Р. А. Салваторе
Сребърни реки (23)

22
Драконът на мрака

В самото сърце на подземията, в една огромна пещера с неравни стени и безброй ниши, тънещи в плътни сенки, и с таван, който не можеха да достигнат и пламъците на най-яркия огън, си почиваше господарят на Митрал Хол, излегнат върху грамаден пиедестал от най-чист митрал, който се издигаше над огромна купчина монети и украшения, скъпоценни бокали и оръжия и още безброй други прекрасни предмети, които преди много години изкусните ръце на майсторите — джуджета бяха сътворили от безценния метал.

Черни силуети лежаха около звяра, огромни кучета, дошли от собствения му скверен свят — покорни, дълголетни и с неутолим глад за месото на елфи, хора и всяка друга плячка, чието залавяне им даваше възможност да се насладят на мерзкото удоволствие от кървавия лов.

Ала сега Мракометният не бе доволен. Далечният тътен, който се носеше от горните нива, говореше за натрапници във владенията му, а и неколцината сиви джуджета, които бяха коленичили пред него, разказваха истории за убити дуергари в тунелите, носеше се мълва, че в мините е забелязан Елф на мрака.

Драконът не принадлежеше на този свят. Той идваше от Равнината на сенките, мрачно отражение на света на слънчевите лъчи, за което обитателите на Материалната равнина не знаеха нищо, освен малкото, което оставаше в глъбините на подсъзнанието им от мимолетните, вечно изплъзващи се спомени за най-черните им кошмари. В собствената си Равнина Мракометният, който още тогава бе прастар, бе дълбоко почитан от събратята си, които властваха там. Ала когато глупавите, алчни джуджета, които някога обитаваха тези мини, започнаха да копаят твърде надълбоко и в дупките им се възцари мрак, достатъчно гъст, за да отвори врата към Равнината на сенките, Драконът не пропусна възможността да мине през нея. И сега, когато притежаваше богатства, които десетократно надвишаваха и най-голямото съкровище в собствената му Равнина, Мракометният нямаше никакво намерение да се завръща там.

Щеше да се разправи с натрапниците.

За първи път от почти два века насам, откак бе изтребен родът Боен чук, свирепият лай на демоничните хрътки огласи тунелите, всявайки ужас в сърцата на сивите джуджета, които държаха поводите им. Драконът ги изпрати на запад, нагоре към вратата при Стражев дол, през която натрапниците бяха проникнали в Залите. Със своите яки челюсти и безшумни лапи, хрътките бяха страховит противник, ала сега задачата им не бе да залавят и убиват, а само да пазят.

В първата битка за Митрал Хол Мракометният сам бе разгромил миньорите от подземията, както и майсторите в някои от просторните пещери в източния край на горното ниво. Ала крайната победа му се бе изплъзнала — сетният час на джуджетата бе ударил в западните тунели, които бяха прекалено тесни за люспестото му туловище.

Този път обаче звярът щеше да се погрижи победата му да е пълна. Верните му поданици получиха заповедта да отблъснат онзи или онова, което се бе осмелило да навлезе в царството и незабавно се отправиха към единствения изход на горното ниво — Клисурата на Гарумн.

Мракометният се протегна и разпери огромните си криле за първи път от почти два века насам, потапяйки всичко наоколо в черен мрак. При вида на Повелителя си, който отново се вдигаше на бой, онези джуджета, които още се намираха в тронната зала, паднаха на колене, отчасти обзети от страхопочитание, ала най-вече обхванати от страх.

Драконът се понесе по тайния тунел, който започваше от задната част на тронната зала — към мястото, където някога бе тържествувал и което верноподаниците му в негова чест бяха нарекли Бездната на Мракометния.

Като огромен облак непрогледен мрак, той се носеше съвършено безшумно и оставяше след себе си черна диря.

* * *

Уолфгар вече започваше да се притеснява колко ли ниско ще му се наложи да се привежда, докато достигнат Клисурата на Гарумн. Колкото повече се приближаваха към източния край на горното ниво, толкова по-ниски ставаха тунелите — явно бяха предназначени само за джуджета. Това обаче бе добър знак, понеже единствените коридори в Митрал Хол, чиито тавани бяха по-ниски от два метра, или се намираха в най-дълбоките подземия, или водеха към Клисурата и бяха предназначени за нейна отбрана.

