Лора Джо Роуланд
Якешину (9)

Глава 8

Истината е неуловима,

а вратата към мъдростта — труднодостъпна.

Из сутрата „Черният лотос“

Здрачът разпъна над Едо синьо-сив балдахин. Зад прозорците започнаха да просветват газени лампи и фенери, а луната като огромна, изтъняла по краищата сребърна монета засия над замъка Едо. В осветения с факли двор на имението на Сано се разнесе чаткане на копита. Стражи на коне съпроводиха паланкина на Рейко до къщата.

Когато тя слезе от него, Охана отвори рязко входната врата и възкликна:

— Слава на боговете, най-после се върнахте!

Вълна от тревога заля Рейко и тя побърза да влезе в къщата.

— Случило ли се е нещо с Масахиро?

— Младият господар толкова тъгуваше за вас, че цял ден не спря да плаче. Не яде, почти не е спал…

В преддверието Рейко бързо се събу и хукна навътре по коридора. Чу плача му — тих, монотонен и скръбен. Втурна се в детската стая и завари собствената си бавачка Осуги да го полюшва на скута си. Масахиро се въртеше с печално личице, но когато я зърна, изведнъж млъкна и ококори очи. Засмяна от радост, че го вижда отново, Рейко коленичи и пое пухкавото му топло телце в обятията си. Притисна буза до меката му косица, но той изхленчи недоволно.

— Миличкият ми, толкова ми липсваше… Но какво има? — Рейко озадачена погледна сина си и видя изкривеното му от печал личице. Опита се да го утеши, но малките му ръчички я блъснаха по гърдите, а крачетата му я ритнаха в стомаха.

— Младият господар е уморен и ядосан — обясни Осуги.

— Не, сърди ми се, че го изоставих! — беше непоносимо, че синът й я гони, и очите й се напълниха със сълзи. Макар че Масахиро пищеше и се дърпаше, тя го държеше здраво. — Вече съм тук и всичко е наред — шепнеше му тя. Между оглушителните му писъци чу входната врата да се отваря и миг по късно в преддверието се разнесоха мъжки гласове.

Сано се беше прибрал.

Разтревожен от писъците, той бързо прекоси коридора, уплашен, че с Масахиро се е случило нещо лошо, и се втурна в детската стая. След като го видя невредим в ръцете на Рейко, си отдъхна, но Масахиро продължаваше да пищи. Сано забеляза сълзите в очите на съпругата си.

— Какво се е случило? — той коленичи до жена си. — Ударил ли се е?

Рейко му се усмихна с усилие и извиси глас над писъците.

— Не, просто е сърдит…

Едва сега Сано забеляза, че е облечена с връхната си наметка.

— Ти сега ли се прибираш?

— Да.

— Трябваше да отидеш в храма Зоджо сутринта. Какво се е случило?

За миг Масахиро млъкна и погледна родителите си с любопитство. После изкрещя и протегна ръце към Сано, който го взе от скута на Рейко и го притисна до гърдите си.

— Убедих Хару да говори — отвърна Рейко. — След онова, което чух, трябваше да продължа да проучвам нещата.

Масахиро отново запищя, когато баща му го залюля непохватно. Накрая Сано не издържа и го връчи на прислужничките.

— Да идем в гостната да поговорим… — предложи той на жена си.

Когато се настаниха в неотоплената стая за гости, Рейко обясни, че Хару не познава жертвите и не може да си спомни нищо нито за пожара, нито как и защо се е озовала край къщата. После описа синините й.

— Смятам, че момичето е било нарочено за жертва — завърши тя. — И понеже съществува реална опасност за живота й, трябва бързо да открием истинския подпалвач…

Очевидно между Рейко и Хару се бе създала емоционална връзка, която пречеше на съпругата му да допусне възможността момичето наистина да е виновно за престъпленията. Сано си помисли за онова, което бе научил през деня, и сърцето му се сви.

— Поздравления, че си успяла да склониш Хару да говори — каза той, навлизайки внимателно в един разговор, който според него щеше да доведе до разногласия. Окуражен от гордостта, която засия върху лицето на Рейко, каза предпазливо: — Но преди да правим изводи, трябва да разгледаме и другите доказателства. Срещнах се със семейството на оябун Ояма — и той й разказа онова, което бе научил. — Историята на по-големия син за това, как баща му го е запознал с Хару, показва, че въпреки твърденията й тя е познавала поне една от жертвите.

Макар че Рейко не помръдна, нито промени изражението си, Сано усети, че е озадачена от новината. Сигурно й беше неприятно да си даде сметка, че Хару я беше излъгала.

— Но нали ти сам каза, че „Черният лотос“ има безспорни облаги от завещанието на Ояма? Защо тогава се опитваш да насочиш всички обвинения към Хару? Аз разговарях с игуменката и с храмовия лекар — Рейко сподели със Сано какво бе научила от Джункецоин и доктор Мива, и добави: — Исках да разпитам монахините и сираците за Хару, но игуменката не ми позволи. И на детективите ти едва ли им е провървяло повече, макар че уж провеждаха независимо разследване. Свещениците от „Черният лотос“ ги следваха като сенки…

— Може би просто са им оказвали съдействие — предположи Сано, обезпокоен, че Рейко пак е проявила самоинициатива. — Не е трябвало да ходиш в храма — добави той. — Това, че разпитваш там без мое знание или позволение, може сериозно да навреди на разследването ми и на положението ми пред шогуна…

— Съжалявам — каза Рейко гузно.

