметката си и като зашепна успокоително в ухото му, бавно го поведе до джуджето.

— Куца! — повторно изкрещя Бруенор, макар че Дризт едва ли можеше да го чуе.

Елфът безпомощно поклати глава и посочи към секирата на приятеля си.

Мълниите все така раздираха небето без да спират, свирепият вятър свистеше във въздуха. Дризт се наклони на една страна, за да се предпази от вихъра, ала знаеше, че няма да успее да удържа жребеца си още дълго.

Ледените парчета на градушката ставаха все по-едри и по-тежки и се стоварваха със силата на огромни куршуми.

Ужасеният кон на Дризт събори ездача си на земята и се опита да избяга извън обсега на жестоката буря.

Елфът светкавично се изправи на крака и застана до Бруенор, но каквото и да бяха възнамерявали да правят, то отстъпи място на нещо многократно по-важно — препъвайки се на всяка крачка, Уолфгар с мъка си пробиваше път към тях.

Вървеше с последни сили, като се облягаше на насрещния вятър, очевидно бе, че сам не би могъл да се задържи на краката си. Очите му бяха полузатворени, сякаш не можеше да повдигне клепачите си, челюстта му потреперваше, по бузата му се стичаше дъжд, примесен със собствената му кръв. Помътнелите очи се втренчиха с отчаяно усилие в приятелите му? В празния поглед се четеше ням въпрос — какво става?

Преди Дризт и Бруенор да успеят да направят каквото и да било, младежът се строполи в разкаляната земя пред краката им.

Пронизително изсвирване надви жестокия вятър — мъничка надежда за спасение от засилващата се ярост на бурята. Острият слух на елфа веднага долови звука, докато той и Бруенор вдигаха младия си приятел от земята. Изсвирването сякаш бе дошло от много далече, но Дризт знаеше, че бурята променя всичко наоколо и ги заблуждава.

— Какво? — попита Бруенор, който не бе чул звука, но бе видял сепването на Дризт.

— Риджис! — отвърна елфът и, придържайки изгубилия свяст Уолфгар, тръгна по посока на звука.

Бруенор го последва. Нямаха и миг за губене, нямаха време дори да проверят дали младият варварин бе още жив.

Този ден ги спасиха единствено бързите действия на полуръста. Той добре знаеше колко опасни могат да бъдат бурите, идващи от Гръбнака на света, и пълзейки бе тръгнал да търси местенце, където да се скрият от жестокия вятър и поройния дъжд. Зад едно малко възвишение откри точно това, от което имаха нужда — дупка в склона, най-вероятно старо вълче леговище, което сега, за щастие, бе празно.

Водени от виковете и свиренето му, Дризт и Бруенор скоро го намериха.

— Ще се напълни с вода и ще се издавим кат’ плъхове! — извика джуджето, но помогна на Дризт да внесат припадналия Уолфгар.

После се втурнаха да помагат на полуръста да построи стена от кал и останалите раници, за да попречат на дъжда да наводни пещерата им.

Внезапно Уолфгар простена и Риджис се втурна към него.

— Жив е! — провикна се той. — А и раните му не изглеждат особено опасни!

— По-жилав е от язовец дето са го притиснали в дупката му! — зарадвано каза джуджето.

Много скоро малката дупка придоби сносен, почти удобен вид и дори Бруенор спря да се оплаква.

— Истинското изпитание на пътя! — повтори Дризт, мъчейки се да повдигне духа на унилия полуръст.

Двамата седяха в калта и се опитваха да прогонят нощта и бурята навън, ала непрестанният грохот на гръмотевиците и плющенето на градушката не им позволяваха да забравят и за миг колко тънка е преградата, която ги делеше от бушуващите стихии.

Вместо отговор, Риджис обърна единия си ботуш и от него се изсипа солидно количество вода.

— Колко мили мислиш, че успяхме да изминем? — изръмжа Бруенор.

— Около десет — отвърна елфът.

— С тази скорост ще ни трябват две седмици, за да стигнем до Несме! — промърмори джуджето и скръсти ръце на гърдите си.

— Бурята ще отмине — опита се да го успокои Дризт, но приятелят му вече не го слушаше.

