Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Streams of Silver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р.А. Салваторе. Сребърни реки

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2007

ISBN 954-761-104-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

2
Градът на корабните платна

— Ето го и него, момче, Градът на корабните платна — обърна се Бруенор към Уолфгар.

Двамата стояха върху малко хълмче на няколко мили северно от Лускан и гледаха към пристанищния град.

Гледката, която се разкри пред него, изтръгна дълбока, възхитена въздишка от гърдите на Уолфгар. Със своите петдесет хиляди жители Лускан не бе особено голям в сравнение с огромните южни градове и с най-близкия си съсед, Градът на бездънните води, който се намираше на стотина мили оттук. Ала в очите на младия варварин, който бе прекарал всичките осемнадесет години от живота си сред чергарските племена на тундрата и малките гранични поселища на Десетте града, укрепеното пристанище изглеждаше наистина величествено. Лускан бе обграден от крепостна стена, върху която на стратегически места бяха разположени бойници и наблюдателни кули. Дори и оттук младежът виждаше тъмните силуети на войниците, които крачеха напред-назад върху стената, а върховете на копията им искряха на светлината на новия ден.

— Не изглежда особено гостоприемен — отбеляза той.

— Лускан не приема посетителите с широко отворени обятия — обади се Дризт и застана до двамата си приятели. — Може и да отварят портите си за търговците, но обикновените пътешественици не са особено желани гости.

— Само че аз имам работа там — изръмжа Бруенор, — и смятам да вляза, със или без тяхното съгласие!

Дризт само кимна. Когато за първи път отиваше към Десетте града, той бе заобиколил пристанищния град отдалеч. Жителите на Лускан, предимно хора, презираха останалите раси. Дори Светлите елфи и джуджетата често не бяха допускани в града. Дризт силно подозираше, че ако видеха един Елф на мрака, стражите надали биха се задоволили с това, просто да го прогонят далеч от стените си.

— Запали огъня, трябва да закусим и да потегляме! — продължи Бруенор, а гневните нотки в гласа му издаваха твърдата му решимост да не остави нищо да го отклони от пътя му. — Ще тръгнем рано, за да стигнем до портата преди пладне. Къде се дяна полуръстът, гоблините да го вземат!

Дризт погледна назад към лагера им.

— Още спи — каза той, макар Бруенор изобщо да не очакваше отговор.

От деня, в който потеглиха от Десетте града, Риджис си лягаше пръв и ставаше последен (и то винаги с чужда помощ).

— Ами да го сритаме тогава! — сопна се джуджето и се накани да отиде в лагера, но Дризт го спря.

— Нека поспи още малко — рече той. — Може би ще е по-добре, ако пристигнем пред портата на Лускан по здрач… той може да скрие доста неща.

Думите на елфа озадачиха джуджето само за миг, докато не се вгледа по-внимателно в унилото изражение на приятеля си и не видя така добре познатата болка в очите му. Двамата бяха станали толкова близки през дългите години на дружбата си и Бруенор често забравяше, че приятелят му бе отритнат от обществото. Колкото повече се отдалечаваха от Десетте града, където хората го познаваха, толкова по-често щяха да съдят за елфа по цвета на кожата му и зловещата слава на расата му.

— Хм… да, защо пък да не поспи още малко — съгласи се джуджето. — Пък и на мен няма да ми се отрази зле, ако си подремна още мъничко — довърши Дризт.

Напуснаха бивака си късно сутринта и поеха на юг, без да бързат, само за да открият, че всъщност бяха преценили погрешно разстоянието, което ги делеше от града. Слънцето отдавна бе залязло и всичко вече тънеше в мрак, когато най-сетне достигнаха Северната порта на стената.

Тя изглеждаше също толкова негостоприемна, колкото бе и славата на самия град: в каменната стена, между две не особено високи квадратни кули, имаше обкована с желязо, здраво залостена врата. Иззад парапета над нея надникнаха десетина глави с нахлупени кожени шапки, а по всяка вероятност от върховете на двете кули към четиримата приятели бяха насочени не само още недружелюбни погледи, но и опънати лъкове.