Достигнаха тайната врата, която водеше вляво, към един още по-малък тунел, по-бързо отколкото дори Бруенор се надяваше. Въпреки дългите години, които бяха изминали, откакто бе идвал тук, той прекрасно си спомняше това място. Без да се колебае и за миг, джуджето се приближи до на пръв поглед съвсем обикновената стена и прокара пръсти по нея, точно под факлата и издайническата й червена поставка, търсейки релефните очертания, които трябваше да го отведат до точното място. Напипа един триъгълник, после още един и проследи линиите им, докато стигна до средата — най-ниската част от долината между върховете на двете планини, които те изобразяваха. Това бе символът на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Бруенор бутна вратата с един пръст и тя се отвори, разкривайки още един схлупен тунел. Вътре цареше пълен мрак, отнякъде долиташе глух звук, сякаш вятър свиреше между огромни скали.

Бруенор смигна многозначително и понечи да навлезе в тунела, но видя руните и гравираните изображения по стените и забави крачка. Навсякъде в коридора майсторите — джуджета бяха оставили своите следи и въпреки скръбта, която го потискаше, Бруенор не можеше да не се изпълни с гордост при вида на възхитените лица на своите приятели.

След няколко завоя пред тях се изпречи подвижна решетка, която сега тънеше в ръжда. Отвъд нея се простираше огромна галерия.

— Клисурата на Гарумн! — гордо обяви Бруенор и направи няколко крачки напред. — Казват, че ако хвърлиш запалена факла от ръба, тя ще изгори преди да достигне дъното.

Четиримата се вгледаха през портата, занемели от възхита. Ако до този миг пътуването им през Митрал Хол ги бе разочаровало, понеже не бяха успели да видят приказните чудеса, за които Бруенор им бе говорил, то гледката, която сега се разкри пред очите им, предизвика у тях същото благоговение, което събуждаха у Бруенор спомените за отминалото величие на Сребърните зали. Стояха пред Клисурата на Гарумн, макар че мястото си бе истински каньон, а не обикновена котловина — простираше се на стотици метри във всички посоки и не можеше да бъде обхванато с поглед. Намираха се над нивото на пода в галерията, но от другата страна на решетката започваше стълба, която водеше надясно. Четиримата надникнаха през пръчките на решетката и видяха светлина — в дъното на стълбата трябва да имаше още една стая. В следващия миг до ушите им достигнаха кресливите гласове на неколцина сиви джуджета и подозренията им се потвърдиха.

Вляво стената се извиваше над ръба, макар че бездната продължаваше и отвъд нея. Над пропастта бе прехвърлен каменен мост, който бе направен толкова изкусно, че макар от построяването му да бяха изминали векове, той все още можеше да издържи тежестта на дял отряд от най-грамадните планински великани.

Бруенор внимателно го огледа и веднага забеляза, че нещо не бе наред. През пропастта беше прехвърлено метално въже, което минаваше под моста и като че ли бе свързано с някакъв голям лост, стърчащ от една площадка, която очевидно бе построена наскоро. Двама стражи патрулираха около лоста, ала небрежното им държане издаваше колко безметежно скучна беше всъщност работата им.

— Сложили са механизъм, с който да вдигат моста! — изръмжа джуджето.

Приятелите му веднага разбраха какво означава това.

— Има ли друг път? — попита Кати-Бри.

— Има — отвърна Бруенор. — Една тераска минава над южната част на клисурата. Ама дотам има дълги часове път, пък и трябва да се мине през таз’ галерия!

Уолфгар хвана металната решетка и изпробва здравината й. Както подозираше, яките пръчки не поддадоха.

— И без това не можем да минем през тази решетка — обади се той. — Освен ако не знаеш къде се намира лостът, който я отваря.

— На половин ден път оттук — рече Бруенор, сякаш отговорът (напълно логичен за начина на мислене на джуджетата) бе повече от очевиден. — В обратната посока.

— Щур народ — промърмори Риджис под носа си.

Бруенор обаче го чу. Лицето му се изкриви в гневна гримаса и като сграбчи полуръста за яката, той го повдигна от земята и приближи лице до неговото:

— Народът ми е предпазлив! — Риджис за пореден път стана жертва на раздразнението и тревогата, които измъчваха джуджето и за които то несъзнателно търсеше отдушник. — Гледаме да пазим нещата дето ни принадлежат, особено от разни дребни крадци с малки пръсти и големи усти!