Следващият ден започна без дъжд, макар че над земята бяха надвиснали гъсти сиви облаци. Уолфгар се чувстваше добре, но все още не можеше да разбере какво му се бе случило. Бруенор настояваше да тръгнат веднага, макар че Риджис би предпочел да си останат в малката пещера, докато се убедят, че бурята наистина е отминала.

— Загубихме по-голямата част от припасите — напомни му Дризт. — Докато не стигнем Несме, може да ти се наложи да се задоволяваш само с корички сух хляб.

Риджис бе първият, който напусна малката пещера.

Непоносимата влага и калният път забавяха крачката им, от постоянното затъване скоро ги заболяха коленете. Подгизналите им дрехи тежаха неимоверно и неприятно прилепваха до телата, забавяйки ги още повече.

Скоро стигнаха до коня на Уолфгар, от който бе останала само една обгорена, тлееща купчинка, полузарита в калта.

— Светкавица — обади се Риджис.

Тримата изумено зяпнаха младия варварин, смаяни, че бе оцелял след такъв удар. Уолфгар също стоеше слисан и се взираше в коня си — сега вече разбираше какво го бе повалило на земята.

— По-жилав от язовец! — гордо повтори джуджето.

През надвисналите облаци от време на време се прокрадваше слънчев лъч, ала от него изобщо не ставаше по-светло. Всъщност по пладне като че ли бе по-тъмно, отколкото когато тръгнаха на път. Тътенът на далечни гръмотевици предвещаваше още един ужасяващ следобед.

Бурята вече не бе толкова силна, но тази нощ четиримата не намериха друг подслон, освен прогизналите си дрехи. Всеки път, когато някоя мълния прорязваше небето и осветяваше за миг полето, ярката светлина разкриваше четири фигури, свити в калта и свели глави в безпомощно примирение със съдбата си.

Още два дни се бориха с дъжда и вятъра, вървейки все напред — нямаше къде другаде да отидат. Уолфгар правеше всичко възможно, за да повдигне духа на унилите си приятели. Той вдигна Риджис от разкаляната земя и го метна на гърба си като перце — имаше нужда от допълнителната тежест, за да си оправи равновесието, както им обясни. Така не само успя да спаси гордостта на полуръста, но и убеди свъсеното джудже да се качи на понито си. И през цялото време настроението му не помръкна и за миг:

— Това си е същинска благословия! — говореше той. — Бурята държи гадините — пък и орките — далеч от нас! А и знаете ли колко месеци ще минат преди да ни свърши водата?

Варваринът измисляше какво ли не, за да ги разведри. Веднъж започна да следи внимателно мълниите и времето, за което се чуваше гръмотевицата и когато достигнаха черния дънер на едно отдавна изсъхнало дърво, Уолфгар изчака светкавицата и изигра номера си. С името на Темпос на уста, той извади магическия си чук и с всички сили го запрати към дървото. В мига, в който изтрещя оглушителната гръмотевица, Щитозъб се стовари върху изсъхналия дънер и го повали на земята. Когато развеселените му приятели се обърнаха към него, Уолфгар стоеше с протегнати нагоре ръце, вдигнал поглед към небето, сякаш самите богове току-що бяха отговорили на неговия зов.

Дризт, който понасяше и тези трудности с типичната си твърдост, мълчаливо изръкопляска на младия си приятел и за пореден път си помисли колко добре бяха направили като го взеха със себе си. Неговото задължение в това тежко време бе да продължава да бди над приятелите си, въпреки твърденията на Уолфгар, че всички са се изпокрили от бурята.

Най-сетне и последният буреносен облак бе отвян от същия свеж вятър, който го бе довел. Ярката слънчева светлина и ясното синьо небе бързо оправиха настроението на четиримата, мислите им отново се отправиха към онова, което ги очакваше занапред.

Най-доволен от всички бе Бруенор, който отново бързаше напред със същия устрем, с който бе тръгнал от Долината на мразовития вятър.

Рижата му брада се поклащаше от енергичната крачка, очите му пак бяха неотклонно вперени в пътя пред тях, без да виждат нищо друго. Копнежът по родната земя отново изпълни ума му, пред очите му заискриха трепкащите светлинки на факлите и отраженията, които те хвърляха по изгладените от сребърните потоци стени на древните подземия и приказните предмети, излезли изпод ръцете на изкусните майстори. През последните няколко месеца той почти не бе мислил за друго, освен за Митрал Хол и си припомняше все повече и повече от красотите на древното царство на предците си. Сега, за първи път от цяло столетие насам, отново си спомни за Залата на Думатоин.

