Лора Джо Роуланд
Якешину (15)

Глава 14

Този, който порицава приелите

закона на „Черният лотос“,

сам ще бъде порицан, защото говори неистина.

Из сутрата „Черният лотос“

Майката на шогуна, неговите двеста наложници и прислужничките им живееха в уединен район на двореца, известен като „вътрешното крило“. Сега Рейко прекосяваше градината към тези най-отдалечени помещения. В другия край я пресрещнаха група млади жени, облечени в ярки кимона. Сред тях Рейко зърна Мидори, която се усмихна и избърза към нея да я поздрави.

— Трябва да се видя с майката на шогуна — каза Рейко, след като отвърна на поздрава й.

— Трябва да те предупредя, че Кейшо е в едно от най-ужасните си настроения. Какво ли не правихме да я ободрим, просто кошмар. Сега ни прати да й берем цветя, пък тя после щяла да ги подрежда — Мидори въздъхна заради тежкото положение, в което бяха изпаднали тя и другите придворни дами. — Може би посещението ти ще оправи настроението й… — двете жени тръгнаха към постройката. Мидори попита несигурно: — Днес виждала ли си Хирата сан?

— Да, когато излизах от къщи сутринта — отвърна Рейко.

— Той дали… — Мидори сведе поглед към кошничката с цветя в ръцете си. — Каза ли нещо за мен?

— Изобщо не сме разговаряли — отвърна Рейко, спестявайки на приятелката си истината, че Хирата вече дори не я споменава.

— Не зная вече какво да правя! — изплака Мидори и по страните й рукнаха сълзи. — Как да го накарам да ме хареса отново?

Рейко смяташе, че Хирата се е превърнал в надут грубиян, който не заслужава такива притеснения, но искаше да помогне на приятелката си.

— Може би трябва да проявиш по-голям интерес към онова, което върши…

— Вече пробвах — подсмръкна Мидори. — Предложих да му помогна в разрешаването на един случай, но той ми се изсмя.

— Е, може би идеята не е била много удачна — каза Рейко, потръпвайки мислено от ужас, че крехката невинна Мидори би могла да се нагърби с опасна детективска работа. — Повечето мъже не желаят жените да се месят в работата им… Защо не опиташ да изглеждаш колкото се може по-красива и да се държиш с него студено и резервирано. Това може пък да разпали интереса му към теб…

Мидори я разбра и очите й засияха.

— Ами да! Ще ме желае, защото ще реши, че вече ми е безразличен. Ох, благодаря ти! — възкликна тя и прегърна Рейко. — Нямам търпение да видя Хирата сан и да му покажа колко малко означава вече за мен!

Стигнаха до „вътрешното крило“ и спряха пред великолепна врата от кипарисово дърво с издълбани в нея дракони, зад която се простираха личните покои на Кейшо. Отпред имаше двама стражи — единствените мъже, които се допускаха в тази част на двореца. От вътрешността се носеше весела мелодия на шамисен^[1].

Миг по-късно се разнесе дрезгавият глас на Кейшо: „Писна ми от тази песен! Изсвири нещо друго“, който после премина в раздираща кашлица. Зазвуча нова мелодия. Стражите пуснаха Рейко и Мидори в една стая, изпълнена с тютюнев дим. През мъглата Рейко забеляза свирачката на шамисен, седнала сред други придворни дами. Край тях се въргаляха карти, купички за чай и чинии с храна. Кейшо се беше излегнала върху възглавници, наслагани по пода. Ниска и пълна жена, тя беше облечена в копринено кимоно с кобалтов цвят, а от устата й стърчеше сребърна лула. Както изпускаше дим, Кейшо погледна към вратата с присвити очи.

— Мидори сан? Не стой там, ела насам! Кой е с теб?

Рейко и Мидори коленичиха пред майката на шогуна и се поклониха.

— Представям ви уважаемата госпожа Рейко — каза Мидори.

— Великолепно! — Кейшо изпъшка и се изправи с мъка. С боядисаните си черни коси, дебел слой бяла пудра и тъмночервен руж изглеждаше по-млада, но увисналата гръд и двойната й брадичка издаваха нейните шейсет и седем години. Тя се усмихна и между изкуствено почернените й зъби се откриха дупки.