— Не може да няма и друг начин да влезем — бързо се намеси Кати-Бри, за да предотврати кавгата.

Бруенор пусна полуръста на земята и посочи към светлината, която идваше от дъното на стълбата.

— Можем да влезем през оназ’ стая.

— Да побързаме тогава — предложи момичето. — Ако шумът от овалната стая ни е издал, все още има възможност тревогата да не е достигнала дотук.

Бруенор бързо ги поведе обратно през малкия тунел, докато отново се озоваха в коридора зад тайната врата.

Свиха зад следващия завой и при вида на руните и гравюрите на своя народ, Бруенор отново потъна в спомени, а гневът му към Риджис се изпари. В ума му отново зазвуча звънът на ковашките чукове, който бе ехтял в Сребърните зали по времето на Гарумн, отново отекнаха песните на джуджето, които някога бяха огласяли това място. Ако ужасната разруха, която бе заварил тук, както и смъртта на елфа, бяха заглушили изгарящото желание да си възвърне Митрал Хол, ярките спомени, които го връхлетяха сега, отново запалиха стария огън в гърдите му.

Може би все пак щеше да се завърне тук начело на своите воини, мислеше си той. Може би в ковачниците на рода Боен чук отново щеше да проехти песента на митрала.

Обзет от старата си мечта да възвърне древната слава на своя род, Бруенор се обърна към приятелите си, ала видът им — изморени, гладни и скърбящи за елфа — бързо го отрезви и му припомни, че онова, което трябва да стори сега, е да открие начин да се измъкнат от подземията и се доберат до някое сигурно място.

Светлината пред тях стана по-ярка — явно наближаваха края на тунела. Бруенор забави крачка и предпазливо се промъкна до изхода. Отново се намираха пред каменна тераса, която се издигаше над още един коридор. Той беше просторен, с висок таван и богато украсени стени и повече приличаше на малка зала, отколкото на тунел. Многобройните факли по стените горяха с ярък пламък и осветяваха обширното помещение.

При вида на статуите, които бяха наредени покрай отсрещната стена, в гърлото на Бруенор се сви буца. Изваяни от изкусните ръце на древни майстори, там бяха увековечени Гарумн и Бангор, както и останалите патриарси от рода Боен чук и Бруенор за пореден път се зачуди дали ще дойде ден, когато и неговият лик ще се нареди сред предците му.

— Между шестима и десетима има там — прошепна Кати-Бри, която цялата се бе превърнала в слух, мъчейки се да различи звуците, които долитаха от една открехната врата вляво от тях, водеща към стаичката, която бяха видели, докато надничаха през решетката.

Четиримата приятели се намираха на около десетина метра над големия коридор. Вдясно от тях имаше стълба, която се спускаше до пода, отвъд него тунелът с лъкатушене си проправяше път към просторните зали.

— Странични стаи, където се крие още някой, може би? — попита Уолфгар.

Бруенор поклати глава.

— Има само едно-единствено преддверие — отвърна той. — Ала в самата Клисура има още стаи и дали там има от сивите твари или не, не знам. Ама хич и не ща да знам. Наш’та цел е да минем през тази стая и през вратата от другата й страна, за да се доберем до Клисурата.

Уолфгар здраво стисна Щитозъб.

— Да тръгваме тогава! — изръмжа той и сложи крак на най-горното стъпало.

— Ами онези двамата в галерията? — обади се Риджис и хвана нетърпеливия варварин за ръкава.

— Ще вдигнат моста още преди да сме се добрали до Клисурата — добави Кати-Бри.

Бруенор се почеса по брадата и хвърли изпитателен поглед на дъщеря си.

— Колко добре стреляш? — попита той най-сетне.

Кати-Бри протегна магическия лък пред себе си.

— Достатъчно добре, за да уцеля двама сиви стражи! — заяви тя.

— Бързо в другия тунел тогава! — нареди Бруенор. — Довърши ги, щом чуеш, че битката започва. И гледай да не се забавиш, че таз’ страхлива сган сигурно ще разруши моста още при първия признак, че нещо не е наред!