Джуджетата от Митрал Хол търгуваха с предметите, които изработваха, ала винаги запазваха за себе си най-прекрасните произведения, които излизаха изпод чуковете им, както и най-скъпоценните дарове, които получаваха от гостите си. В една просторна, богато украсена зала, изложени пред очите на всеки, който влезеше в подземието, стояха богатствата на бруеноровите предци, оставени там, за да вдъхновяват бъдните поколения.

Джуджето тихичко се засмя при спомена за великолепната зала и прекрасните предмети (най-вече доспехи и оръжия) в нея. Хвърли поглед към крачещия до него Уолфгар и могъщия боен чук, който то самото бе изработило преди една година. Ако родът на Бруенор все още владееше Митрал Хол, сега Щитозъб щеше да виси в Залата на Думатоин и да обезсмърти делото на ръцете му, наравно с произведенията на най-изкусните майстори от древността.

Но видът на Уолфгар, размахващ прекрасното оръжие с лекотата, с която вдигаше собствената си ръка, бе напълно достатъчен, за да прогони всяко съжаление, дори и ако Бруенор наистина изпитваше такова.

Следващият ден им донесе още добри новини. Малко след като напуснаха бивака си, четиримата приятели установиха, че докато бе траяла бурята, са изминали повече, отколкото предполагаха — земите около тях постепенно, но сигурно, започнаха да се променят. Хилавите бурени, които стърчаха тук-там върху земята, превърната от проливния дъжд в същинско море от кал, отстъпиха място на тучна зеленина, ветрецът полюшваше клоните на високи брястове. След като изкачиха едно малко възвишение, четиримата приятели разбраха, че предположенията им са верни — пред тях се простираше долината на река Десарин. От върха на хълма те съвсем ясно видяха ръкава на голямата река. Придошъл от пролетното топене на снеговете и от скорошната буря, той бързаше на юг.

Зимата бе неоспоримата повелителка на тези земи, ала когато най-сетне успееха да разцъфтят, растенията, които ги покриваха, компенсираха краткото си съществуване с жизненост, несравнима с нищо друго на този свят. Заобиколени от пищните багри на пролетта, четиримата пътешественици заслизаха по склона на невисокото възвишение. Килимът от свежа, зелена трева бе толкова гъст, че те свалиха ботушите си и тръгнаха боси по меката, галеща краката растителност. От всичко наоколо бликаше заразителна жизнерадост.

— Само почакайте да видите подземните зали — обади се внезапно Бруенор. — Жили най-чист митрал, по-големи от човешка длан! Истински сребърни потоци, красиви кат’ приказка и само онуй, което ръката на някой майстор — джудже извае от тях, може да се мери с прелестта им!

— Копнежът да видим тази красота ни кара да продължаваме напред, въпреки всички трудности и опасности! — отвърна Дризт.

— Ха! — добродушно се изсмя джуджето. — Тук си, защото те надхитрих, елфе! Не можа да измислиш причина да не дойдеш с мен на туй приключение!

Уолфгар се разсмя. Самият той също бе участвал в хитрината, с чиято помощ Дризт бе подлъган да се съгласи да тръгне да търси Митрал Хол. След голямата битка на Десетте града с Акар Кесел, Бруенор се бе престорил на тежко ранен и на „смъртния“ си одър бе помолил елфа да се впусне с него в търсене на древното царство на джуджетата. Убеден, че приятелят му всеки миг ще издъхне, Дризт се бе съгласил.

— А ти! — рече Бруенор на Уолфгар. — Знам защо ти си тук, даже и ако собствената ти глава е прекалено корава, за да го проумее!

— О, моля те, кажи ми! — засмя се варваринът.

— Опитваш се да избягаш — провикна се джуджето. — Ала не можеш!

Веселието на младежа отстъпи място на смущение.

— Момичето го е уплашило, елфе — обясни Бруенор на Дризт. — Кати-Бри го е хванала в мрежа, дето дори и неговите железни мускули не могат да разкъсат!

