Лора Джо Роуланд
Якешину (27)

Глава 26

Той е слънцето на мъдростта, разпръсващо тъмата.

Той ще усмири вятъра на нещастието

и ще разпръсне чиста светлина.

Из сутрата „Черният лотос“

Рейко седеше в кръглата дълбока вана, потънала във водата чак до брадичката. Беше отворила прозореца и беше запалила лампите; горещата вода вдигаше пара на хладния вятър. От вцепеняващия ужас все още стомахът й бе свит, макар че бяха минали часове, откакто бе видяла труповете на семейство Фугатами. Мисълта й непрестанно се връщаше към сцената на кървавата драма. Когато Сано влезе в стаята, тя вдигна поглед към него; очите й бяха подути и червени от плач.

— Не мога да престана да мисля за Хироко… — отрони тя с дрезгав глас.

— Аурата на смъртта винаги остава…

Той съблече дрехите си. Клекна на дъсчения под, изля върху себе си кофа вода и натърка тялото си със сапун от оризова луга. Трескавите му движения издаваха паническото му желание за пречистване от досега с убитите.

— Днес следобед ходих при бащата на Хироко да му кажа какво се е случило… — мъката я завладя отново само като си спомни как достойният беловлас мъж се опита да скрие скръбта си по изгубената дъщеря и тревогата си за изчезналите внуци.

— Благодаря ти, че ми спести тази грижа — отвърна Сано.

— Какво стана при шогуна?

— Отказва да закрие сектата. Нареди ми да не припарвам до храма.

— О, не! И сега какво ще правиш?

— Какво друго ми остава, освен да се подчиня на заповедите му? — отвърна Сано печално. Изплакна се и се потопи във ваната. Водата се разлюля, когато седна срещу Рейко. — Ще потърся доказателства извън храма. Освен това изпратих съобщение до дворцовия управител Янагисава, в което описвам положението и го моля да се върне в Едо. Надявам се да реши, че проблемът с „Черният лотос“ е достатъчно сериозен и заслужава вниманието му.

Рейко се опасяваше, че дворцовият управител можеше да не се върне навреме, за да предотврати надвисналото бедствие.

— Поне има и нещо добро като резултат от смъртта на Фугатами — каза тя. — Най-накрая вярваш, че е бил прав за „Черният лотос“… — двамата със Сано отново бяха съмишленици и това я успокояваше. — И Хару може да бъде освободена от затвора — добави Рейко, но тутакси забеляза притесненото изражение на Сано. — Какво има?

— Хару остава там, където си е — заяви той с предпазлив, но решителен тон. Пое дълбоко въздух, сякаш събираше енергия за спора, който се бе надявал да избегне, и изрече: — Случилото се днес не оневинява Хару. Това, че „Черният лотос“ причинява зло, не означава непременно, че Хару е добра. Каквото и да са направили членовете на сектата, обвиненията ми срещу Хару си остават.

— Значи ще бъде съдена?

— Да — отвърна Сано.

На лицето му бе изписано съжаление, но Рейко долови непоколебимостта в гласа му. Доскоро вдигащата пара вода около тях сега изведнъж й се стори хладна.

— Вероятно Фугатами е умрял, защото е знаел твърде много за „Черният лотос“ и е представлявал заплаха за сектата — каза Рейко. — Мисля, че същото се отнася и за Хару, оябун Ояма и Чие. Най-вероятно те са видели и чули разни неща из храма. Висшият свещеник Анраку е решил, че не може да им има доверие, затова е наредил Ояма и Чие да бъдат премахнати, а Хару — набедена за смъртта им.

— Знам колко ти се иска това да се окаже истина — миролюбиво отвърна Сано, — но засега липсват нужните доказателства.

Зад нежния му тон Рейко долови скрито упорство.