Кати-Бри кимна и тръгна обратно. Уолфгар я проследи, докато момичето не се скри от погледа му и внезапно усети, че вече не изгаря от нетърпение да се впусне в бой, не и когато Кати-Бри нямаше да бъде на сигурно място зад него.

— Ами ако Сивите имат подкрепления наблизо? — попита той Бруенор. — Какво ще стане тогава с Кати-Бри, ако й отрежат пътя към нас?

— Недей да ми мрънкаш, момче! — сопна се Бруенор, комуто мисълта да се раздели с момичето, също не се нравеше особено. — Знам аз, че момичето ти е откраднало сърцето, макар и да не щеш да си го признаеш. Ама си набий в главата, че Кати е истински боец — сам аз съм я обучавал. Пък и другият тунел е сигурен, Сивите още не са го открили, в туй съм убеден. Момичето е достатъчно опитно, за да се грижи за себе си! Сега трябва да мислиш само за битката, дето ни чака. Най-доброто, дето можеш да направиш за нея, е да довършиш тез’ брадати сиви псета преди да са довтасали още от смрадливото им племе!

Макар и с известно усилие, Уолфгар най-сетне успя да откъсне поглед от тунела, в който се бе скрила Кати-Бри и насочи цялото си внимание към отворената врата под тях, приготвяйки се за боя, който им предстоеше.

Останала сама, Кати-Бри прекоси безшумно малкия коридор и изчезна през тайната врата.

— Спри! — нареди Сидни на Бок и се закова на място — съвсем ясно усещаше, че пред тях има някой.

Магьосницата, следвана плътно от голема, запълзя напред и предпазливо надникна зад следващия завой, очаквайки да види Бруенор и останалите. Ала пред нея се простираше само празният коридор.

Тайната врата бе хлопнала.

Уолфгар си пое дълбоко дъх и се опита да прецени какви бяха шансовете им за успех. Ако преценката на Кати-Бри за броя на противниците им бе вярна, враговете им щяха да имат значително превъзходство над тях, когато двамата с Бруенор нахлуеха в стаята. Само че нямаха друг избор. Младежът отново си пое дълбоко дъх и тръгна надолу по стълбата, следван от Бруенор. Много предпазливо, Риджис също се заспуска след приятелите си.

Уолфгар нито за миг не забави крачка, нито пък се отклони от пътя към вратата и все пак първият звук, който се разнесе във въздуха, не бе грохотът от тежкия удар на Щитозъб, нито пък гласът на варварина, призоваващ Темпос, а бойната песен на Бруенор Бойния чук.

Това бяха неговият дом и неговата битка и той трябваше да поеме цялата отговорност за живота на своите приятели върху себе си. Щом достигнаха дъното на стълбата, той се втурна покрай Уолфгар и връхлетя през открехнатата врата, вдигнал митралната брадва на своя героичен съименник високо над главата си.

— Това е за баща ми! — провикна се Бруенор и разцепи бляскавия шлем и главата на най-близкото джудже с един-единствен удар.

— Това е за бащата на моя баща! — изкрещя той, докато поваляше следващия дуергар. — А това е за бащата на бащата на моя баща!

Родословието на Бруенор се простираше векове назад. Сивите джуджета бяха обречени.

Уолфгар се впусна в битката в мига, в който усети Бруенор да профучава покрай него, и въпреки това, когато нахлу в стаята, трима от дуергарите вече лежаха мъртви, а освирепелият Бруенор тъкмо се канеше да посече четвъртия. Останалите шестима се щураха напред-назад, мъчейки се да се съвземат от изненадващото нападение и да се измъкнат през другата врата, за да могат да се прегрупират в пещерата, която започваше отвъд нея. Уолфгар запрати Щитозъб след един от тях и дуергарът рухна мъртъв, докато Бруенор довършваше своя пети противник.

Двамата часовои, които стояха на пост от другата страна на бездната, чуха шума от битката в мига, в който първите й звуци достигнаха до Кати-Бри. Без да знаят какво става двете джуджета се поколебаха.

Кати-Бри обаче знаеше.

Сребриста светлина проблесна над бездната и се взриви в гърдите на един от стражите. Стрелата проби митралната ризница с могъщата си магия и отхвърли джуджето назад — към коравата стена и прегръдката на смъртта.