Уолфгар ни най-малко не се засегна от безцеремонните заключения на джуджето и избухна във весел смях. Ала думите на Бруенор събудиха у него спомена за дългите часове, прекарани в разговор с Кати-Бри при Възвишението на Бруенор, пред очите му изплува ликът й, гален от нежната светлина на гаснещото слънце. В думите на джуджето, помисли си младият варварин леко обезпокоен, като че ли имаше голяма доза истина.

— Ами Риджис? — попита Дризт. — Знаеш ли защо той дойде с нас? Може би заради огромната си любов към гъстата кал, в която пропада до коленете?

Бруенор спря да се смее и изпитателно погледна полуръста, за да види как ще реагира на думите на елфа.

— Не, не знам — сериозно отвърна джуджето, след като не успя да прочете нищо по лицето му. — Ала в едно съм сигурен — ако Къркорещият корем избере да поеме на път, това може да означава единствено, че калта и орките са за предпочитане пред онова, което оставя зад себе си.

При тези думи той отново се вгледа в дребния си приятел, търсейки потвърждение на своето предположение.

Риджис не каза нищо и продължи да върви напред по меката трева, свел глава и вперил поглед в косматите си крака, които за първи път от много месеци насам се виждаха под доста намалелия му корем. Артемис Ентрери бе много далеч от тях, мислеше си той. А да се говори за отминала опасност, просто нямаше смисъл.

След още няколко мили по брега, четиримата достигнаха първия от по-големите притоци, мястото, където идващата от североизток Сурбрин се вливаше в северния ръкав на голямата река.

Пътниците се огледаха за място, където можеха да прекосят Десарин, за да навлязат в малката долина между нея и Сурбрин. Несме, следващата им и последна цел преди Града на сребърната луна, се намираше нагоре по течението на Сурбрин и макар че градът всъщност бе построен на източния бряг на реката, приятелите решиха да последват съвета на Харкъл Харпъл и да тръгнат по западния бряг, за да избегнат опасностите, които дебнеха из Вечните блата.

Благодарение на невероятната пъргавина на Дризт, те прекосиха Десаринската река без особени трудности. Елфът пробяга до другия бряг по един надвиснал клон и успя да свърже двата бряга със здравото си въже. Не след дълго, четиримата приятели вече крачеха край Сурбрин и се наслаждаваха на слънцето, на топлия ветрец и на неспирния ромон на реката. Дризт дори успя да убие една кошута с лъка си и така им осигури вкусна вечеря и пълни раници за пътя, който им предстоеше.

Бивакуваха до самата река и за първи път от четири дни насам небето над тях бе ясно. Приятелите седяха край пращащия огън под приглушената светлина на хилядите звезди и слушаха разказите на Бруенор за сребърните зали и невероятните чудеса, които ги очакваха в края на дългия им път.

Утринта, която последва тази спокойна нощ обаче, ни най-малко не бе такава — събудиха се от шума на битка. Уолфгар незабавно се покатери на едно дърво, за да разбере какво става.

— Конници! — провикна се той и скочи от дървото; Щитозъб бе в ръката му още преди краката му да докоснат земята. — Някои вече са паднали! Бият се с чудовища, каквито не съм виждал досега!

С тези думи той се втурна на север, където се водеше битката. Бруенор го следваше плътно по петите, а Дризт зави, за да може да нападне чудовищата по фланга. С много по-малко желание, Риджис извади малкия си боздуган и тръгна след тях, макар да не възнамеряваше да влиза в бой.

Уолфгар пристигна пръв на мястото. Седем от ездачите все още се държаха мъчейки се (без особен успех) да подредят конете си така, че да могат да се защитават. Съществата, с които се биеха, бяха бързи и всячески се опитваха да съборят ездачите на земята, без изобщо да се боят от развилнелите се коне. Чудовищата не бяха по-високи от метър, а ръцете им бяха два пъти по-дълги. Приличаха на малки дръвчета, но очевидно бяха живи. Те тичаха насам-натам, размахвайки подобните си на тояги ръце и (както един нещастен ездач разбра точно, когато Уолфгар се втурна в битката) можеха не само да нанасят страховити удари с тях, но и да ги увиват около телата на противниците си, за да ги повалят на земята.

