Лора Джо Роуланд
Якешину (37)

Глава 36

Със сърце безстрашно върви напред,

Не жали ни нозе, ни живот,

И нека само умът ти бъде устремен

към върховното просветление.

Из сутрата „Черният лотос“

Слисани лица се извърнаха към Рейко. Хару дръпна меча от Мидори. В настъпилото кратко мълчание Рейко се видя как изглежда в очите на присъстващите — уплашена млада жена, която размахва кинжал. После тишината бе разкъсана.

— Това е Рейко, жената на сосакан Сано — възкликна Джункецоин.

— Не ме доближавайте! — заповяда тя с престорена храброст. — Сега ще изведа Мидори — обърна се към Хару, която я гледаше смутено. — Ти ще дойдеш с нас.

Думите й прозвучаха твърде дръзко дори за самата нея. Анраку заповяда спокойно:

— Хванете я! — свещениците я заобиколиха. Рейко размаха кинжал срещу тях. Последва шумна гоненица. Тя се извиваше и нападаше, като оставяше кървави резки по ръцете, които се мъчеха да я докопат. Ранените ругаеха. Кумаширо я сграбчи през кръста, сключи пръсти около дясната й китка и я изви. Болка прониза ръката й, тя извика и изпусна кинжала. Кумаширо притисна ръцете й до тялото в желязна хватка. После се обърна към Анраку.

— Колко невъзпитано от ваша страна да нахлувате в личното ми пространство, госпожо Рейко — каза висшият свещеник с язвителна усмивка.

— По-добре ме пуснете… Мидори също — заяви му Рейко, задъхана и ужасена. — Моят съпруг и войниците му вече нападат подземието. Ще бъдат тук всеки момент.

Анраку посрещна лъжата й с хладнокръвна усмивка, след което се обърна към Хару:

— Значи никой не те е видял да влизаш в подземието, така ли?

Момичето се сви от обвинението в гласа му.

— Никой, кълна се!

— Тогава как ни е открила госпожа Сано?

— Не зная.

— Очевидно ти си й показала пътя — отбеляза злобно Джункецоин. — Довела си я тук да ни нападне.

— Нищо подобно! — възрази Хару. — Никога не съм предполагала, че тя ще тръгне след мен, наистина!

— Сосакан ще дойде да потърси жена си — каза Кумаширо на Анраку.

Висшият свещеник вдигна ръка, призовавайки към търпение.

— Изглежда, ти отново си ме предала, Хару — каза той. — Затова задачата, която ти поставих, вече няма да е достатъчна да докажеш верността си към мен — той нареди на Кумаширо: — Отведи госпожа Рейко до другата ни пленница — Кумаширо преведе Рейко през помещението. Тя се съпротивяваше, но той я принуди да застане на посоченото място с лице към Хару. Другите членове на сектата се наредиха покрай стената зад момичето. — За да заслужиш привилегията да останеш с мен, сега трябва да убиеш не само Мидори, но и Рейко. Можеш да се отървеш първо от госпожа Рейко — каза Анраку на Хару.

Рейко усети, че й призлява, зави й се свят, но успя да види, че Хару не смее да я погледне. Момичето вдигна меча, а Кумаширо бутна Рейко напред, така че острието опря в гърлото й. От допира със студената стомана дъхът й секна. Мислите й отлетяха при сина й. Представи си личицето му, в ушите й зазвъня щастливият му смях, спомни си усещането за топлото му телце в прегръдките си.

Сано, Масахиро и тя бяха тъй щастливи заедно у я дома. Обзе я неустоим копнеж по съпруга и сина й.

 

Сано, Хирата и четирима детективи се втурнаха през двора на храма, покрай околните постройки и дървета. Докато се сражаваха с връхлитащите свещеници, Сано се озърташе за Рейко, но напразно. Димът лютеше в очите му; цялото тяло го болеше от ударите върху бронята му. Разнесе се нов взрив.

И изведнъж със смразяваща сигурност Сано разбра какво се бе случило с Рейко и Хару.