— Разпитвал ли си Хару за сектата? — попита тя. Когато Сано поклати глава, Рейко добави: — И аз не съм, защото нямах възможност. Може би ако отидем в затвора и я разпитаме сега, тя ще ни даде информация, която ще я оневини и ще убеди шогуна да ти позволи да разследваш „Черният лотос“…

Сано скръсти ръце и движението му набразди повърхността на водата.

— Няма да предоставям на Хару повече възможности да си измисля истории за другите или да се прави, че не знае какво е вършила в нощта на пожара. Не вярвам, че ще ни каже истината за „Черният лотос“, затова и няма да си правя труда да я питам.

— Това не е честно! — възкликна Рейко, вече ядосана. — Хару заслужава да й се даде възможност да се спаси…

В очите на Сано припламна гняв.

— Тя имаше достатъчно възможности да ни разкаже някоя по-убедителна история за това, какво се е случило с нея. Следващата й „изповед“ ще бъде в съда. Освен това бях повече от честен към нея… и към теб… за моя сметка. Отложих задържането й, за да проверя всички възможни следи, а това даде основание на главния старейшина Макино да уязви достойнството ми. Забавих процеса срещу Хару и си навлякох гнева на шогуна. Хару е виновна и аз ще посрещна с удовлетворение нейната присъда! — раздорът бе плъзнал във водата около тях като мръсна отрова. Изведнъж Рейко усети, че повече не може да остане край Сано. Изправи се и излезе от ваната сред стичащи се по тялото й струи вода.

— Рейко, почакай! — възкликна Сано.

Тя долови тревога в гласа му, но не обърна внимание на молбата му. Нямаше какво повече да си кажат. Грабна една кърпа от близкия рафт и уви с нея мокрото си тяло. Побърза да излезе от банята, прекоси коридора и се прибра в стаята си. Трепереща от студ и тревога, се избърса и навлече нощницата си. После коленичи до мангала с дървени въглища и се опита да измисли как да открие децата на Фугатами и да осуети плановете на „Черният лотос“, след като нито тя, нито Сано можеха да се върнат в храма. Изведнъж се сети за предложението на Мидори да проникне под чуждо име в храма и да действа като техен таен агент. Едва сега си даде сметка, че през целия ден не беше виждала, нито чувала приятелката си. Реши, че първата работа, която трябваше да свърши сутринта, бе да я потърси.

В храма „Черният лотос“ монахини водеха през двора стотина послушници. Младите жени, облечени в бели роби, вървяха в редици по две покрай тъмните безмълвни постройки. Никой не отронваше нито дума. Единствените шумове бяха от забързаното им дишане, хрущенето на чакъла под сандалите им и трелите на цикадите откъм храстите. В средата на колоната Мидори вървеше до Тошико. Цялата група бе обзета от вълнение, сякаш обгърната от невидима сила. Мидори тръпнеше в напрегнато очакване, убедена, че тази нощ ще научи нещо изключително важно за „Черният лотос“.

След като я приеха в храма, тя бе очаквала монахините да й възложат слугинските задължения, които послушниците обикновено изпълняваха в храмовете. Смяташе, че ще може да огледа наоколо и да си побъбри с членове от сектата; само че не се случи нищо подобно. Вместо това Мидори прекара целия ден затворена в метоха. Един възрастен свещеник учеше новопостъпилите послушници на строфи от сутрата „Черният лотос“. Говоренето бе абсолютно забранено, имаха право само да повтарят напевно въпросните откъси. Монахини с дървени пръчки чукаха по главата всеки, който си позволяваше да приказва по време на хранене. При все това около послушниците се носеше приглушен шепот. Седнала до Мидори, Тошико й прошепна нещо, което бе чула от другите: „Храмът е затворен за външни лица. Денят наближава!“

— За какво става въпрос? — попита шепнешком Мидори, но една от монахините я чукна с пръчка по главата и я накара да млъкне.