— Тези дни животът е толкова тъжен, че появата ти е истинска радост за мен — каза тя на Рейко. Даде знак на прислужничките си и те сервираха на Рейко чай. — Подкрепи се! — Рейко бе идвала тук и по-рано, но никога без предварителна покана и сега се притесняваше, да не би да засегне майката на господаря на своя съпруг. — Толкова отдавна не сме се виждали… — Кейшо се намести удобно, готова да си побъбри със своята гостенка. Мелодията на шамисен продължаваше да звучи; Мидори и останалите придворни дами мълчаха учтиво. — Как ти минават дните?

— В грижи за малкия ми син — отвърна Рейко. — Вече стана на годинка и половина и обсебва цялото ми внимание.

— Спомням си моето скъпо момче на тази възраст — каза Кейшо, разнежена в блага носталгия. — Толкова обичаше своята мама, че не понасяше да се отдели от нея. Беше толкова послушен и добричък… — „Не се е променил особено“, помисли си Рейко. Шогунът продължаваше да бъде зависим от майка си както за лични неща, така и за управлението на страната. Кейшо бе сред най-влиятелните му съветници. Нейната дума можеше да подпомогне или да съсипе кариерата на важни служители от бакуфу. За щастие Сано бе спечелил благосклонността й. На същата тази добра воля разчиташе и Рейко сега. — Как си със здравето? — попита Кейшо. — Кърмиш ли още? Мм, фигурата ти изглежда чудесно… — и добави с похотлив кикот: — Обзалагам се, че съпругът ти е възобновил брачните ви отношения… — поруменяла от смущение, Рейко кимна. Тази жена имаше такъв вулгарен навик да обсъжда интимни теми! — Ела по-близо да те огледам — нареди Кейшо и Рейко се подчини. Кейшо плъзна преценяващ поглед по тялото й, след което обяви: — Майчинството ти отива — в очите й просветна подчертан интерес. — Всъщност даже те е разкрасило.

— Искрено благодаря за незаслужения комплимент — каза Рейко учтиво. — Зная, че изглеждам ужасно.

— О-о, прекалено скромна си — сбърчи се в усмивка Кейшо. — А сега ми кажи какви новини има около сосакан Сано?

— Разследва пожара и убийствата в храма „Черният лотос“ — отвърна Рейко, насочвайки разговора към важната за нея тема.

— Мъже — засмя се Кейшо, дръпна от лулата си, издиша дима и се закашля, клатейки глава. — Винаги са така погълнати от делата си. Знаеш ли, че Рюко, моят Рюко замина нанякъде и ме остави сама цял ден? — Рюко беше любимият свещеник и съветник на Кейшо по духовните въпроси. Очевидно отсъствието му бе причина за лошото й настроение. Тя замаха с едно копринено ветрило пред лицето си, а над него очите й заискриха закачливо към Рейко. — Обзалагам се, че и твоичкият те е оставил да се оправяш сама…

— Всъщност съпругът ми ме помоли да му помагам в разследването — каза Рейко. Тя обясни за Хару и сподели убеждението си, че сектата „Черният лотос“ е замесена в престъпленията. Кейшо слушаше заинтригувана, като на моменти възкликваше: „Невероятно! Удивително!“ Вниманието й насърчи надеждите на Рейко да получи желаната благосклонност. — Трябва да разговарям с висшия свещеник Анраку, оглавяващия сектата — каза Рейко, — но подчинените му изобщо не ме допускат до него…

— Възмутително! — възкликна с гримаса Кейшо. — Тези хора си присвояват твърде много права!

— Може би ако имах съдействие от страна на някоя влиятелна личност… — намекна й Рейко.

— Предполагам, че би било от полза — съгласи се весело Кейшо.

— Някой, на когото висшият свещеник е задължен, може да го убеди да ме приеме — продължи Рейко.