— Слезли са в подземието! — извика той на Хирата, който се биеше с трима свещеници. Съобразявайки, че някъде в постройките непременно трябва да има входове към тунелите, той се втурна нагоре по стъпалата на главната зала за богослужение. Вратата беше отворена, сумрачното помещение беше празно. На висок олтар, издигнат пред фреска с черен лотос, горяха лампи и ароматни пръчици. Сано спря, за да се огледа; миг по-късно към него се присъединиха и хората му. Той забеляза, че долната част на олтара отпред е закрита с ламперия, украсена с дърворезба. Средната плоскост бе на панти и сега бе отворена. Зад нея зееше черен мрак. — Ето там! — извика Сано и избърза към вратата, която ордите на „Черният лотос“ очевидно бяха забравили да затворят, след като бяха излезли от тунелите. Той и хората му се вмъкнаха под олтара и се гмурнаха в наситеното с мирис на пръст пространство под сградата. Минаха приклекнали под гредите на пода и откриха дупка в земята. Сано видя една стълба, която се спускаше в шахтата и стигаше до тясно осветено пространство, чу отчаяни вопли и ритмично тракане на някакъв механизъм.

— Мидори, идвам! — гласът на Хирата издаваше страх и надежда. — Спускам се първи — той прибра меча си в ножницата и забърза надолу по стълбата. Сано и детективите го последваха. Когато стигнаха дъното и спряха, за да се въоръжат отново, Хирата вече тичаше навътре в тунела. Сано се втурна след него. Изведнъж ги заля непоносима воня. „Помощ! Пуснете ни да излезем!“, изригна неясно множество изтерзани гласове. Хирата се закова на място, възкликвайки: — Милостиви божества! — когато стигна до него, Сано видя от двете страни на тунела врати, залостени с дебели метални прътове. От килиите зад тях през малки, препречени с решетки прозорци навън се протягаха костеливи ръце. Това бе тайният затвор на „Черният лотос“. — Мидори! — извика отново Хирата. — Дойдох да те освободя! — дръпна резето на една от вратите и рязко я отвори. Разнесоха се радостни викове. Олюлявайки се, от килията се изсипаха двайсетина млади мъже, мършави, немощни, целите в мръсни дрипи. Лицата им бяха изпити, косите чорлави. Сано и детективите отвориха и други килии, освобождавайки още стотици мъже и жени в подобно положение, които очевидно не се бяха подчинявали на „Черният лотос“. Като си пробиваше път през тълпата, Хирата крещеше: — Мидори! Къде си? Мидори! — затворниците се втурнаха към изхода. Сано и Хирата провериха килиите до една. Намериха още няколко затворници, твърде изнемощели, за да се движат, но Мидори не беше между тях.

— Няма я тук — каза Хирата, обзет от разочарование.

— Ще я намерим — отвърна Сано, макар че и сам не беше много сигурен в думите си. — Мидори е жива, ще я спасим… и Рейко… — и следвани от детективите, двамата бързо се отправиха към и вътрешността. Когато се озоваха на едно място, в което се вливаха три разклонения, Сано чу свирепи викове. Всички замръзнаха, когато свещеници, размахали мечове, се втурнаха към тях от всички посоки.

 

— Хару сан — наложи си да заговори Рейко въпреки обзелия я ужас. — Погледни ме — момичето изстена и впери поглед в меча, който стискаше в ръце. После бавно вдигна очи към Рейко. — Ти всъщност не искаш да ме убиеш, нали? — попита я тя, като се — преструваше на спокойна. Кумаширо все още я държеше здраво, а опряното в гърлото й острие бе сковало мускулите й.

— Нямам избор — отвърна Хару предизвикателно.

Сърцето на Рейко се сви. Изборът на Хару бе между тяхното приятелство и Анраку, а Рейко знаеше къде беше предимството.

— Всички имаме избор — каза й тя. — Аз избрах да бъда на твоя страна, когато никой друг не искаше да ти повярва. Избрах да ти помогна, макар че съпругът ми беше против. Нима не си ми длъжница?

Хару задвижи устни; в очите й се мярна колебание. Кумаширо погледна към Анраку:

— Времето ни изтича. Ако Хару няма да я убие, мога да го сторя аз… — Рейко усети жаждата му за кръв и потръпна. Внезапно монотонното тракане секна. В подземието се възцари тишина; всички се огледаха изненадани. — Робите са зарязали духалото — възкликна Кумаширо. — Скоро няма да можем да дишаме тук долу. Позволете да премахна затворничките, за да можем да тръгнем…

— Не, това е дълг на Хару — заяви Анраку твърдо.