Другарят му светкавично се хвърли към лоста, ала Кати-Бри хладнокръвно довърши започнатото. Втора стрела изсвистя над пропастта и се заби право в окото на дуергара.

Ужасените джуджета от стаята успяха да се доберат до галерията, където към тях се присъединиха още воини от стаите, които се намираха отвъд преддверието. Кати-Бри знаеше, че Уолфгар и Бруенор много скоро ще излязат в галерията след бягащите си врагове… и щяха да се озоват право в ръцете на очакващия ги неприятел.

Преценката на Бруенор за Кати-Бри се оказа напълно вярна. Младата жена беше истински боец и не се страхуваше да рискува в колкото и неизгодно положение да се намираше. Опитвайки се да не мисли за огромната опасност, която дебнеше приятелите й, тя зае позиция, от която да може да им бъде от най-голяма помощ. Стиснала решително зъби, без да откъсва очи от галерията под себе си, младата жена грабна Таулмарил и запрати канонада от смъртоносни сребърни стрели срещу тълпящия се враг. В редиците му настана хаос, мнозина хукнаха да се спасяват.

Опръскан с кръв от глава до пети, Бруенор нахлу в галерията с яростен рев, вдигнал високо окървавената си брадва — имаше да мъсти за още десетки свои праотци. Уолфгар нахлу след него, опиянен от жажда за вражеска кръв. От устата му се лееше песен във възхвала на Темпос и той поваляше по-дребните си противници с лекотата, с която би си проправял път сред крехките папратови стъбла, обвили някоя горска пътечка.

Тетивата на Таулмарил не спираше да звънти нито за миг, докато стрела след стрела политаха към галерията и покосяваха все повече и повече дуергари. Боецът у Кати-Бри бе взел връх над цялото й същество и сега тя действаше инстинктивно, без да се замисля и без да се колебае и за миг. Магическият колчан на Анариел не се изпразваше, а Таулмарил пееше своята песен, която оставяше след себе си обгорените тела на все повече и повече дуергари.

През цялото време Риджис се държеше настрани от битката. Знаеше, че вместо да бъде от полза на приятелите си, само ще им пречи, добавяйки още някого, за когото да се грижат, все едно си нямаха предостатъчно работа да защитават самите себе си. Явно бе, че преимуществото, което Уолфгар и Бруенор бяха успели да си спечелят още в началото, щеше да им е достатъчно, за да победят, дори и след като в битката се бяха включили нови дуергари. Ето защо полуръстът се зае със задачата да провери дали всички сиви джуджета в стаичката бяха мъртви — никак не му се щеше някое от тях да нападне приятелите му изотзад.

А и искаше да е сигурен, че никоя от скъпоценностите, които тези сиви джуджета притежаваха, няма да се похаби върху някакъв си труп.

Внезапно зад него се разнесоха тежки стъпки. Риджис успя да се претърколи встрани и да се сгуши в ъгъла, само миг преди Бок да нахлуе в стаята. Чудовището не забеляза присъствието му, а продължи право напред. Веднага щом успя да си възвърне гласа, Риджис отвори уста, за да предупреди приятелите си.

В този миг се появи Сидни.

С мощен замах Уолфгар поваляше по двама дуергари наведнъж. От време на време до ушите му долиташе яростният глас на Бруенор „… за бащата на бащата на бащата на бащата на бащата…“ — и тогава по устните му плъзваше заплашителна усмивка, докато продължаваше да разрежда редиците на дуергарите, в които вече цареше пълен хаос. Сребърни стрели, полетели с всички сили към жертвите си, свистяха покрай него, ала младежът имаше пълно доверие на Кати-Бри и не се боеше, че някой заблуден удар би могъл да го застигне. Мускулите му се напрегнаха, за да нанесат поредния страховит удар и толкова голяма бе исполинската му сила, че дори бляскавите митрални доспехи на дуергарите не можеха да й устоят.

В този миг отзад се протегнаха две ръце, по-яки и от неговите, и го сграбчиха в желязна хватка.

Неколцината оцелели дуергари не видяха съюзник в лицето на Бок и, обзети от неистов ужас, хукнаха към моста, с отчаяната надежда да го прекосят и да го срутят след себе си, откъсвайки по този начин пътя на преследвачите си.