— А ако наистина убиецът все още е на свобода, тогава е опасно да обикаляш сама из района… — Рейко се намръщи, но Сано продължи: — Разполагам с резултатите от аутопсията. И трите жертви са били убити предварително. Момченцето е било държано без храна и е било малтретирано. Вратлето му е било счупено.

Рейко потръпна от ужас.

— Колко жестоко — глухо изрече тя. После, когато смисълът на думите му стигна до съзнанието й, лицето й изведнъж просветна: — Може ли едно тъй крехко момиче като Хару да строши черепа на едър мъж, да удуши здрава и силна жена и да прекърши врата на малко момченце… и всичко това в една нощ? А след това и да премести труповете им в къщата, за да изгорят? При какви обстоятелства едно сираче ще измъчва с глад друго дете? Явно убиецът е друг, а не Хару…

Съпругата му имаше право, даде си сметка Сано — сценарият, който тя описа, звучеше неправдоподобно.

— На този етап е рано да изключваме каквато и да било възможност — каза той с мисълта да не стане жертва на собствената си предубеденост.

— Ако търсим други заподозрени, тогава най-подходящите кандидати са доктор Мива и игуменката Джункецоин. Около тях има нещо много странно… — и Рейко описа зловещата двойка. — И двамата са познавали Ояма. Освен това много държаха да стане ясно, че имат алиби, и още повече да засилят подозренията към Хару.

Сано мислено прецени събраната информация.

— А може би игуменката и лекарят казват истината за Хару — изрази той предпазливо предположение.

— Не, изключено е! Не ми вдъхват никакво доверие. Някой е пребил и насинил Хару; нищо чудно това да е тяхна работа! — Рейко говореше убедено, облегната на едната си страна. Сано си даде сметка, че, оспорвайки оценката й за Хару, само я бе подтикнал още по-категорично да защитава момичето. С тревога осъзна, че случаят можеше да стане причина за раздор в семейството му. — Смяташ, че е виновна, нали? — попита накрая Рейко.

— Няма да вземам никакво решение, преди да имам достатъчно факти на разположение — отвърна той неубедително. — Пък и няма доказателства, че някой друг, освен Хару има мотив за тези престъпления…

— Напротив! — и Рейко му разказа за срещата си с младия монах.

Сано поклати глава удивен.

— Това не е възможно. Една секта не може да скрие действия, каквито описваш! Бакуфу упражнява строг контрол върху духовенството. Всеки месец длъжностни лица от министерството на храмовете и гробниците правят инспекции по храмовете… Те щяха да констатират, че има послушници и деца, държани там против волята им… А и мецуке, шпионите на шогуна, следят за всякакви дейности, които представляват заплаха за страната… Нали свещениците, които са отвели Благочестива Истина, са ти казали, че е луд. Звучи ми приемливо като обяснение…

Рейко вирна брадичка.

— Фактът, че детето в къщата е било бито и изнемощяло от глад, подкрепя твърденията му. А и думите му са следа към мъртвата жена. Да разполагаш с по-добра?

— Не — призна Сано. — Хирата извърши проверка по информация за една избягала съпруга от Суруга, но когато отишъл там, я заварил жива и здрава, върнала се при съпруга си. И все пак диренето едва-що започна. Жената може да е сестрата на Благочестива Истина, но може и да не е. Трябва да се пазим от прибързани заключения… — той положи ръце върху раменете на Рейко: — Моля те, не бързай да вярваш на всичко, което чуеш…

Рейко кимна с въздишка, но отвърна:

— Добре, но сме длъжни да проверим всяка следа, нали? Ето защо искам утре отново да отида в храма, и то с теб, да намерим Благочестива Истина и да проверим думите му…

Сано изстена. Колко хитро бе извъртяла разговора и пак стигна до въпроса за съвместната работа по случая.

— Не се безпокой. Ти разпита Хару. Работата ти приключи. За останалото ще се погрижа лично…

— А, не! Хару трябва да чуе какво са казали за нея Джункецоин, доктор Мива и синът на оябун Ояма. Нейната реакция може да ни помогне да определим кой казва истината. Освен това е възможно до утре да е възстановила паметта си, а аз съм единственият човек, с когото тя би се съгласила да разговаря — напомни му Рейко.

Сано трябваше да признае, че аргументите на съпругата му са повече от убедителни. Нуждаеше се от помощта й. Поне на този етап.

— Добре — съгласи се той. — Иди пак при Хару, но искам да ми обещаеш, че ще стоиш далеч от всички останали в храма „Черният лотос“!

Рейко се намръщи, готова да възрази, но после каза с очарователно коварство:

— Добре… ако и ти обещаеш лично да провериш твърденията на Благочестива Истина!

Сано се опасяваше, че случаят ще се превърне в борба за надмощие, и макар че мразеше да отстъпва, компромисът в случая изглеждаше наложителен.

— Дадено — отвърна той. — Ти поеми Хару, а аз ще проуча въпроса с подземните тунели и тайните заговори — после добави: — Мисля, че и двамата имаме нужда от почивка. Какво ще кажеш за една топла вана преди вечеря?

Рейко кимна и му се усмихна.