— Кои сте вие, които идвате в Лускан по това време? — дочу се глас от стената.

— Пътници от север — отвърна Бруенор. — Група уморени пътешественици, които идват чак от Десетте града в Долината на мразовития вятър!

— Вратата се затваря след залез-слънце — отговори същият глас. — Вървете си!

— Ах, ти, голобради гноме! — тихо запроклина Бруенор и стисна брадвата си, сякаш възнамеряваше да разбие вратата.

Дризт сложи ръка върху рамото му — чувствителните му уши бяха доловили звука от зареждането на арбалет.

Най-неочаквано Риджис пое нещата в свои ръце. Полуръстът повдигна панталоните си, които се бяха смъкнали под големия му корем, изпъчи се, опитвайки се да изглежда по-достолепен и излезе напред.

— Как се казваш, добри ми войнико? — провикна се той към стража на портата.

— Аз съм нощният пазач на Северната порта, това ти стига — беше резкият отговор на лусканеца. — И кой по…

— Риджис, Първи гражданин на Брин Шандер. Несъмнено си чувал името ми или си виждал резби, излезли изпод моите ръце.

От стената се дочу шепот, после настана тишина.

— Виждали сме резби, правени от полуръста, който живее в Десетте града — обади се някой най-сетне. — Ти ли си този полуръст?

— Герой във войната с гоблините и майстор — резбар — представи се Риджис и се поклони. — Представителите на Десетте града няма да бъдат особено щастливи, когато научат как един от най-добрите им търговски партньори ме е оставил навън в тъмната нощ и е затворил вратите си пред лицето ми.

Отново се чу шушукане, после гласовете замлъкнаха. Внезапно се чу стържещ шум — вдигаха решетката на крепостната врата. Веднага след това долетя и звук от отместени резета. Риджис погледна към смаяните си приятели и се ухили:

— Просто малко дипломация, добри ми Бруенор — изсмя се той.

Вратата се отвори едва-едва, колкото да пропусне двама мъже — невъоръжени, но нащрек. Съвсем очевидно бе, че другарите им, които стояха на стената, щяха да ги защитят, ако се наложеше. С мрачни изражения на лицата, войниците, застанали над вратата, следяха иззад гора от лъкове и най-малкото движение на четиримата пътници.

— Казвам се Йердан — обади се по-едрият от двамата лусканци, макар че през всичките дебели кожи, с които бе облечен, бе доста трудно да се каже дали наистина е толкова едър.

— А аз съм нощният пазач — рече другият. — Покажете ми какво сте донесли за продан!

— Продан? — възмутено извика Бруенор. — Че кой е казвал нещо за продан?

И той отново стисна брадвата си. Войниците на стената неспокойно се размърдаха.

— Туй да ви прилича на оръжието на някой смрадлив търговец?

Риджис и Дризт едновременно се приближиха до джуджето, опитвайки се да го успокоят. Уолфгар, също така напрегнат, както и Бруенор, остана на мястото си, скръстил огромните си ръце пред гърдите си и отправил мрачен поглед към дръзкия страж.

Двамата войници стреснати отстъпиха назад. Нощният пазач отново се обади, а в гласа му прозвучаха яростни нотки:

— Първи гражданино — обърна се той към Риджис, — защо идвате в Лускан?

Полуръстът направи крачка напред и, като се изпъчи, застана пред лусканеца.

— Правим… ъъъ… предварително проучване на пазара — рече той, мъчейки се да скалъпи някаква история. — Тази година имам няколко изключително красиви резби и искам да проверя, че всичко — включително и цената на такива произведения — е наред за сключването на сделката.

Двамата войници се спогледаха и се усмихнаха многозначително.

— Доста път си изминал за такава задача — изсъска пазачът. — Нямаше ли да е по-добре просто да дойдеш с кервана, който носи стоката ти?

Риджис се размърда притеснено — очевидно бе, че тези войници са прекалено опитни, за да ги измами така лесно. Борейки се със себе си, той посегна към жилетката си, където бе скрит рубиненият медальон. Знаеше, че с негова помощ лесно ще убеди стражите да ги пуснат в града, но в същото време неимоверно се боеше да показва камъка и така още повече да улесни палача, който със сигурност беше по петите му.