Кейшо кимна с усмивка, но очевидно не се сещаше какво иска да й каже Рейко. Зад стоически сериозните изражения на придворните дами затрептя скрит смях. Рейко се отказа от деликатния подход и заяви направо:

— Свещеникът би ме приел, ако вие му наредите!

— Ама, разбира се — схвана най-накрая Кейшо и лицето й се проясни. — Той е длъжен да ми се подчинява, нали? — тя бе страстна поклонница на будизма и даже бе приела религиозно име; освен това бе убедила шогуна в необходимостта да строи храмове и да прави щедри дарения на различни религиозни ордени. Духовниците й се подчиняваха от страх да не загубят покровителството на Токугава. — Остави това на мен — каза майката на шогуна, отправяйки многозначителен алчен поглед към Рейко.

Кейшо флиртуваше с нея! Осъзнала със закъснение този факт, Рейко се стъписа. Всички знаеха, че освен мъже майката на шогуна харесва и жени, но Рейко никога не си бе представяла, че може да стане обект на нейните романтични стремления. Вдовицата на предишния шогун винаги се беше отнасяла към нея майчински, но сега, изглежда, я беше харесала по друг начин.

— Хиляди благодарности — заекна Рейко притеснена. Кейшо често имаше връзки със своите придворни дами, със съпруги на служители от бакуфу и дори с наложници на сина й. Никоя от любовниците й не можеше да й предложи такива чувства, от каквито тя се нуждаеше, и Кейшо ги наказваше сурово за провала им. Всички бяха чували приказки за прислужнички и наложници, изхвърлени на улицата; придворни дами, уволнени и обречени на старомоминство, защото Кейшо забраняваше някой да се ожени за тях. Служители бяха понижавани, защото съпругите им не бяха успели да й доставят удоволствие. Рейко с ужас си даде сметка, че бе изложила себе си и Сано на жесток риск. Единственото решение бе да се махне колкото се може по-бързо, и то по възможно най-елегантния начин. Затова каза: — Вашата помощ ще бъде от огромна полза за разследването и аз искрено я оценявам, но трябва да…

— Утре ще идем заедно в храма „Черният лотос“ — обяви Кейшо. — Ще наредя на хората от сектата да те пуснат да се срещнеш с висшия свещеник. Един кратък излет е точно развлечението, от което имам нужда — добави тя. Наклони се към Рейко и прошепна: — Тъкмо съвместното пътуване ще ни предостави време да се опознаем по-добре…

Рейко се втренчи в нея, онемяла от изненада. Тя не искаше да прекарва повече време в компанията на Кейшо. Нито да й дава възможност да се меси в разследването.

— Но… съвсем не е необходимо вие да ходите в храма — каза тя, като се опитваше да потисне тревогата си. — Толкова е далеч, да не говорим, че едно кратко съобщение до висшия свещеник Анраку ще свърши същата работа като личното посещение. Моля ви, не си създавайте главоболия…

— Услугата за теб не е главоболие! — озареното от радост лице на Кейшо внезапно помръкна. — Не искаш ли да бъдем заедно?

— Разбира се, че искам — каза бързо Рейко, защото не смееше да обиди Кейшо. — Аз просто съм смаяна от вашата щедрост.

— Значи всичко е уредено. Ще тръгнем в часа на дракона^[2] — доброто й настроение се възвърна. Кейшо протегна ръце към придворните дами: — Помогнете ми да си избера подходящо облекло за случая — докато жените я дърпаха, за да я изправят на крака, тя се усмихна превзето към Рейко: — Искам да съм хубава.

Докато пътуваше в своя паланкин по улиците на административния район на замъка Едо, Рейко се взираше разсеяно през прозореца в оградените с високи зидове имоти и в яздещите край нея самураи. Мъчеше се да измисли как да избегне пътуването с Кейшо до храма „Черният лотос“, но не се сещаше нищо. Ако не угодеше на желанието на Кейшо, нямаше да получи възможност да разговоря с висшия свещеник Анраку. Ужасяваше се от следващия ден. Какво щеше да каже на Сано? О, каква грешка, че изобщо се обърна към майката на шогуна! Тя поклати глава. Беше твърде късно за съжаления и самообвинения. Просто трябваше да измисли някакъв начин да се оправи с Кейшо. А междувременно й се налагаше да моли за услуга още един човек.