Стрелите на Кати-Бри ги покосиха много преди да достигнат спасителния мост.

Риджис, който прекрасно познаваше силата на Сидни още от срещата им в овалната стая, не смееше да помръдне. След като бе видял какво бе сторил с Уолфгар и Бруенор лъчът, изпратен от пръчката й, дребният полуръст изтръпваше само при мисълта да изпита силата му върху себе си.

Сега единственият му шанс да се спаси, знаеше той, бе рубиненият медальон. Ако успееше да омае Сидни с магията на рубина, може би щеше да успее да я задържи, докато приятелите му се върнат при него. Той бръкна под дрехата си съвсем бавно, без и за миг да откъсва очи от магьосницата, в очакване всеки миг да бъде покосен от някой страховит лъч.

Пръчката на Сидни все така си стоеше в пояса й. Тя също бе подготвила малък номер за полуръста. Младата жена прошепна думите на едно заклинание, после протегна ръка към Риджис и като духна върху отворената си длан, запрати срещу него неясен облак от сребристи нишки.

Риджис разбра каква бе тази магия, едва когато около него затрептяха безброй паяжинни нишки — лепкави и здрави като въжета. Те полепваха по цялото му тяло и забавяха движенията му. Успя да се добере до медальона, ала паяжината вече го бе омотала напълно в лепкавата си прегръдка.

Доволна, че уменията й са все така силни, Сидни се обърна към вратата и битката, която кипеше отвън. Предпочиташе да, се осланя на собствената си вътрешна сила, ала познаваше могъществото на противниците, срещу които щеше да се изправи, и за всеки случай извади магическата си пръчка.

Бруенор довърши последния дуергар пред себе си. Беше получил не един удар, някои от тях нелеки, и голяма част от кръвта, която го покриваше, изтичаше от собствените му рани. Но яростта, която бе назрявала у него почти два века, бе обхванала цялото му същество и притъпяваше всичко друго — болка, умора, страх. Жаждата му за кръв бе утолена… или поне той си мислеше така. Ала тогава се върна в преддверието и видя Уолфгар, стиснат здраво в огромните ръце на чудовището, което бавно изцеждаше живота от тялото на младежа.

Кати-Бри също го видя. Обзета от ужас, тя вдигна Таулмарил, ала отчаяните опити на Уолфгар да се измъкне от желязната хватка на голема й пречеха да се прицели и тя не посмя да рискува — и най-малката грешка щеше да бъде фатална.

— Помогни му! — мълвеше тя в отчаяна молба към Бруенор — това бе единственото, което можеше да прави, докато стоеше и гледаше безпомощно.

Едната половина от тялото на Уолфгар се бе вцепенила в нечовешката прегръдка на чудовището, надарено с магическа сила. Въпреки това, той успя да се извърти така, че да се озове лице в лице с голема и с всички сили бръкна в окото му, мъчейки се да отслаби страховитата хватка поне малко.

Бок сякаш не забеляза нищо.

Варваринът стовари Щитозъб в лицето на звяра с цялата сила, на която бе способен в това положение — ударът можеше да повали и великан.

Бок отново не забеляза нищо.

Ужасяващата хватка се затягаше все повече и повече. Младежът усети как му се завива свят. Пръстите му изтръпнаха. Щитозъб тупна на земята.

Съвсем малко делеше Бруенор от приятеля му и чудовището. Митралната брадва проблясваше във въздуха, високо вдигната и готова да посече плътта на голема. В мига, в който прекрачи прага на преддверието, срещу него полетя мощен заслепяващ лъч. За щастие, магическият лъч срещна щита му и отскочи към тавана, ала силата му бе толкова голяма, че запрати джуджето на земята. Без да може да повярва на онова, което току-що му се бе случило, то разтърси глава и се опита да се изправи.

Кати-Бри видя лъча и си спомни какво се бе случило в овалната стая. Инстинктивно, без да се поколебае и за миг или да се уплаши за собствения си живот, тя се втурна към коридора, който щеше да я отведе до преддверието, тласкана от мисълта, че ако не успее да се добере до магьосницата, приятелите й бяха обречени.