Внезапно, преди полуръстът да успее да извади медальона, Йердан се сепна и се взря в тъмния силует, който стоеше до джуджето. Качулката на Дризт се бе смъкнала, разкривайки тъмната кожа на лицето му.

Нощният пазач също застана нащрек и, обръщайки поглед натам, накъдето гледаше Йердан, бързо разбра какво го беше стреснало. Четиримата приятели неохотно посегнаха към оръжията си, готови да се хвърлят в една битка, която изобщо не желаеха.

Ала Йердан сложи край на напрежението така бързо, както го бе предизвикал. Лусканецът постави възпираща длан върху рамото на нощния пазач и се обърна към елфа:

— Дризт До’Урден? — спокойно попита той, търсейки потвърждение на това, за което вече се бе досетил.

Изненадан, че го бяха разпознали, Дризт кимна.

— Историите, които чуваме от Десетте града, споменават не само полуръста. Твоето име също е добре известно тук, в Лускан — обясни Йердан и се поклони ниско. — Прости учудването ни, но не се случва често да срещнем някого от твоята раса.

Дризт отново кимна, но не каза нищо. Необичайното внимание, което му обръщаха, го притесняваше. Никога досега не му се бе случвало някой страж да си направи труда да го попита за името или заниманието му и той бързо бе разбрал колко по-удобно е въобще да не се доближава до градските порти. Вместо това просто изчакваше падането на нощта, за да прескочи безшумно крепостните стени и да се скрие из долнопробните улички, където можеше да стои незабелязан в някой мрачен ъгъл, заедно с най-изпадналата измет на града. Възможно ли бе името и подвизите да му бяха спечелили поне малко уважение чак тук, толкова далеч от Десетте града?

Бруенор се обърна към него и му смигна. Гневът му се изпари, когато видя как приятелят му най-сетне получава от един непознат онова отношение, което наистина заслужава.

Ала Дризт не бе съвсем убеден. Не смееше да се надява на такова нещо — надеждата го правеше прекалено уязвим за всички онези чувства, които така отчаяно се мъчеше да потисне дълбоко в себе си. Предпочиташе да си остане подозрителен и недоверчив — това го предпазваше по същия начин, по който ниско спуснатата качулка на наметката му го опазваше от враждебните очи на хората. Двамата лусканци се отдръпнаха назад, за да поговорят насаме, и Дризт нададе ухо.

— Не ме интересува как се казва — шепнеше нощния пазач. — През моята порта няма да мине никой Елф на мрака!

— Грешиш — отвърна му Йердан. — Та това са героите на Десетте града! Полуръстът наистина е Първият гражданин на Брин Шандер, елфът е скиталец — страховит боец, но никой не може да отрече почтеността и благородството му. Джуджето — и сам виждаш щита на герба му — е самият Бруенор Бойният чук, водач на племето, което живее в Долината.

— Ами исполинът? — в гласа на пазача ясно се усещаха подигравателни нотки — опитваше се да не изглежда впечатлен, макар че очевидно бе притеснен. — Какъв ли разбойник е пък той?

Йердан сви рамене.

— Огромният му ръст, младостта и самообладанието, което не би очаквал у един младеж — колкото и невероятно да ми се струва да го видя тук, съвсем ясно е, че това трябва да е младият крал на племената от тундрата. Същият, за когото се говори в разказите на пътешествениците, завърнали се от онези земи. Не можем да прогоним тези пътници, това може да има прекалено сериозни последствия.

— Ха! Какво ли могат да сторят онези жалки села на Лускан! — упорстваше пазачът.

— Лускан далеч не е единственото търговско пристанище — отвърна Йердан. — И не всяка война се води с меч. Загубата на резбованите изделия на Десетте града никак няма да се хареса на търговците ни, нито пък на корабите, които всеки сезон акостират в нашите пристанища.