Нареди на носачите да сменят посоката и скоро паланкинът спря пред красиво имение, разположено в района, отреден за жилищата на членовете на бакуфу. Рейко се представи на стражите пред портата:

— Съпругата на сосакан Сано Ичиро желае да посети съпругата на уважаемия министър на храмовете и гробниците — въведоха я в уютно помещение и сега седеше с Хироко, приятелката й от детинство и дъщеря на главния васал на съдията Уеда.

— Радвам се да те видя отново — каза Хироко, докато наливаше чай. Беше с две години по-голяма от Рейко и имаше заоблени черти, които отразяваха спокойната й природа. Прислужничките й доведоха две малки момчета, на една и на три годинки, за да ги види Рейко и да им се възхити. Хироко попита за Масахиро, а после каза с мила усмивка, в която се четеше разбиране: — Съмнявам, че си дошла тук само заради удоволствието да прекараш известно време с мен…

Привързаност и разбирателство като между сестри ги свързваха още от детските им години, когато Рейко бе вечният победител в игрите, а Хироко се опитваше да обуздае своенравността й и често споделяше последствията от нея.

— Трябва ми информация за сектата „Черният лотос“ — каза Рейко. — Надявах се, че съпругът ти разполага с някакви сведения, които да помогнат за разрешаването на загадката около пожара и убийствата в храма: Мога ли да говоря с него?

Хироко навъси гладкото си чело.

— Знаеш, че бих ти дала всичко, каквото поискаш от мен, Рейко, но… Съпругът ми е много зает, а и жените не бива да се месят в мъжките работи.

— Разбирам — каза Рейко. — Ужасно ми е неудобно да те моля за нещо, което би причинило неприятности в семейството ти, но от онова, което ще науча за „Черният лотос“, може би зависи един живот — Рейко описа тежкото положение на Хару и собствените си подозрения по отношение на сектата. — Ако не открия извършителя на тези престъпления, ще бъде екзекутиран човек, който може да се окаже невинен… — Хироко впери поглед през отворената врата в децата си, които играеха в съседната стая, и очите й се замъглиха от нерешителност. — Поне ще го попиташ ли дали би ми отделил само една минута? — попита Рейко, макар и да изпитваше притеснение, че оказва натиск върху приятелката си.

Покорността бе основна черта в характера на Хироко. Тя въздъхна и се съгласи.

— Добре — тя излезе от стаята, но скоро се върна. — Съгласи се да те приеме — каза тя с явно облекчение в гласа. — Ела — Рейко прекрачи в кабинета и коленичи пред облечения в сиво кимоно мъж, който седеше зад издигнатото на подиум писалище в специална ниша. Беше двайсет години по-възрастен от съпругата си, със суха скована фигура. Мургавата кожа на лицето му бе изопната върху високи скули. Очите му, дълбоко разположени под бръснатото теме и гъстите вежди, светеха със сурова интелигентност. — Уважаеми съпруже, представям ти госпожа Рейко, дъщеря на съдията Уеда и жена на сосакан на шогуна — Хироко се поклони и се обърна към Рейко: — Позволи ми да ти представя почитаемия министър на храмовете и гробниците — след което стана и излезе от стаята.

Рейко потисна порива си да я повика обратно. Внушителният вид на министър Фугатами я притесни. Той вероятно я смяташе за лекомислена малка глупачка.

— Чест е за мен да се запозная с вас — каза тя с поклон. От напрежение гласът й затрепери, а сърцето й заби учестено.

Фугатами също се поклони, като я гледаше със строго неодобрение. Рейко предположи, че се бе съгласил да я приеме само защото баща й бе негов уважаван колега, а съпругът й — пряко подчинен на шогуна.

