Лора Джо Роуланд
Якешину (31)

Глава 30

Земята на Бодхисатва на безпределната мощ

ще бъде осеяна със съкровища и дворци.

Отдадените на вярата

ще бъдат преобразени: телата им ще излъчват светлина.

И ще се хранят с несекваща радост

и безгранично познание.

Из сутрата „Черният лотос“

На фона на потъващото в здрача небе над храма Зоджо пламтяха искрящи розови облаци. Камбани оповестяваха вечерните обреди. Улични търговци и закъснели богомолци бързаха да се приберат от тържището. Само портите към храма „Черният лотос“ бяха затворени; никой не влизаше, нито излизаше. Забулен в тайнственост, ограденият с висок зид двор сгъстяваше вечерния здрач около себе си.

Въоръжени с копия монаси стояха на пост пред портите, а Кумаширо им даваше нареждания. После водачите на сектата събраха всички послушници и започнаха да ги обучават на ръкопашен бой. Мидори стискаше своя кинжал, задъхана от усилията да не изостава от групата. Питаше се за какво им бяха нужни подобни умения. Другите момичета имитираха учителите си съсредоточено. Мидори хвърли поглед към Тошико в съседната редица. През целия ден бе очаквала приятелката й да отвлече вниманието на надзираващите ги, за да може тя да се измъкне, но Тошико така и не стори нищо. Сега Мидори вече беше изтощена от чакане и от глад, тъй като не бе яла нищо от страх да не бъде отровена. Искаше й се час по-скоро да приключи задачата си и да се върне у дома, но се опасяваше, че Тошико е променила решението си и се е отказала да й помогне. Отвъд редиците забеляза монахини, които стояха от двете страни на пътеката и внимателно наблюдаваха групата. В никакъв случай нямаше да може да се промъкне покрай тях без помощта на Тошико. Обзе я отчаяние.

Урокът продължаваше. Сега ги накараха да застанат по двойки и единият да нанася удари, а другият да се отбранява. Мидори запристъпва нервно от крак на крак. Насилието в това упражнение я притесняваше. Тя хвърли отново поглед към Тошико, която сега беше четири реда пред нея. Изведнъж Тошико извика. Сърцето на Мидори подскочи. Всички извърнаха погледи към девойката, която изпусна кинжала си и се хвана за корема.

— Ох, боли! — изпищя тя, падна на земята и взе да се превива. Монахините, които стояха отстрани, се втурнаха към нея. Тошико се търкаляше напред-назад с изкривено от болка лице. В един миг погледите им се срещнаха и тя намигна на Мидори едва забележимо.

Вън от себе си от радост, Мидори се втурна навън. Дърветата препречваха светлината от месечината и постройките и тя едва виждаше къде върви. Гмурна се в някакъв проход между плътни зидове, после прекоси малък горист отрязък и се озова насред открито пространство. Препъна се в един камък или паднал клон и се просна по очи на тревата. При удара в земята кинжалът излетя от ръката й и тя остана без дъх. Остана за миг зашеметена. Сърцето й блъскаше в гърдите. После се изправи, залитайки, и едва тогава си даде сметка, че изобщо не беше мислила какво ще прави, след като избяга.

Скова я нерешителност. Почувства се ужасно малка, самотна и уплашена.

Когато очите й привикнаха с тъмнината, видя, че се намира в някаква градина. На фона на мастиленото небе се открояваха назъбени борове, а изкуственото езеро отразяваше бледия кръг на луната. Мидори усети мирис на изгоряло дърво и видя голям квадрат гола овъглена земя. Побиха я ледени тръпки. Тук вероятно се бе намирала къщата, която бе изгоряла заедно с Ояма, жената и малкото момче.

Мидори долови нечии бързи стъпки по окапалата шума. Приближаваха към нея. Обзе я паника и от гърлото й се изтръгна неволен вик. Тя се завъртя и вдигна ръце, за да се предпази от тъмната фигура, която се бе устремила към нея. Сянката спря и прошепна:

— Аз съм!

— Ох! — Мидори усети, че краката й омекват от облекчение, когато разпозна Тошико. — Толкова се радвам да те видя. Как се добра дотук?

— Казах им, че имам спазми — обясни Тошико, — а после се престорих, че ми е по-добре. Щом урокът започна отново, успях да се измъкна незабелязано. И сега какво? — преди Мидори да си признае, че няма представа, откъм мястото на пожара се разнесе пукане. И двете трепнаха. От обгорената земя излизаше странна светлина. Тошико почти извика от суеверен страх: — Сигурно са духовете на хората, загинали тук!

Момичетата се скриха зад едно дърво. От земята щръкна ръка, стиснала фенер; после се показа цяла човешка фигура. Беше жена със сиво кимоно и дълга кърпа на главата — игуменката Джункецоин. Тя държеше фенера над голяма дупка, от която бе изпълзяла.

— Това явно е отвор към подземните тунели — радостно прошепна Мидори. Очевидно преди пожара той е водел в изгорялата къща. От тайнствения отвор се разнесе ново пукане и от дупката се изкатериха две мъжки фигури с бръснати темета. Мидори разпозна върху лъскавите им роби герба на клана Курода. Джункецоин и мъжете поеха по една от пътеките към главния двор.

— Искаш ли да погледнеш какво има в дупката? — попита Тошико.