Нощният пазач отново отправи пронизващ поглед към четиримата пътешественици. Въпреки думите на Йердан той все още не им вярваше и изобщо не ги искаше в града си. Ала също така знаеше, че ако подозренията му се окажеха погрешни, а той направеше нещо, което да застраши търговията с Десетте града, не го чака нищо добро. Лусканските войници отговаряха пред търговците, а те съвсем не бяха склонни да прощават грешки, които водеха да, изтъняване на кесиите им.

Пазачът се предаде и махна с ръка:

— Ами влизайте тогава! — обърна се той към четиримата приятели. — Придържайте се към стената и гледайте да стигнете до пристанищата. На последната улица се намира „Кривата сабя“. Там ще се сгреете… че и нещо повече!

Тримата му приятели минаха през портата гордо изправени и Дризт предположи, че и те бяха чули разговора между нощния пазач и Йердан. Щом отминаха наблюдателниците на войниците, Бруенор се приближи към него и потвърди предположението му:

— Така значи! — доволно изръмжа той и сбута приятеля си. — Май се е поразчуло тук-там, щом ни знаят толкоз далеч от Долината! Какво ще кажеш, а?

Дризт само сви рамене и Бруенор се засмя, предполагайки, че приятелят му просто се притеснява от известността. Риджис и Уолфгар споделяха радостта на джуджето. Варваринът дори потупа елфа по рамото, докато заставаше начело на малката им групичка.

Ала не просто притеснението от славата тревожеше Дризт. Докато влизаха в града, той бе видял странна усмивка да играе по устните на Йердан, усмивка, в която се криеше нещо повече — и по-различно — от обикновено възхищение. И макар изобщо да не се съмняваше, че истории за войната с кеселовите гоблини наистина бяха достигнали до Града на корабните платна, доста странно му се струваше, че един обикновен войник знае толкова много за него и за приятелите му, докато пазачът, който единствен носеше отговорност за това кой влиза в града, изобщо не бе чувал имената им.

От двете страни на Лускан, наредени съвсем близо една до друга, се издигаха двуетажни и триетажни къщи — отчаян опит на хората да се скрият зад крепостните стени и защитата, която те им предлагаха от вечните опасности на дивите северни земи навън. Тук-таме еднообразната линия на покривите се нарушаваше от някоя кула — наблюдателница или пък опит на някой по-заможен гражданин да демонстрира превъзходство. Град, който вечно бе нащрек — това бе Лускан и до този миг прекрасно успяваше да оцелява (дори процъфтяваше) в тези опасни земи, благодарение на бдителността си, която често граничеше с параноя. Това бе град на сенките и тази нощ четиримата приятели съвсем ясно усещаха любопитните и заплашителни погледи на невидимите за тях обитатели на тъмните дупки, покрай които минаваха.

Край пристанището се намираше най-опасната част на града. Там, из тесните улички и мръсните тъмни ъгли, бе пълно с крадци, просяци и още безброй други отхвърлени от почтеното общество престъпници. Гъста мъгла се носеше от морето ден и нощ и превръщаше и без това мрачните и непрогледни сокаци в тайнствено и опасно място.

Именно на една такава улица се озоваха четиримата, когато свиха зад последния ъгъл преди пристанището — едно особено западнало място, наречено Улицата на полумесеца. Риджис, Дризт и Бруенор веднага разбраха, че са навлезли в сборището на най-изпаднали злодеи и отрепки и още по-здраво стиснаха оръжията си. Уолфгар вървеше гордо изправен без да се бои от нищо, макар че и той усещаше заплашителната атмосфера, която тегнеше наоколо. Без да разбира, че мястото е прекалено долнопробно и мръсно, младежът бе твърдо решен да подходи към първия си досег с цивилизацията непредубедено.

— Туй трябва да е — обади се Бруенор и посочи малка група хора, най-вероятно крадци, които се бяха спрели пред прага на някаква пивница. На очуканата табела над вратата все още можеше да се разчете името — „Кривата сабя“.

Риджис преглътна с мъка, опитвайки се да потисне плашещата го смесица от чувства, която се надигаше в гърдите му. Преди години, когато още живееше в Калимпорт, неведнъж бе посещавал подобни места, но от това изобщо не му ставаше по-леко. Тъкмо обратното — това, че знаеше какво може да се случи в една такава кръчма, още повече засилваше страха му. Забранените съблазни, които се таяха в сенките, можеха да бъдат не по-малко опасни от скритите ножове на престъпниците, насядали по масите.