Взела решение, Хару стисна зъби. Висшият свещеник втренчи омагьосващ поглед в Рейко. Тя си даде сметка, че между тях бе пламнала надпревара. Анраку не се интересуваше дали ще се измъкне, а дали способността му да упражнява контрол над своите последователи е все още достатъчно силна. Но пък Рейко се бореше за живота си.

— Хару, той не заслужава твоята вярност — каза тя. — След пожара опита ли се да те защити? Не, остави те да се оправяш сама. Когато беше в затвора, утеши ли те? — Рейко поклати глава със съжаление. — Нито веднъж не те потърси. Опита ли се да очисти името ти и да те спаси от екзекуция? Напротив, остави те на закона…

— Миналото не ме интересува — заяви Хару войнствено. — Единственото, което има значение, е, че двамата с него сме отново заедно!

Но Рейко усети, че всъщност Хару е засегната, задето Анраку я бе изоставил.

— Той направи всичко, за да набеди теб за престъпленията — продължи тя. — Доктор Мива, Кумаширо и игуменката Джункецоин му помогнаха: разкриха колко лоша си била по-рано, опитаха се със сила да те накарат да направиш самопризнания, пратиха свои хора да те нападнат в затвора… Анраку е знаел за всичко. Той знае всичко, нали? — Хару се поколеба, а Рейко продължи: — И всички в „Черният лотос“ се подчиняват на неговите заповеди?

— Да — Хару доби предпазливо изражение.

— Значи той не само е знаел как твоите врагове са се опитали да те унищожат — каза Рейко, — а и по всяка вероятност сам им е заповядал да го сторят.

— Не! — Хару изгледа гневно Рейко и отсече: — Той не би направил това!

Но все пак дръпна меча си и хвърли смутен поглед към Анраку, чието лице бе помръкнало от недоволство.

— Напротив — възрази й Рейко. Откакто духалото спря да изпомпва свеж въздух от повърхността, тук долу бе станало задушно. Мидори се размърда, прозявайки се; явно скоро щеше да се събуди. Рейко се опита да си повярва, че спасението е близо.

— Ти се опитваш да ме объркаш… — Хару пристъпи заплашително към Рейко, но после се обърна умолително към Анраку: — Не съм длъжна да я слушам, нали?

— Не, наистина — отвърна Анраку. — Просто я убий и тя ще млъкне.

— Той искаше да е сигурен, че ще бъдеш обвинена за смъртта на оябун Ояма — Рейко преглътна отчаянието си. — Но освен това искаше да те обвинят за престъпления, които не си извършила… — видя как Хару сбърчи чело озадачена, и продължи бързо: — Спомни си сестра Чие и малкото й момченце. Не си ги убила ти, нали? — Хару кимна. Рейко набра кураж: — Ако не си ти, тогава го е сторил някой друг от „Черният лотос“ — Хару огледа останалите в помещението и чертите й се изостриха от подозрителност. — Някой е искал да излезе, че ти си виновна, за да бъдеш наказана за чужди престъпления — продължи Рейко и усети внезапно напрежение в тялото на Кумаширо. — Някой е искал ти да бъдеш екзекутирана, за да може той… или тя… да се измъкне безнаказано… — осмината свещеници посрещнаха с безразличие изпитателния поглед на Хару, но Джункецоин и доктор Мива извърнаха очи, а на лицата им изведнъж се изписа напрегната бдителност. Хару спря поглед върху и Анраку, чието изражение сега излъчваше зловеща сила. — Да — продължи Рейко, — дори и да не е убил Чие и момчето със собствените си ръце, той е дал заповед за тяхната смърт. Според неговия замисъл е трябвало и ти да умреш — Хару заклати енергично глава, но слисаното й изражение опровергаваше категоричността й. Рейко реши открито да предизвика висшия свещеник. — Нали така?