По време на вечерята игуменката Джункецоин се обърна към момичетата:

— Висшият свещеник Анраку обяви, че съдбовният ден за нашата секта наближава и всички ние трябва да се приготвим. Затова новопостъпилите ще бъдат посветени на специална церемония още тази вечер…

Сега, докато послушниците прекосяваха двора, пред тях се открояваше внушителна и мрачна главната зала за богослужение. Мидори бе обзета от страх, тъй като никой не беше им обяснил в какво ще се състои церемонията по посвещаването. Взе да изостава нарочно, но Тошико я дръпна да продължи с останалите момичета. Свещеници отвориха вратите. Залата бе осветена от пиринчени фенери, окачени по гредите на високия таван. Млади свещеници стояха като армия воини покрай стените, а над тях десетки огледала отразяваха и уголемяваха и бездруго просторното помещение. Хиляди горящи кандила изпълваха въздуха със сладък лют дим. Пред олтара се открояваха лъснат до блясък кипарисов под и висок подиум, зад който се издигаше златна статуя на Буда. Зад статуята имаше грамаден стенопис, който изобразяваше черен лотос. Мидори затаи дъх в благоговение.

Монахините подредиха послушниците в десет редици с лице към олтара. Мидори и Тошико се озоваха една до друга на втория ред.

— Слава на „Черният лотос“ — извисиха глас свещениците.

Внезапно от средата на олтара изригна дим и се устреми в плътен стълб към тавана. Мидори и останалите послушници ахнаха от изненада. Сред дима се издигна човешка фигура. Беше висок мъж с черна превръзка върху лявото око и искряща пъстра роба. Всички присъстващи паднаха на колене, притиснаха чело в пода и изопнаха напред ръце.

Висшият свещеник заговори:

— Добре дошли, последователи мои. Вдигнете глава, за да мога да ви погледна! — Мидори предпазливо изправи рамене. Анраку пристъпи напред. Огледалата умножаваха образа му из цялото помещение. Погледът му се плъзна по послушниците и когато за миг се задържа върху Мидори, тя почувства опияняваща връзка с него. — Поздравявам ви за вливането ви в редиците на „Черният лотос“ — продължи Анраку. — Идвате от много различни условия на живот, от близо и далеч, но всички притежавате една обща удивителна черта… — той замълча за момент, за да наелектризира публиката. — Вие сте неповторими сред простосмъртните — рече той, разпервайки ръце, сякаш да поеме всички в обятията си. — Вие сте способни на чудеса. Вие сте предопределени за величие — думите му и развълнуваха Мидори въпреки ролята й на таен агент. Наситеният тамян из въздуха изпълваше дробовете й и тя се почувства замаяна. — И всички вие сте платили висока цена за своята различност… — Анраку се приведе към публиката и сякаш стана още по-огромен; гласът му кънтеше. — Светът е жесток към онези, които са различни. Вие сте понасяли хули, подигравки и мъчения. Животът ви е бил изпълнен с болка… — ридания накъсаха монотонното припяване. Мидори видя как лицата на младите жени се изкривиха от мъка. Тяхната скръб я зарази. Спомни си закачките на Хирата, които й причиняваха болка, липсата на внимание от негова страна, което толкова я нараняваше, снизхождението на Рейко, на придворните дами, на семейството си, което виждаше тъй рядко. От очите й рукнаха сълзи. — Онези, които са ви наранявали, са го правели от завист — продължи Анраку. — Но страданието ви не е безцелно. Божествените сили са ви пратили нещастия, за да изпитат духа ви. Оцелявайки, вие сте преминали изпитанието. Сега съдбата ви е избрала, за да се присъедините към нашия елитен орден, да намерите тук истинския си дом, да срещнете призванието си! — висшият свещеник се усмихна. — Огледайте се и вижте, че сте си у дома. Знайте, че мястото ви е тук. Обединява ви една важна цел. Всички дирите духовно просветление, божествено познание и върховно изражение на вътрешните си сили. Аз ще ви напътствам, докато постигнете цялата тази благодат. Сутрата „Черният лотос“ описва пътя към просветление като гоблен, извезан от безброй нишки. Приближете се до мен една по една, за да мога да надзърна в душата ви и да разчета коя нишка носи вашето име!