— Ама наистина ли искате да влезем вътре? — попита той с изтънял от уплаха глас.

— Да не съм те чул да се оплакваш! — сопна се Бруенор. — Знаеше какъв път ти предстои, когато се присъедини към нас в Долината, така че хич недей да ми мрънкаш сега!

— Ние ще те пазим — успокоително вметна Дризт.

Самоуверен и неопитен, Уолфгар отиде още по-далеч:

— А и защо биха ни направили нещо лошо? Нали не сме им направили нищо — рече той.

И като се обърна към мрачните сенки наоколо, заяви на висок глас:

— Не бой се, малки приятелю! Чукът ми ще повали всеки, който се осмели да се изправи срещу нас!

— Наивен хлапак! — промърмори Бруенор, докато той, Риджис и Дризт се спогледаха невярващо.

Атмосферата в „Кривата сабя“ по нищо не се различаваше от разрухата и мръсотията, в които тънеше всичко навън. Самата пивница представляваше една-единствена стая, в дъното на която (съвсем близо до една врата, през която можеше да се избяга) се намираше дълъг бар. От едната му страна започваше стълбище, което водеше към втория етаж на сградата. Очевидно бе, че по тези стълби много по-често се изкачваха не гости на странноприемницата, която се намираше горе, а силно гримирани и миришещи на евтин парфюм жени заедно с последните си „завоевания“. Всъщност, търговците, чиито кораби акостираха в Лускан, слизаха на брега само за няколко кратки часа забавления и удоволствия, след които бързаха да се приберат на кораба си преди неизбежният пиянски сън да ги направи беззащитни и да ги изложи на опасност.

Пивницата беше място, което замайваше и възбуждаше сетивата със своята плетеница от звуци, гледки и миризми. Мирис на алкохол — от силно пиво и евтино вино до по-редки и по-силни напитки — лъхаше от всеки ъгъл. Облак дим от екзотичен уханен тютюн, гъст като мъглата отвън, се стелеше из стаята и караше всичко да изглежда меко, приглушено и нереално.

Дризт поведе приятелите си към една свободна маса точно зад вратата, а Бруенор отиде на бара, за да уреди престоя им в странноприемницата. Уолфгар се накани да тръгне след него, но елфът го спря.

— Остани тук! — рече той. — Прекалено си превъзбуден, за да се занимаваш с такива неща. Бруенор ще се оправи и сам.

Уолфгар се опита да се възпротиви, но го прекъснаха.

— Хайде — намеси се и Риджис, — ела да седнеш с мен и Дризт! Никой няма да закачи едно кораво джудже, но при вида на дребен полуръст като мен и кльощав елф като Дризт на тези недодялани грубияни тук може да им се прииска да се позабавляват. Имаме нужда от твоя ръст и силата ти, за да отклоним подобно нежелано внимание.

Уолфгар гордо вирна глава при тези думи и смело закрачи към масата. Риджис смигна многозначително на Дризт и тръгна след варварина.

— Много нещо ще научиш по време на това пътуване, млади приятелю — прошепна елфът така, че Уолфгар да не може да го чуе, — толкова далеч от дома.

Скоро Бруенор се върна от бара и донесе четири бокала с медовина.

— Бързо ще свършим онова, заради което дойдохме тук — тихо каза той на Дризт, — и ще продължим по пътя си. Цените на стаите в таз’ оркска дупка са си същинско обирджийство!

— Гостите тук обикновено не остават през цялата нощ — подсмихна се Риджис.

Бруенор все така се мръщеше.

— Пий по-бързо — обърна се той към елфа. — Улицата на плъха е съвсем наблизо, поне според думите на сервитьорката, та може би още тази нощ ще успеем да се свържем с човека, когото търсим.