Когато вторият лъч полетя към него, Бруенор вече бе готов. Той видя как Сидни насочва магическата си пръчка към него и се хвърли по корем, покривайки глава с щита си. Митралът отново издържа на удара, ала Бруенор усети как металът отслабва под страховитата мощ на лъча и разбра, че следващия път дори щитът няма да успее да го предпази.

Само несломимият инстинкт за оцеляване успя да извади съзнанието на Уолфгар от бездната на вцепенението и да го насочи към битката. Не повика магическия си чук — знаеше, че той няма да му бъде от голяма полза срещу голема, а и се съмняваше дали ще успее да го задържи с вцепенената си ръка. Събра всичката сила, която му бе останала и вкопчи яките си ръце във врата на чудовището. Железните му мускули се напрегнаха до краен предел… и отвъд него. Вече не можеше да си поеме дъх, Бруенор нямаше да успее да му се притече на помощ навреме. От устата му се откъсна гърлено ръмжене, докато се мъчеше да прогони болката, страха и слабостта, която пълзеше по тялото му.

После с всички сили завъртя главата на звяра.

Риджис най-сетне успя да освободи ръката, която стискаше медальона и да я извади над дрехата си.

— Почакай, магьоснице! — провикна се той.

Не се надяваше да я накара да се вслуша в думите му, единственото, за което се молеше, бе да успее да задържи вниманието й достатъчно дълго, за да може тя да зърне рубина. Дано само Ентрери не й бе казал за магическите способности на камъка!

За пореден път недоверчивостта и потайността на злите съюзници им изиграха лоша шега. Без да знае какви опасности крие рубинът на полуръста, Сидни го погледна с крайчеца на окото си — не че искаше да чуе какво има да й казва той, искаше само да се увери, че паяжините още го държат в прегръдката си.

Ала тогава проблесна червена светлинка и прикова цялото й внимание.

Ниско приведена, Кати-Бри тичаше с всичка сила. И тогава чу лая.

Страховитото ръмжене на хрътките на мрака изпълни тунелите и вся леден ужас в сърцето й. Зверовете все още бяха далеч, ала момичето усети как колената й се разтреперват, когато свръхестественият звук, многократно отразен и усилен от плетеницата от стени, се спусна над нея и я обви в смразяващия си покров. Кати-Бри стисна зъби и продължи напред. Бруенор имаше нужда от нея, Уолфгар имаше нужда от нея. Нямаше да ги предаде.

Успя да достигне терасата и се втурна надолу по стълбата. Вратата на преддверието се оказа затворена и Кати-Бри прокле лошия си късмет — надявала се бе да използва лъка си. Тя преметна Таулмарил през рамо, извади меча си и смело се хвърли напред — не знаеше какво я очаква там, но не се боеше от него.

Вкопчени в смъртоносна прегръдка, Уолфгар и Бок пристъпваха ту напред, ту назад, все по-близо до страховитата бездна. Варваринът бе впрегнал цялата си исполинска сила срещу магическата мощ на голема — никога досега не се бе изправял срещу подобен противник. Впил ръце в грамадната глава на звяра, младежът яростно я разтърсваше, мъчейки се да пречупи съпротивата му. После, като събра всичката сила, която му бе останала, започна да я извива настрани. Вече не помнеше кога за последен път бе успял да си поеме дъх, не помнеше къде се намира, не помнеше кой е.

Държеше се само благодарение на несломимия си дух.

Чу изпукване на строшена кост, ала не знаеше дали бе собственият му гръбнак, или вратът на голема. Бок дори не трепна, нито отслаби желязната си хватка.

Кожата на чудовището се разкъса. Онова, което течеше във вените на творението на Дендибар, рукна върху ръцете и гърдите на Уолфгар, главата на звяра се откъсна и полетя към земята. С огромно изумление Уолфгар реши, че е победил.

Бок не забеляза нищо.

Магията на рубинения медальон се разпръсна, когато вратата се отвори с трясък, ала Риджис вече бе изиграл своята роля. Когато Сидни най-сетне успя да забележи приближаващата опасност, Кати-Бри бе прекалено близо, за да бъде спряна със заклинание.

Сидни отвори широко очи, слисана и невярваща на онова, което се случва. Само в един миг всичките й надежди и планове за бъдещето рухнаха. Опита се да извика, сигурна, че боговете й бяха отредили по-важна роля в своите планове за Вселената, убедена, че те няма да позволят изгряващата звезда на още неразцъфналото й могъщество да угасне, преди да е успяла да заблести с пълната си яркост.