— Разбрах, че проявявате интерес към сектата „Черният лотос“ — каза той. Гласът му бе тих и студен. — Моля, обяснете ми причините — Рейко заговори за Хару, запъвайки се, но той вдигна ръка и я прекъсна. — Съпругата ми вече спомена за въпросното момиче. То не ме засяга. Онова, което искам да знам, е защо според вас „Черният лотос“ може да бъде извършител на убийства. Нима набеждавате сектата просто за да оневините малката си приятелка? — говореше презрително и студено.

Рейко събра кураж и отвърна учтиво, но твърдо:

— Не, Фугатами сан. Имам сериозни основания да предполагам, че сектата „Черният лотос“ е злонамерена и вредна.

Докато му разправяше за тайния си разговор с младия монах и за неговите приказки за затвор, изтезания и убийства, министър Фугатами се приведе напред и заслуша напрегнато, докато тя завърши разказа си за твърденията на Благочестива Истина, че сектата е замесена в опасен таен заговор.

— Чули сте това от вътрешен за сектата човек? — изненада се той. В гласа му прозвуча странно вълнение. Сега я погледна топло и почти ласкаво.

— Моля да ме извините за първоначалните ми съмнения и позволете да ви изкажа благодарността си, че решихте да се обърнете към мен… — внезапното му преобразяване изпълни Рейко с недоверие, което вероятно се бе изписало на лицето й, защото той добави: — Дължа ви обяснение. Интересът ми към „Черният лотос“ датира отпреди шест години, когато сектата изведнъж започна бързо да се разраства. Споделям мнението ви и също смятам, че „Черният лотос“ е замесен в престъпна дейност — той се обърна към рафтовете зад гърба си и взе четири големи книги. — Това са архивите на моето разследване на сектата, но, уви, информацията ми идва от източници извън храма. Вашата история за младия монах е първата, която съм чул за вътрешен човек, говорещ против „Черният лотос“. Това е обнадеждаващ признак, че стената на мълчанието, ограждаща сектата, започва да се руши, и най-накрая ще получа доказателствата, които са ми нужни, за да затворя храма.

Рейко почувства тръпки на вълнение от факта, че този влиятелен служител споделя подозренията й относно „Черният лотос“. Може би най-после Сано щеше да погледне с подобаваща сериозност на обвиненията срещу сектата.

— Мога ли да ви попитам какво знаете за висшия свещеник Анраку? — каза тя.

С настъпването на вечерта в стаята ставаше все по-сумрачно. Фугатами запали фенерите и после отвори една от книгите.

— Това е досието, което съм изготвил на Анраку. Първоначално име — Йоши, роден преди трийсет и седем години от неомъжената дъщеря на един общ работник от провинция Бизен — каза той. — На четиринайсет става послушник в местния манастир, където получава образование и упражнява такова въздействие върху останалите послушници, че те започват да го смятат за свой духовен водач и престават да се подчиняват на свещениците. Анраку бие послушниците, които отказват да изпълняват заповедите му и оспорват авторитета му. Година по-късно го изгонват, без да е дал обет за монах. От този момент нататък става пътуващ свещеник, кръстосва провинциите, проси милостиня и мами селяните на карти. Следва осемгодишен период, в който сякаш изчезва. Накрая се появява отново в Едо и започва да продава талисмани, които би трябвало да носят благоденствие, но всъщност са просто една и измама. През следващите няколко години обикаля из града и привлича много последователи. Създава сектата „Черният лотос“ в един порутен храм в Нихонбаши. Поддръжниците му разпространяват писанията му, просят милостиня и продават мръсната вода от ваната му, пробутвайки я за „чудотворен еликсир“, който може да лекува всякакви болести. Анраку започва да взима и пари за това, че прехвърлял своята божествена енергия към поклонниците си чрез тайнствени ритуали…

— А властите не са ли се намесили? — попита Рейко, спомняйки си как доктор Мива е бил пратен в затвора за измама.

Министърът поклати глава със съжаление:

— Анраку е имал много силно въздействие върху хората и ги е карал да вярват, че имат полза от неговите лекове и ритуали. И тъй като никой не се е оплакал от него, не е имало причина да го задържат. Накрая той натрупва състояние. Освен това установява връзки със свещеници от храма Зоджо. Срещу част от богатството му те приемат сектата „Черният лотос“ като филиал на Зоджо и позволяват на Анраку да си построи храм на техните земи. Убеден съм обаче, че той продължава с криминалните си прояви, и то в големи мащаби.