Дризт кимна и отпи от медовината си. Всъщност не бе особено жаден, но си мислеше, че Бруенор може да се поотпусне малко, ако приятелите му изпиеха по една чаша с него. Самият той също изгаряше от нетърпение да се махне от Лускан — боеше се, че черната му кожа може да донесе неприятности на другарите му, макар че в мъждукащата светлина на кръчмата бе спуснал качулката още по-ниско над лицето си. Освен това се безпокоеше за Уолфгар, който бе твърде млад и горд, пък и никога досега не бе попадал на подобно място и не знаеше какво може да му се случи. Варварите от Долината на мразовития вятър, макар да бяха свирепи и безмилостни в битка, бяха също така хора на честта, а обществото им се основаваше на строги и ненарушими закони. Уолфгар лесно можеше да стане жертва на измамата и предателствата, които се ширеха в пристанищния град. В дивите земи на север чукът на варварина бе достатъчен, за да го предпази от беди, но тук щеше да му се наложи да се изправи срещу подли противници и скрити ножове, а тогава магическото оръжие и храбростта нямаше да са му от голяма полза.

Уолфгар изпразни чашата си на един дъх, избърса устата си и се изправи.

— Да тръгваме! — рече той на Бруенор. — Кого ще търсим?

— Сядай долу и си затваряй устата, момче! — скара му се джуджето и се огледа да види дали младежът бе успял да привлече нежеланото внимание на останалите в пивницата върху тяхната маса. — Туй е работа за мен и елфа. Там не е място за такива войнствени исполини кат’ теб! Оставаш тук с Къркорещия корем и гледай да си държиш устата затворена, а гърба — залепен за стената!

Уолфгар се сви обидено, но Дризт бе доволен, че джуджето явно мислеше като него. И отново Риджис се намеси, за да спаси поне малко от гордостта на младия си приятел:

— Изобщо нямам желание да ходя с тях, но не смея да остана тук сам. Остави Дризт и Бруенор да се „забавляват“ из студените, смрадливи улички! Ние ще останем тук и ще се повеселим — заслужили сме си го!

Дризт потупа крака на полуръста под масата, благодарен за навременната му намеса, и се изправи. Бруенор допи и последната глътка медовина и скочи от мястото си.

— Да тръгваме тогава — рече той на елфа, а после се обърна към Уолфгар. — Грижи се за полуръста и се пази от жените! Подли са кат’ изгладнели плъхове и единствената им цел е да ти свият кесията.

Бруенор и Дризт излязоха от „Кривата сабя“ и свиха в първата уличка. Притеснено, джуджето застана в началото й и се огледа на всички страни. Дризт направи още няколко крачки в мрака и когато се убеди, че е сам, извади от раницата си малка ониксова статуетка, изобразяваща котка, и я постави на земята пред себе си.

— Гуенивар! — тихо я повика той. — Ела при мен, сянко моя!

Зовът му прелетя през Равнините и достигна до звездния дом на пантерата. Голямата котка се размърда в съня си. Много месеци бяха минали, откакто господарят й не я бе викал и сега тя изгаряше от нетърпение да му помогне.

Гуенивар премина през Равнините, които я деляха от Дризт, все напред към мъждукащата светлинка, която не можеше да бъде друго, освен зова на елфа. В следващия миг вече бе в тясната уличка заедно с него.

— Навлизаме в опасни места — обясни й той, — и се боя да не попаднем в капан. Имам нужда от очи, които могат да проникнат там, където моите не могат.

Без да се бави и за миг, Гуенивар безшумно скочи върху купчина камъни, лежаща наблизо, после се покатери на една счупена веранда и оттам се изкачи към покривите на къщите, които опасваха тясната уличка. Доволен и много по-спокоен, Дризт се върна при Бруенор.

— Е добре, къде е дяволската котка? — нетърпеливо попита джуджето, а в гласа му се усещаше облекчение, че пантерата не бе с елфа.

Повечето джуджета изпитват огромно подозрение към всякакви магии, с изключение на заклинанията, с които правят изкусните си оръжия още по-силни. Бруенор не правеше изключение и въобще не харесваше Гуенивар.

— Там, където най-много се нуждаем от нея — отвърна Дризт и тръгна надолу по Улицата на полумесеца. — Не бой се, могъщи Бруенор, Гуенивар не ни изпуска от поглед, дори и ако нашите очи не могат да я видят!