Ала една тънка, дървена пръчка не е от голяма полза срещу острието на меч.

Кати-Бри не виждаше друго, освен целта си, не усещаше друго, освен отчаяна необходимост да направи онова, което трябва. Мечът й отби безсилната пръчка и се заби дълбоко в плътта.

И тогава момичето за първи път погледна към лицето на магьосницата. Времето спря.

Изражението на Сидни не се бе променило, очите и устата й все още бяха отворени в ням протест срещу онова, което се случваше.

Обзета от безпомощен ужас, Кати-Бри гледаше как последните искрици надежда и амбиция напускат очите на Сидни. По ръката й шурна топла кръв. Последната глътка въздух напусна гърдите на магьосницата със стон, който се заби като нож в Кати-Бри.

Сидни полетя назад — далеч от оръжието и право в хладната прегръдка на смъртта.

Един-единствен свиреп удар на митралната брадва отсече ръката на чудовището и Уолфгар падна на земята. Почти в несвяст, той успя да се приземи на едно коляно. Гърдите му се надигнаха и поеха огромна глътка съживяващ кислород.

Безглавото чудовище усети присъствието на джуджето и се нахвърли върху него, ала вече нямаше очи, с които да го види и пропусна целта.

Бруенор нямаше никаква представа за магическите сили, които водеха голема и му вдъхваха живот, а и нямаше никакво желание да изпробва уменията си срещу него. Не и когато имаше друг начин.

— Ела де, купчина оркски тор! — провикна се той и се насочи към пропастта.

После, изоставяйки подигравателния тон, извика на Уолфгар:

— Приготви чука, момче!

Трябваше да повтори няколко пъти и когато варваринът най-сетне започна да идва на себе си, Бок вече бе притиснал джуджето до ръба на бездната.

Без да съзнава напълно какво прави, Уолфгар усети, че Щитозъб се завръща в ръката му.

Бруенор спря, здраво стъпил на каменния под, а усмивката, която плъзна по устните му, предизвикваше смъртта. Големът също спря — някак си разбираше, че джуджето вече няма накъде да бяга.

Чудовището скочи към него, но Бруенор беше по-бърз и се хвърли на земята. Щитозъб се стовари върху гърба на звяра и го запрати в пропастта. Чудовището полетя в бездната напълно безшумно и, останало без уши, дори не чу вятъра, който свистеше покрай него.

Когато Уолфгар и Бруенор се върнаха в преддверието, Кати-Бри все още стоеше неподвижно над мъртвото тяло на магьосницата. Очите и устата на Сидни бяха все така полуотворени в ням протест — безсилен опит да опровергае жестоката истинност на локвата кръв, която бавно нарастваше.

По бузите на момичето се стичаха сълзи. Беше убивала гоблини и сиви джуджета, веднъж под оръжието й бе паднал великан, друг път — снежен човек, ала никога досега не бе погубвала човешко същество. Никога досега не се бе вглеждала в очите на някой като нея, само за да види как и последната светлина ги напуска завинаги. Никога досега не й се бе налагало да се замисля за характера на жертвата си, или затова, че животът, който беше отнела, не се ограничава единствено в тясната рамка на битката.

Уолфгар се приближи до нея и силно я прегърна, изпълнен с дълбока жал. Бруенор се зае да освободи Риджис от последните паяжинни нишки.

Именно джуджето бе обучило Кати-Бри в бойните умения и пак то се бе радвало на победите й над орки и останалите долни същества, с които тя се бе била — все скверни твари, които несъмнено заслужаваха смърт. Ала винаги се бе надявал, че обичната му Кати-Бри никога няма да изживее ужаса, пред който бе изправена сега.

За пореден път Митрал Хол се бе превърнал в източник на страдания за най-скъпите му приятели.

Откъм коридорите отвъд вратата се разнесе далечен лай. Кати-Бри прибра меча в ножницата, без дори да го избърше от кръвта, и се опита да се стегне.

— Преследването още не е свършило — решително заяви тя. — Крайно време е да се махаме оттук.

И тя ги поведе навън. Ала частица от нея — рухналият пиедестал на невинността й — остана завинаги в малкото преддверие.