Две монахини се отправиха към първия ред послушници и отведоха една млада жена при олтара. Мидори изпита внезапна тревога. Така се бе увлякла в ритуала, че бе забравила защо е тук. Анраку се приведе, хвана с две ръце лицето на послушницата и се взря настоятелно в очите й. Припяването се засили. Мидори видя как устните на свещеника се раздвижиха, когато заговори на жената, и осъзна, че не може да отиде там горе. Когато редът й дойдеше, Анраку щеше да разбере, че е тук като шпионин!

Висшият свещеник пусна послушницата, която се върна залитайки на мястото си, обляна в сълзи. Монахините отвеждаха нови и нови послушници до олтара. След като висшият свещеник разговаряше с тях, някои стенеха, ридаеха или придобиваха удивено, замаяно изражение; други дори губеха съзнание. Какво ли им казваше? Мидори недоумяваше. Скоро монахините дойдоха и за нея. Изпълнена с ужас, тя се изправи, като се олюляваше, сякаш бе пияна. Монахините я крепяха, докато пристъпваше към олтара. Припяването отекваше във всяка фибра на тялото й. С биещо до пръсване сърце тя застана пред Анраку.

Той се приведе към нея и топлите му силни ръце обхванаха страните й. Тя не смееше да го погледне в очите, да не би той да открие измамата й, но въпреки това погледът му прикова нейния. Единственото му око бе като маяк, осветяващ всяко ъгълче на душата й. В този миг Анраку се усмихна и усещането за неразривна връзка с него й вдъхна спокойствие. Той изрече с тих хипнотичен глас:

— Любовта е силата, която те движи. Несподелена любов изпълва с тъга сърцето ти. За любовта ти би минала през огън, би отишла на края на света, би чакала цяла вечност. При мен те е довела любовта… — Мидори изтръпна: откъде можеше да знае? Дали бе разбрал коя е? Изпитваше неистово желание да побегне, но той я държеше и здравите му ръце сякаш я бяха парализирали. — Любовта е с твоят път към просветление — продължи Анраку. — Това е път през много тъма и беди, но аз ще те напътствам, за да стигнеш невредима до съдбата си. Следвай ме и ще постигнеш най-съкровеното си желание!

Мъдрост осветяваше лицето му. Силата му преминаваше от ръцете му в Мидори и сякаш я зареждаше с енергия. Както се бе взряла в него, образът му изведнъж се промени. Внезапно се озова в обятията на Хирата, който й се усмихваше. Мидори изпита неистова радост. Висшият свещеник наистина можеше да й даде всичко, което тя желаеше, дори и Хирата! После видението се разми и Анраку я пусна.

Мидори изпита усещане, че се откъсва от него и пропада някъде с голяма скорост. Светлините се въртяха шеметно около нея. Изведнъж се озова коленичила в редицата послушници. Бездиханна от слисване, тя се помъчи да проумее какво се бе случило, но разумните мисли й убягваха. Знаеше, че висшият свещеник я отвличаше в собственото си вълшебно царство и че трябваше да му се противопостави, но в същото време неистово желаеше онова, което той й предлагаше.

Послушниците продължаваха да отиват до олтара и да се връщат. Стенания, ридания и бурни емоции разтърсваха групата. Мидори се питаше какво ли обещаваше на останалите. Изглеждаше й немислимо да познава всички и да им предлага онова, което желаят, но в същото време беше убедена, че прави точно това. Почувства, че волята й отслабва и духът й се устремява към Анраку.

Когато ритуалът приключи, висшият свещеник я огледа послушниците с гордо задоволство. Те вдигнаха към него потънали в унес лица и Мидори беше сигурна, че останалите изпитват същия страх и доверие и са също тъй подвластни на неудържимото му привличане.