Джуджето притеснено се огледа наоколо, а изпод двурогия му шлем избиха капчици студена пот. Познаваше Дризт от няколко години, но така и не успя да свикне с магическата му котка.

Елфът се усмихна развеселено под прикритието на ниско нахлупената си качулка.

Всички улички, пълни с мръсотия и боклуци, им изглеждаха еднакви, докато вървяха към пристанището. Бруенор се взираше напрегнато в сенките и ако зрението му в мрака бе така остро, както привикналите с тъмнината очи на елфа, сигурно щеше още по-здраво да стисне брадвата си.

Ала Дризт и Бруенор не се притесняваха особено. Те съвсем не бяха обичайните пияници, които всяка вечер се клатушкаха из тези улици, и надали щяха да бъдат лесна плячка за дебнещите крадци. Многобройните резки върху брадвата на джуджето и двата ятагана, които висяха от кръста на елфа, можеха да уплашат почти всеки разбойник, на когото би хрумнало да ги нападне.

Отне им доста време да открият Улицата на плъха в тъмния лабиринт на улички и дворове. Съвсем близо до кейовете, тя вървеше успоредно на морето и в гъстата мъгла изглеждаше непроходима. От двете й страни се простираха дълги, ниски складове, а между тях бяха нахвърляни изпотрошени щайги и празни кутии, от които проходът, бездруго не особено широк, ставаше още по-тесен и често имаше място само колкото да се промъкне един човек.

— Приятно местенце за разходка в тъмна нощ — отбеляза Бруенор.

— Сигурен ли си, че точно това търсим? — попита го елфът, който също не изгаряше от желание да навлезе в отблъскващата улица.

— Според търговците от Десетте града, ако има някой, който може да ми намери картата, то това е Шепот. А пък ако искам да намеря Шепот, трябва да ида на Улицата на плъха.

— Да тръгваме тогава — рече Дризт. — Мръсната работа трябва да се върши бързо.

Бруенор предпазливо пое по тъмната уличка. Не бяха изминали повече от два-три метра, когато джуджето чу изщракването на зареден арбалет и се закова на място.

— Усетили са ни! — прошепна той на Дризт.

— Вдясно, зад онзи закован прозорец над нас — рече елфът, чиито остри сетива бяха доловили не само звука, но и мястото, откъдето идваше. — Просто предпазна мярка, надявам се. Може би това е знак, че човекът, когото търсиш, е наблизо.

— Не бих нарекъл насочен към мен арбалет „добър знак“! — отвърна джуджето. — Ама не можем да спрем, така че давай да вървим и бъди нащрек! Туй местенце просто излъчва заплаха!

И той отново си запробива път през мръсотията и камъните, които се търкаляха в краката му.

Отляво долетя тихо шумолене и двамата приятели разбраха, че някой ги наблюдава и оттам. Те обаче не спряха — не бяха и очаквали нещо по-различно. Най-сетне заобиколиха последната купчина изпотрошени дъски. Там, облегната на една от стените, видяха стройна фигура, плътно увита в наметката си, опитвайки се да се предпази от хапещия студ на мъглата.

Дризт се наведе към приятеля си и прошепна:

— Дали това е човекът, когото търсим?

Бруенор сви рамене и отвърна:

— Че кой друг може да е?

И като пристъпи напред, джуджето застана с широко разтворени крака и се обърна към непознатия:

— Търся мъж на име Шепот! Ти ли си това?

— И да, и не — долетя отговорът и тъмният силует се обърна към тях, но лицето му оставаше все така скрито под ниско нахлупената качулка.

— Какви игрички играеш? — изръмжа Бруенор.

— Наистина съм Шепот — спокойно отвърна непознатият и дръпна качулката си така, че двамата да видят лицето му. — Но не съм никакъв мъж!

Дризт и Бруенор съвсем ясно видяха, че пред тях наистина стои жена — тъмна и загадъчна, с дълга черна коса и дълбоки очи, които непрекъснато се стрелкаха наоколо и издаваха опитност и несъмнено умение да оцелява на улицата.