Анраку завъртя глава и Рейко видя, че е объркан. Или трябваше да потвърди вината си и да отслаби въздействието си върху Хару, или да признае, че не управлява всичко, което се случва. Той не желаеше да загуби съревнованието с Рейко, но пък и не можеше да си позволи всемогъществото му да бъде уличено като измама. Зло вдъхновение проблесна в окото на висшия свещеник. Той се обърна към Джункецоин:

— Ще ни разкажеш ли за събитията, които доведоха до пожара…

— Аз? — Джункецоин пребледня, когато всички насочиха погледи към нея. — Но аз… аз не знам нищо. Аз… — Анраку прикова поглед в очите й и тя млъкна. Съпротивата й рухна, смазана от волята му. Джункецоин продължи, вече хрисимо: — Същата нощ се разхождах сама из двора и в един момент видях две момичета да се измъкват крадешком от сиропиталището… — „Значи не е била в личните си помещения заедно с помощниците си“, както твърдеше, отбеляза мислено Рейко. Даде си сметка, че Анраку умно пренасочи подозренията на Хару от себе си към игуменката и че бе загубила първия рунд в битката за живота си. Но пък й се предоставяше възможност да научи истината за пожара и убийствата, а и самият разказ щеше да й спечели повече време. — Смятах да пратя момичетата обратно в леглото — продължи Джункецоин, — но точно тогава забелязах, че пред тях върви Хару. Те я следяха. Исках да разбера какво ще направят, и тръгнах след тях. Когато се приближихме до къщата, другите две момичета се обърнаха и поеха обратно към сиропиталището. Аз се скрих зад едно дърво, за да не ме видят. В къщата светеше. Хару влезе предпазливо, а аз останах отвън и продължих да наблюдавам през прозореца. Видях Хару при оябун Ояма. Бе сключил крака около врата й и тя пищеше. Той й извика нещо. После двамата се сборичкаха, тя го удари по главата с една статуетка и го уби — докато Джункецоин описваше как е наблюдавала Хару да излиза от къщата, да скрива статуетката и да се връща при вече мъртвия Ояма, Рейко се ослуша за някакви шумове, които можеха да й подскажат какъв бе развоят на битката над земята и дали Сано и хората му бяха открили тайните проходи. — Тогава си спомних — продължаваше разказа си игуменката — как навремето Ояма ме арестува и ме прати да проституирам в Йошивара, и смъртта му ме изпълни с такава радост, че се разсмях — в очите й светеше отмъстително задоволство. — А и най-накрая бях пипнала Хару да върши нещо достатъчно лошо, за да убедя Анраку да я изхвърли от храма… Тогава си спомних, че аз съм единствената, която бе видяла Хару да убива Ояма. Тя можеше да отрече всичко. Щеше да бъде моята дума срещу нейната. Може би Анраку щеше да вземе нейната страна. И тя да се измъкне безнаказано, след като е извършила убийство! — гласът на Джункецоин потрепери от негодувание. — Затова я проследих обратно до къщата, смъкнах единия си сандал, промъкнах се зад нея и я ударих по главата с дебелата дървена подметка — Джункецоин представи с пантомима как бе нанесла удара. — Хару падна и не помръдна повече, но дишаше. Отидох в и килера и взех малко газ и парцали. Увих парцалите и ги завързах около една пръчка, за да направя факла. После запалих факлата от горящия фенер в стаята с убития Ояма и тичешком обиколих къщата. След малко цялата постройка пращеше в пламъци. Оставих Хару да лежи в градината. Знаех, че мъжът й е умрял при пожар, и исках хората да решат, че тя е подпалила къщата…

— Значи ти си ме набедила! — възкликна гневно Хару към Джункецоин.

— Просто направих така, че да понесеш последствията от собствените си действия — отвърна подигравателно игуменката.

— И си убила Чие и Сияен Дух! — избухна гневно Хару. — Ти ревнуваше от тях, защото Анраку харесваше Чие, а Сияен Дух бе негов син!

— Нямам нищо общо с тяхната смърт — отвърна рязко Джункецоин. — Те не бяха в къщата, когато я запалих…

— Тогава излиза — Рейко се възползва от ситуацията, за да насочи отново подозренията към висшия свещеник, — че Чие и момчето са умрели по заповед на Анраку…

Хару се извърна рязко към него, но той я изгледа презрително и каза:

— А сега доктор Мива ще ни разкаже останалата част от историята…

Застанал зад Хару, лекарят се опита да възрази, но висшият свещеник го прониза с поглед и той се предаде.