— Но защо? — попита Рейко нетърпеливо.

Фугатами отпусна ръка върху една от другите книги:

— Това са оплаквания от „Черният лотос“, подадени до мен от обикновени граждани и от отговорниците на отделни квартали в Едо. Според тях сектата отвлича деца, събира насилствено дарения и държи част от последователите си като затворници. Параклисите им из провинциите са параван на свърталища за хазарт и разврат. Убеден съм, че толкова много независими разкази отразяват истината…

Това бе потвърждение на историята на Благочестива Истина, но въпреки това радостта на Рейко бе помрачена от съмнения.

— Как е възможно това да продължава с години? — възкликна тя. — Защо никой не му е попречил?

— Защото всички тези твърдения са на думи — Фугатами отмести книгите настрана с отчаян жест. — Не успях да се добера до солидни доказателства. Направих всичко: разпитвах монахините и свещениците, ходих на оглед в храма, организирах внезапни проверки… Убеден съм, че Анраку има шпиони, които го предупреждават за идването ми, за да може да скрие всичко, което не желае да видя.

— Не можете ли въпреки това да забраните сектата? — попита тя, защото бе смятала, че министърът на храмовете има властта да действа въз основа на собствената си преценка.

— За съжаление Анраку има влиятелни привърженици сред по-висши от мен длъжностни лица — каза Фугатами. — Те убедиха шогуна да изиска материални доказателства на моите подозрения и свидетелски показания от членове на сектата — точно нещата, които аз не успях да осигуря! — Рейко много добре знаеше, че в Едо се шири страшна корупция и че престъпниците често подкупват длъжностните лица, за да узаконят престъпните си действия. В очите на министър Фугатами сега заблестя студеният пламък на предаността: — Мой дълг е да защитавам обществото от физическа и духовна вреда, нанасяна от злонамерени измамници, които злоупотребяват с религията. С ваша помощ може би накрая ще успея да затворя храма „Черният лотос“, да разпусна сектата и да накажа водачите й. Трябва непременно да се видя с този монах… Благочестива Истина. Макар че един вътрешен свидетел е само половината от доказателствата, които са ми нужни. — Фугатами поглади замислено брадичката си и каза: — Постъпили са много нови оплаквания от Шинагава — това бе селце близо до Едо. — Възнамерявам утре да ги проуча. Ще помоля сосакан сама да ме придружи, за да получа подкрепата му за каузата — той взе една четчица за писане. — Ще му предадете ли писмената ми покана?

— С удоволствие — Рейко се надяваше, че Фугатами ще успее да убеди Сано в спешната необходимост от щателно разследване на „Черният лотос“. — Само че не съм сигурна дали съпругът ми ще разполага с достатъчно време, за да ви придружи…

— Тогава нека изпрати някого от помощниците си — каза Фугатами, докато пишеше.

Обзе я внезапно вдъхновение, при което сърцето й заби учестено. На другия ден сутринта двете с Кейшо отиваха на посещение при висшия свещеник Анраку, а Шинагава не беше много далеч от района на храма Зоджо.

— Мога да дойда аз като представител на моя съпруг — предложи тя. — Вие? — министър Фугатами повиши глас от изненада; спря да пише и се втренчи в нея със също, то неодобрение, което бе видяла в очите му в началото на срещата им. — Това би било съвършено неуместно.

— Не се налага да пътуваме заедно — каза Рейко, давайки си сметка, че една жена не можеше да се присъедини към официално шествие. — Нито пък ще се намесвам в работата ви… Предлагам ви просто да гледам отстрани и после да докладвам на съпруга си…

Министърът се поколеба, вперил в нея изпитателен поглед на трепкащата светлина на фенерите. Накрая кимна.

— Добре — каза с неохота.

Написа писмото и го подаде на Рейко.

— Ако сосакан сама не може да дойде в Шинагава, а дойдете вие, няма да ви попреча да наблюдавате моето разследване.