— Сега всяка от вас знае коя пътека трябва да следва — каза Анраку. — Преди да поемете по нея, сте длъжни да положите обет — той вдигна ръце: — Станете, деца мои! — Мидори се изправи неуверено. — Повтаряйте след мен: „Кълна се да прегърна вярата в «Черният лотос», само и единствено нея, завинаги. Кълна се да забравя семейството си, приятелите си и целия външен свят. Кълна се да посветя живота си на «Черният лотос». Кълна се да се подчинявам на висшия свещеник Анраку, сега и завинаги. Кълна се във вечна вярност към сектата «Черният лотос». Ако наруша клетвата си, нека ме постигне смърт и ме запрати завинаги в пъкъла!“ — Мидори и всички останали послушници бяха обзети от неподвластна на разума възбуда. — Сега ще скрепим клетвите ви със свещения ритуал за посвещаване — заяви Анраку. Две монахини изкачиха стъпалата към олтара. Анраку протегна ръце и те разтвориха брокатената му роба. Той остана гол, величав и внушителен. Мидори се втренчи в него, тъй като до този момент не беше виждала гол мъж. Видът на мъжествеността му я засрами и очарова. Двете монахини коленичиха от двете му страни. В този момент свещениците се отлепиха от местата си до стената и застанаха зад девойките. Монахът зад Мидори сложи ръка на рамото й. Тя се дръпна и се извърна да го погледне. Той беше с няколко години по-голям от нея. Сграбчи я за раменете и я накара да се извърне към олтара. Мидори видя как други свещеници държаха останалите послушници. Ръкоположените монахини се отпуснаха в обятията на своите свещеници с безсрамна наслада. Чувствената атмосфера обгърна Мидори. Бузата на свещеника се опря о нейната. Когато отново се обърна да го погледне, тя видя, че всъщност това бе Хирата. Мидори възкликна слисана и възторжена. Хирата я прегърна така, както си го бе представяла в най-съкровените си фантазии; очите му се замъглиха от желание. Цялото й тяло изтръпна от допира му. Стенейки, тя се отпусна назад в обятията му. Такова чудо — най-накрая да го има за себе си! Изобщо не я беше грижа как се бе озовал тук, нито кой ги гледаше. Послушници и свещеници се извиваха в транс, сплели крака и ръце. Стенания и викове се извисиха над монотонното припяване. Монахините на олтара галеха и целуваха Анраку по цялото тяло. Той им нареди с дрезгав от възбуда глас: — Приближете се и освободете духовната енергия, натрупана в мен… — двойките се заизвиваха около голото му тяло, а Хирата прошепна на Мидори: „Обичам те. Ще съм твой завинаги.“ Думите му изпълниха Мидори с блаженство. В това време на подиума Анраку дишаше шумно, повдигайки гърди, лъснал от пот, докато всяка от монахините обсипваше с ласки органа му. Внезапно той се напрегна, отметна назад глава, разпери ръце и извика гръмко: — Нека моята сила се влее във всяка от вас! — и семето му изби в мощни струи. Монахините на олтара облякоха Анраку в брокатената му роба. Той протегна напред длани към сбраното множество и извика: — Елате и почерпете от духовната ми мощ! — по дланите му се стичаха струйки кръв. Тълпата се люшна напред. Послушниците нетърпеливо облизваха ръцете на Анраку; лицата и робите им бяха оцапани с кръв. Мидори се почувства още по-замаяна, но Хирата я държеше изправена. Когато дойде нейният ред, Анраку притисна длан до устата й.

Тя преглътна гъстата солена кръв. Светлините, а пушекът и гласовете се смесиха в единствено всепоглъщащо усещане. Зави й се свят; притъмня й.

Смътно усети как Хирата я вдига на ръце и я отнася. Осъзна, че се бе случило нещо лошо, но тя бе загубила способността да прави разлика между добро и зло. Имаше съвсем други планове… но какви бяха точно, вече не си спомняше. Докато потъваше в мрака на безсъзнанието, за миг в главата й се мярна някаква мисъл: Трябва да остане в храма „Черният лотос“. Само че защо?