— Да, Чие бе нещастна тук, след като роди сина си. Искаше сама да се грижи за Сияен Дух, но монахините й го взеха, за да го отглеждат с другите деца, и рядко й позволяваха да го вижда. Тя не харесваше начина, по който се възпитаваха децата. Непрекъснато протестираше, когато наказваха Сияен Дух заради неподчинение… — Рейко си спомни покритото със синини мършаво телце на детето. — Скоро Чие започна да задава въпроси за нашите практики — продължи Мива. — Не беше съгласна с моите експерименти — казваше, че не било правилно да се дават на безпомощни хора лекарства, които ги разболяват още повече, вместо да им помагат да оздравеят. Искаше да знае с каква цел приготвяме дозите, и когато разбра, че това е отрова за кладенците в Едо, се опита да ме убеди, че онова, което правим, е лошо. Умоляваше ме да престана. Скарахме се и тя избяга от мен. Но не съм я убил! — възкликна доктор Мива уплашено, когато Хару се обърна към него с насочен към гърлото му меч. — Само казах на Кумаширо, че тя се превръща в проблем…

Рейко усети, че я побиват ледени тръпки. Докторът бе предал „проблема“ на мъжа, който я държеше — човека, отговорен за смъртта на Чие и на нейния син. Анраку впери настоятелния си поглед в Кумаширо и Рейко почувства как за момент свещеникът се напрегна, но после се овладя.

— Да, аз наредих да следят Чие — обади се Кумаширо. — Точно преди зазоряване в деня на пожара тя открадна сина си от детското помещение. Хванахме ги с моите хора, когато вече тичаха към портите. Разправих се с тях по обичайната процедура, предназначена за бегълци. Докато моите хора носехме телата към входа на тунела, дотича един пазач и каза, че къщата в гората горяла, а Хару лежала в безсъзнание отвън. Тогава ми хрумна една идея. Отнесохме труповете до горящата къща и ги оставихме вътре. Видяхме убития Ояма и разбрахме, че е дело на Хару. Защо да не й припишехме и другите два трупа? Аз организирах нападението срещу нея в затвора, за да съм сигурен, че ще направи самопризнания.

Момичето погледна враговете си с омраза. После обърна очи към висшия свещеник:

— Те всички са ми причинили зло. Ще ги накажете, нали?

— Разбира се — обеща Анраку сериозно, — след като издържиш своето изпитание — и той кимна към Рейко.

— Ако Анраку е толкова всемогъщ, значи той е причина за злото, което са ти сторили — каза Рейко. — Той те е предал, а ако останеш с него, ще го стори отново. Недей да вършиш мръсната работа заради него…

Хару изстена и мечът потрепери в ръцете й. Анраку разтегна устни в злобна усмивка:

— Рейко ти помогна само защото за нея ти си средство да атакува мен. Какво ти предлага в замяна на това, че ще й спасиш живота? Свобода? — той се изсмя. — О, не! Тя е дошла тук, за да те залови. Без моята закрила ще попаднеш в ръцете на закона.

Рейко наблюдаваше как думите му постепенно стигат до съзнанието на Хару, и усети, че я обзема отчаяние. За момент момичето изглеждаше стъписано, след което отправи към Рейко поглед, пълен с болка и надигащ се гняв.

— Неговата закрила е само една илюзия — каза Рейко бързо. — Той не може да избегне правосъдието. Няма как да те спаси.

— Млъкни! — изкрещя Хару разгневена. — Не ми пречи да сторя онова, което ми повелява дългът!

Рейко продължи припряно:

— Ти ме нарече своя приятелка. Каза, че ме обичаш, и искаше да ме обезщетиш за неприятностите, които ми причини. Сега имаш тази възможност.

Хару затрепери неудържимо, разкъсвана от противоречиви чувства, но продължаваше да държи меча насочен към Рейко. Очите й светеха със сляпа преданост; зад оголените й зъби се разнесе тихо ръмжене. Рейко видя самодоволната усмивка на Анраку; другите членове на сектата стояха безмълвни, извърнали погледи в очакване на насилието. С все по-засилващо се хъхрене Хару изнесе оръжието встрани и застина в поза за нанасяне на удар. И Рейко осъзна безпомощно, че е загубила надпреварата. Изпита желание да се разкрещи, но една жена самурай бе длъжна да посрещне смъртта смело и достойно. Затова тя безмълвно се помоли съдбата да благослови Сано и сина й и един ден отново да ги събере заедно. Погледна Хару право в очите и се стегна, за да посрещне смъртта.