Варваринът се втурна да помогне на падналия ездач, събаряйки две от съществата, които стояха на пътя му. Оказа се обаче, че бе подценил чудовищата. С помощта на своите кореноподобни стъпала и дълги ръце, те бързо се изправиха на крака и се вкопчиха в него, мъчейки се да го спрат.

В този миг Бруенор връхлетя върху тях. Секирата му посече едното надве, сякаш бе изсъхнал дънер, после се заби в другото, запращайки голям къс от тялото му във въздуха.

Дризт също се включи в боя, нетърпелив, ала в същото време изпълнен с онова хладнокръвие, благодарение на което бе оцелял в стотици битки. Над Сурбрин бе прехвърлен разнебитен мост, дело на чудовищата. Очевидно бе, че това са разумни същества.

Дризт надникна над брега. Конниците се бяха събрали около неочакваните подкрепления, ала точно пред него един от тях се бореше с всички сили с вкопчилото се в него чудовище, което се мъчеше да го събори на земята. При вида на странните, подобни на дървета същества, Дризт веднага разбра защо конниците носеха брадви и се зачуди какво ли би могъл да направи с тънките си ятагани.

Ала време за губене нямаше и като изскочи от прикритието си, той с всички сили заби двете оръжия в тялото на създанието. Те само го одраскаха, все едно се бяха опитали да прободат дънера на някое дърво.

Но и това бе достатъчно, за да спаси живота на ездача. С един последен удар, целящ да го зашемети, странното същество пусна конника и се обърна към Дризт. Бърз, както винаги, елфът промени тактиката си. Използвайки безполезните ятагани само за да отбива ударите, той изчака неприятеля да се нахвърли върху него и се хвърли в краката му. Съществото загуби равновесие и залитна назад. Само с един удар на двата ятагана, Дризт запрати чудовището към водите на Сурбрин. Още преди да успее да си възвърне равновесието, върху него се посипаха ритниците на елфа и то падна в реката, която бързо го отнесе надалеч.

По това време конникът вече се бе съвзел и сега насочи жребеца си към брега, за да благодари на непознатия си спасител.

Тогава видя черната кожа.

— Елф на мрака! — изкрещя той.

Свистящата секира свари Дризт напълно неподготвен. Благодарение на бързите си реакции той успя да отклони острието на брадвата, ала тъпата й страна го удари по главата и го зашемети. Залитна назад, но успя да се претърколи на земята, опитвайки се да се отдалечи, колкото се може повече от конника — знаеше, че човекът може да го убие, преди да успее да се съвземе от удара.

— Уолфгар! — изпищя Риджис, който се бе скрил недалеч.

Само с един страховит удар, от който тялото на чудовището се пропука по цялата дължина, варваринът довърши своя противник и се обърна точно навреме, за да види как ездачът се кани да пришпори коня си срещу Дризт.

Уолфгар изрева от ярост и се втурна натам. Сграбчи юздата на коня още преди животното да е успяло да се обърне напълно и вложи всичката си сила. В следващия миг и конят, и ездачът му лежаха безпомощно на земята. Животното успя да се изправи и нервно запристъпя напред-назад. Мъжът обаче остана да лежи — при падането си бе счупил крака.

Останалите петима ездачи продължаваха да се бият с чудовищата, последователно разпръсвайки малките им групички една след друга. Страховитата секира на Бруенор свистеше във въздуха, докато той си припяваше една песничка, която бе научил като момче и която дърво секачите пееха.

„Да насечеш дръвца за огъня иди,

вода стопли, та яденето да заври“.

 

Това пееше джуджето, а брадвата му не спираше нито за миг.

Уолфгар закри падналия елф с тялото си. Всяко чудовище, което се осмелеше да се приближи, незабавно рухваше под удара на могъщия чук.

Разгромът бе пълен и само след няколко минути малцината оцелели същества ужасено побягнаха към моста на Сурбрин.

Трима от конниците бяха мъртви, четвърти бе тежко ранен и едва се държеше на гърба на коня, а онзи, когото Уолфгар бе съборил, лежеше на земята, изгубил свяст от болка. Ала петимата оцелели не отидоха при ранените си другари. Вместо това образуваха полукръг около Уолфгар и Дризт, който едва сега успя да се изправи на крака, и с брадви в ръка ги притиснаха до брега на реката.