Изведнъж ръмженето на Хару изригна в необуздан рев. Тя се завъртя, стиснала меча в изпънатите си ръце. Острието преряза корема на доктор Мива. С вик на ужас той притисна кървящата си рана. Джункецоин изпищя. Рейко зяпна стъписана, без да може да повярва на очите си. Слисване и гняв изтриха усмивката на Анраку.

— Хару! — изрева той. С пронизителни писъци, все едно бе загубило с разсъдъка си, момичето се въртеше, мушкаше и нанасяше удари напосоки. Свещениците се разкрещяха:

— Пазете се! — и се разпръснаха, като се опитваха да избегнат ударите.

— Спрете я! — нареди Анраку.

Кумаширо пусна Рейко, извади късия си меч и се втурна след момичето. Рейко бързо приклекна до Мидори и я разтърси.

— Мидори сан, събуди се! Трябва да се махаме от тук!

— Рейко? — измърмори сънено Мидори. Отвори замъглени очи и се намръщи. — Къде съм? Какво става?

— Няма значение — Рейко й помогна да се изправи. — Хайде.

Като подкрепяше омекналото, внезапно натежало тяло на приятелката си, Рейко тръгна залитайки към вратата. Чу как Анраку извика:

— Хванете ги!

Кумаширо се обърна, видя ги и бързо им препречи пътя.

— Пусни я! — заповяда той на Рейко, насочил острие в тялото й. — И да не си мръднала от мястото си! — Рейко с мъка отстъпи назад, като влачеше Мидори със себе си. Край тях Хару продължаваше да вилнее. Доктор Мива лежеше мъртъв на пода до Джункецоин, която протегна крак, препъна Хару и тя се просна на земята. Мечът изхвърча от ръката й и се плъзна по пода към Рейко. Тя бързо се наведе и грабна оръжието.

— Махни се от пътя ни! — заповяда тя на Кумаширо.

И тогава чу викове, дрънчене на метал и тропот на приближаващи стъпки. Вратата се отвори с трясък и в помещението нахлуха шестима самураи, биейки се с още толкова свещеници, които въртяха мечове. Рейко разпозна Сано и хората му. Сърцето й подскочи от радост.

— Хирата! — извика Мидори.

Васалът на Сано забеляза девойката и лицето му засия. Той продължи да се сражава с удвоена сила. Помещението се превърна във водовъртеж от проблясващи остриета и блъскащи се бойци, но Анраку не помръдна от подиума си, наблюдавайки битката с особена еуфория. Неговите осем свещеници побягнаха навън, а игуменката се сви в един ъгъл. Кумаширо се хвърли в битката.

— Рейко! — извика Сано, докато отбиваше ударите на Кумаширо. — Пази Мидори!

Стиснала ръката на приятелката си, Рейко размахваше своя меч срещу свещениците, а в това време Мидори се криеше зад гърба й.

— Хару! — гласът на Анраку, странно спокоен, се извиси над шума. Момичето тъкмо се опитваше да изпълзи встрани и да се скрие, но спря и се обърна към Анраку. — Ела тук — нареди й той. Тя стана и отиде при подиума. Битката продължаваше да се вихри яростно. Пазейки Мидори, Рейко рискува да хвърли поглед към Анраку. Какво правеше той? — Ти не издържа изпита — каза висшият свещеник на Хару, а кадифеният му глас бе изпълнен с неодобрение.

— Моля, дайте ми още една възможност! — възкликна умолително Хару.

Анраку поклати глава.

— Предателствата ти станаха прекалено много за опрощение. Трябва да бъдеш наказана! — той впи пронизващ поглед в очите й и произнесе напевно:

— Засаждам в теб семето на черния лотос… — Хару и притисна ръка върху корема си, а на лицето й се изписа безпокойство, сякаш наистина бе почувствала нещо да прониква в тялото й. Сано, Хирата и с другите самураи вече бяха посекли всичките си противници, с изключение на Кумаширо, който продължаваше да се бие ожесточено. Джункецоин се втурна към вратата, но един войник я хвана. — Семето пуска корени, които плъзват в теб… — Анраку разпери пръсти за илюстрация и изтръгна викове на болка от Хару. — Едва покълналото стръкче покарва и започва да расте. Разклоненията му изпълват вените ти, увиват се около костите ти и пронизват мускулите ти… — Хару започна да трепери и да стене; очите й се бяха изцъклили от ужас; тя се опипваше трескаво, сякаш се мъчеше и да усети чуждия израстък. Рейко установи с изумление, че вярата на Хару в свръхестествените възможности на Анраку бе тъй силна, че заклинанията му й причиняваха физическа болка.

Рейко бързо отведе замаяната Мидори в един ъгъл и я сложи да седне.

— Стой тук — нареди й и се втурна обратно към подиума.

Хипнотичният глас на Анраку продължаваше да нарежда:

— Лотосът се разлиства и острите като нож ръбове на листата му режат, разкъсват… бликва кръв. Стъблото промушва сърцето ти. Оформя се голяма цветна пъпка…

Хару заби пръсти в гърдите си и захъхри високо.

— Боли… Не мога да дишам! — извика тя, обзета от паника.

— Пъпката расте и става все по-голяма — продължаваше Анраку. Единственото му око сега заблестя по-силно; усмивката му излъчваше наслада от нейните страдания.

— Убива ме! — Хару бе разтърсена от конвулсии, лицето й стана пепеляво. Тя падна на колене. — Моля ви, изскубнете го!

— Престани! — извика Рейко към Анраку. Тя вдигна меча си и заповяда: — Остави Хару на мира!

Висшият свещеник не й обърна внимание.

— Почувствай как пъпката на лотоса започва да разцъфва — говореше той на Хару. — Венчелистчетата са черни и остри като бръснач. Докато се разтварят, те разкъсват сърцето ти…

С крайчеца на окото си Рейко видя как острието на Сано се забива дълбоко в бедрото на Кумаширо. Свещеникът залитна и се свлече на колене. С гримаса на отчаяние и с кървяща рана той продължи да размахва меча си срещу самураите, които го обграждаха, докато накрая Хирата нанесе удар в ръката му. Мечът на Кумаширо изхвърча във въздуха. Сано и Хирата го притиснаха към земята.

Хару отчаяно се бореше да си поеме въздух.

Хриптейки, тя изплака:

— Умирам!

— Така отмъщавам на враговете на „Черният лотос“ — заяви Анраку злорадо. Той протегна напред юмруци с насочени към Хару кокалчета. — Нека щом цветът разцъфне докрай, животът ти секне!

Рейко сграбчи Хару за рамото и взе да й нарежда:

— Погледни встрани. Не го слушай. Той е мошеник. Не може да ти причини зло, ако ти не му позволиш! — но погледът на Хару бе като привлечен от магнит към очите на Анраку. Гърчейки се в агония, момичето раздра робата си, опитвайки се да изтръгне цветето от гърдите си. Ноктите й оставяха кървави резки по кожата й. Рейко скочи на подиума. — Спри или ще те убия! — изкрещя тя към висшия свещеник.

— Твоето време настъпи — каза той, отправил е тържествуваща усмивка към момичето. Пръстите му се разтвориха. Хару изпищя, сякаш пронизана от невидими остриета. Гръбнакът й се изви, крайниците й се изпънаха. Разгневена, Рейко посече гърдите на Анраку. Той залитна и после се строполи на една страна. Лицето му сияеше в екстаз, а единственото му око бе вперено някъде далеч. — Най-сетне просветление — прошепна той. Лицето и тялото му се сгърчиха от силен спазъм. Сиянието му угасна и смъртта забули очите му. Рейко пусна меча и скочи от подиума.

— Хару, какво ти е? — коленичила, тя докосна страната на момичето. Отговор не последва. Отворените очи на Хару бяха безжизнени; от устата й се процеждаше струйка кръв. Докато Рейко я наблюдаваше, чертите на момичето се отпуснаха и ужасеното й изражение изчезна.

Рейко се разрида. Наблизо видя Хирата, който прегръщаше Мидори, и тогава усети нежно докосване по рамото. Вдигна поглед. До нея стоеше Сано. Помогна й да се изправи и я прегърна. Тя притисна лице до твърдите плочки на ризницата му, а той я поведе навън от помещението.