— Така ли се отблагодарявате на тез’, дето ви спасиха живота! — сопна се Бруенор и бутна един от конете настрани, за да се присъедини към двамата си приятели. — Бас ловя, че никой не ви се притичва на помощ два пъти!

— С лоши спътници се движиш, страннико! — отвърна му един от ездачите.

— Приятелят ви отдавна щеше да е мъртъв, ако не беше „лошият“ ни спътник! — намеси се и Уолфгар и посочи към припадналия конник. — А как се отблагодари той на елфа? С брадвата си!

— Ние сме Конници на Несме! Това е нашата участ — да защитаваме близките си, дори и с цената на собствения си живот. Готови сме да умрем на драго сърце, ако се наложи.

— Направи само още една крачка и желанието ти ще се сбъдне по-скоро, отколкото си очаквал! — предупреди го джуджето.

— Не ни съдете прибързано! — рече Уолфгар. — Самите ние сме тръгнали към Несме. Идваме с мир и приятелство.

— Никога няма да ви пуснем в града! Не и с него! — изплю се конникът срещу тях. — Та нима има някой, който да не е чувал за долните дела на подлите Елфи на мрака! И вие ни молите да пуснем него в града си?

— Ти си проклет глупак! — изръмжа Бруенор. — И ти, и твойта майка!

— Мери си думите, джудже! — предупреди го мъжът. — Ние сме петима, и то на коне, а вие сте само трима.

— Давай да те видим, де! И без това лешоядите надали ще се зарадват много на тез’ танцуващи дървета — Бруенор прокара пръсти по острието на секирата си, — та мисля, че няма да е зле да им дадем да си клъвнат нещо по-вкусничко.

Уолфгар заплашително стисна магическия чук. Дризт дори не помръдна, ала неговото спокойствие като че ли най-много ужасяваше конниците.

След като не успя да ги сплаши, говорителят на ездачите вече не изглеждаше толкова сигурен, но все още се държеше така, сякаш имаше преимущество над противниците си:

— Все пак ние не сме неблагодарни за помощта, която ни оказахте и ще ви оставим да си идете необезпокоявани. Вървете си по пътя и никога вече не се връщайте по нашите земи!

— Сами решаваме къде да отидем! — сопна се Бруенор.

— И пак ние решаваме кога и с кого да се бием… или да не се бием — обади се най-сетне Дризт. — Нямаме нито намерение, нито желание да навредим на града ви, конници на Несме! Искаме просто да минем оттам — ние ще гледаме нашата собствена работа, а вас ще оставим да вършите вашата.

— Ти изобщо няма да се доближаваш до града ми, черен елфе! — провикна се друг от конниците. — Нас може и да убиете, ала още сто конника идват зад нас и още триста — след тях. Махайте се!

Тези думи като че ли окуражиха другарите му. Конете неспокойно запристъпваха на място, притеснени от внезапното подръпване на юздите.

— Ала ние трябва да минем оттам! — настоя Уолфгар.

— Я ги остави! — обади се ненадейно Бруенор. — Видях повече от достатъчно от таз’ смрадлива шайка! Градът им може да върви по гоблините! Нека реката го отнесе!

И като се обърна към приятелите си, продължи:

— Така даже ни правят услуга. Като тръгнем направо към Сребърния град ще си спестим цял ден, че и повече, вместо да следваме завоите на реката.

— Направо? — попита Дризт. — Искаш да кажеш през Вечните блата?

— Едва ли е по-лошо от Долината на мразовития вятър — отвърна Бруенор и отново се обърна към конниците. — Задръжте си града и главите… засега. Ще прекосим реката тук, та веднъж завинаги да се отървем и от вас, и от Несме!

— Из Тролови блата се скитат много по-опасни твари от блатните хора, глупаво джудже — със зла усмивка рече конникът. — Тук сме, за да разрушим моста. Ще го изгорим щом прекосите реката.

Бруенор кимна и му се ухили в отговор.

— И гледайте наистина да вървите само на изток! — предупреди ги мъжът. — Ще съобщим за вас на всички Конници. Ще бъдете убити в мига, в който ви забележат близо до Несме.

— Взимайте гнусния си приятел и се махайте, преди брадвата ми да се е окъпала в кръвта на един черен елф! — подигравателно се обади друг от ездачите. — Макар че след това ще ми се наложи да изхвърля омърсеното оръжие!

При тези думи другарите му избухнаха в шумен смях.

Дризт дори не ги чу. Цялото му внимание бе насочено към един от конниците. Полузакрит от останалите, той не бе казал нищо по време на разговора и сега се опитваше да се възползва от позицията си, за да се сдобие с преимущество над нищо неподозиращия враг.

Вече бе успял да свали лъка от рамото си, а пръстите му предпазливо се прокрадваха към колчана със стрелите.

Бруенор млъкна и заедно с Уолфгар обърнаха гръб на конниците и се отправиха към моста.

— Хайде, елфе! — подкани той приятеля си. — Ще мога да си отдъхна едва когато тез’ оркски синове останат далеч зад нас.

Ала Дризт искаше да им даде един последен урок преди да си тръгне. Само за миг той свали лъка си, извади стрела от колчана и я запрати във въздуха. Преди някой да успее да направи каквото и да било, стрелата се заби в кожената шапка на мъжа с лъка, премина през косата му и се заби в едно дърво точно зад гърба му. Перата й още дълго трептяха там в безмълвно предупреждение към конниците.

— Мога да приема несправедливите ви обиди, свикнал съм с тях — спокойно се обърна Дризт към ужасените мъже. — Ала няма да търпя някой да се опитва да нарани приятелите ми. Ще защитавам както техния, така и собствения си живот. Предупреждавам ви, за първи и последен път — ако отново се опитате да ни сторите зло, ще умрете.

И като се обърна рязко, той тръгна към моста, без да се обръща назад.

Слисаните конници нямаха ни най-малко намерение да се опитват да попречат на елфа и другарите му. Стрелецът дори и не помисли да потърси шапката си.

Дризт горчиво се засмя при поредното доказателство за това колко трудно, дори невъзможно, бе да се отърве от славата на расата си. Каква ирония! Вярно е, че почти всички го избягваха и заплашваха, но в същото време страхът от тайнствените умения на Мрачните елфи му даваше възможност да сплаши и най-опасните си врагове.

Риджис се присъедини към тях при моста, стиснал в ръката си неголям камък.

— Бях ги взел на мушка — обясни той импровизираното оръжие, после го метна в реката. — Ако започнеше битка, аз щях да нанеса първия удар.

— Ако започнеше битка — поправи го Бруенор, — ти щеше да подмокриш земята в дупката дет’ се беше окопал в нея!

Уолфгар още мислеше върху предупреждението на конника за пътя, по който се канеха да поемат.

— Тролови блата — мрачно повтори той и погледът му се отправи към стръмния път, който водеше към отвратителните земи.

Харкъл им бе описал това място. Говорил им бе за опожарената земя и за бездънните тресавища. Разказвал им бе за троловете и още по-ужасяващите безименни създания, които се скитаха тук.

— Ще ни спести цял ден, че и повече — упорито повтори джуджето.

Уолфгар обаче съвсем не бе убеден.

* * *

— Свободен си — каза Дендибар на духа.

Докато пламъците отново се разгаряха в мангала и му отнемаха материалната форма, Моркай си мислеше за повторната среща с шарения магьосник. Колко често възнамеряваше да го вика Дендибар, чудеше се той. Шареният още не бе успял да се възстанови напълно от последната им среща, а ето че пак го викаше и то толкова скоро. Явно работата, която имаше да върши с джуджето и другарите му, не търпеше отлагане! Тази мисъл го изпълни с още по-голямо отвращение от натрапената му роля на шпионин.

Когато остана сам в стаята си, Дендибар се протегна и зла усмивка изкриви устните му при спомена за онова, което Моркай му бе показал. Четиримата бяха изгубили конете си и сега вървяха из най-ужасните земи на Севера. Само след ден-два неговият отряд, носен от крилатите магически жребци, щеше да се изравни с тях, макар и тридесетина мили на север.

Сидни щеше да стигне в града на Сребърната луна много преди Елфа на мрака.