Мидори потръпна при мисълта да се спусне долу, затова предложи да проследят игуменката и я двамата васали на даймио Курода. Тошико се съгласи и двете последваха Джункецоин и мъжете към верандата на една от по-малките зали за богослужение. През пречките на прозорците се процеждаше мъждива светлина. Мидори и Тошико се скриха зад редките храсти отстрани и видяха как самураите бръкнаха в кесиите си, отброиха известна сума в протегнатата длан на игуменката и изчезнаха във вътрешността на постройката. Момичетата изчакаха малко, после надникнаха през процепа на най-близкия прозорец. Единият от самураите бе прегърнал чисто гола монахиня с бръсната глава, а другият галеше органа на млад послушник през шафрановата му роба. Мидори ахна от изненада, а Тошико я задърпа за ръката:

— Да тръгваме! — те се промъкнаха обратно през двора до мястото на изгорялата къща. Клекнаха при ръба на дупката и надникнаха вътре. Мидори видя шахта с облицовани с дъски стени; в единия край имаше паянтова дървена стълба, която се спускаше надолу в дълбока яма. На дъното й проблясваше мъждива светлина. Чу се някакво далечно тракане. — Там има нещо. Тъмно е — изхленчи Тошико. — Страх ме е да сляза долу.

Мидори също се страхуваше, само че трябваше да бъде смела.

— Можеш да ме чакаш тук — каза тя по-уверено, отколкото беше в действителност.

— Страх ме е да остана сама…

— Тогава ще трябва да дойдеш с мен! — и тя започна да се спуска по скърцащата стълба. Мракът на шахтата я обгърна. Въздухът стана по-влажен, студен и наситен с мирис на пръст. В гърдите й се надигна панически ужас, че се намира в капан. Вкопчи се в страничните пречки на стълбата и нозете й опипом затърсиха напречните дъски на стъпалата. Стъпи на дъното и се огледа. Светлината идваше от газени лампи, окачени по гредите на тунела. Три различни прохода се събираха точно там, където бе застанала. Миг по-късно Тошико се спусна непохватно до нея. Мидори се окопити: — Хайде оттук — каза тя и тръгна напосоки. Двете поеха по единия от тунелите. Около тях се носеше шум от равномерно тракане. От специални дупки в тавана нахлуваше въздух, изпълнен с острия мирис на риба и кисели репички. От двете страни на тунела имаше стаи. Мидори надникна през отворената врата на една от тях и видя струпани до тавана керамични съдове. В следващата имаше чували с ориз, а в третата — варели с вода. — Това трябва да са провизиите, които видяхме да пренасят в храма — каза тя. Ниската температура благоприятстваше за съхраняването на храните, но тя не разбираше защо от сектата трябваше да складират тук толкова много запаси.

Тошико трепна и се взря във вътрешността на тунела; погледът й бе напрегнат и уплашен.

— Някой идва!

Мидори долови глухи стъпки. Мушна се в стаята с варелите и дръпна Тошико със себе си. Проследиха с поглед как шестима свещеници ги подминаха забързани. После продължиха нататък по коридора.

— Къде отиваме? — попита шепнешком Тошико.

— Мисля да следваме шума… Колкото повече навлизаха в подземния комплекс, толкова повече се засилваше неясното тракане. Минаха покрай нови помещения с провизии; в други имаше подредени покрай стените дюшеци, натрупани един върху друг на широки рафтове. На определени места тунелът се разклоняваше. В средата на едно от тях към повърхността на земята се издигаше шахта. По стълбата отгоре слязоха четири монахини. Мидори и Тошико отскочиха назад в тунела точно навреме, за да се скрият.

— Хайде да се връщаме! — прошепна умолително Тошико.

— Не още.

Тракането се усилваше и скоро се превърна в оглушителен шум, от който всичко наоколо вибрираше. Изведнъж двете се натъкнаха на голяма кухина. В нея Мидори видя нещо като гигантска машина, съставена от духало с нагънати платнени тръби, дървени колелета и отвесен железен канал, широк колкото дървесен ствол, минаващ през тавана. Десет мускулести свещеници помпаха духалото и въртяха дръжките.

Двете с Тошико се промъкнаха покрай машината. Завиха зад един ъгъл и внезапно се озоваха пред коридор, в дъното на който мъже и жени с бръснати глави размахваха кирки, изправяха греди и изнасяха вече изкопаната пръст нагоре по една шахта. Прокарваха нови тунели. Дрехите им бяха потънали в пот и кал. Глезените им бяха оковани с железни вериги. През облаци прахоляк припламваха факли. Свещеници, въоръжени със сопи, крачеха напред-назад и налагаха работниците, които спираха да си поемат дъх.

— Мисля, че видях достатъчно — каза Мидори, установила с ужас, че приказките на Рейко за роби в храма се напълно верни. — Да се връщаме.

Забързана обратно през тунелите, тя се стараеше да вървят по пътя, по който бяха дошли, но очевидно бе сгрешила някъде, защото изведнъж се озоваха на непознато място. Тук проходът вонеше на развалена риба. Мидори долови странни стържещи звуци, които идваха от едно помещение наблизо. Тя направи знак на Тошико да остане на място, промъкна се до вратата и надникна вътре. Пред дълга маса до стената седеше някакъв мъж и пишеше. Беше доктор Мива.

Мидори усети, че стомахът й се свива от страх; огледа се и установи, че помещението представлява нещо като лаборатория, обзаведена с непозната за нея апаратура. Една монахиня вадеше малки умрели риби от леген с вода и ги пускаше в глинено гърне. Втора монахиня чукаше рибата с остър сатър, а две други прецеждаха лигавата каша през парчета плат и събираха течността в буркани. Мидори разпозна рибата — беше фугу. Знаеше се, че е отровна, а продажбата й — незаконна. Какво ли се канеха да правят с извлека от нея?

Внезапно Тошико ахна и сграбчи Мидори за ръката. Разнесоха се стъпки, които все повече приближаваха. Момичетата бързо свиха зад един ъгъл, надникнаха предпазливо от там и видяха трима свещеници да пресичат разклонението на двайсетина крачки от тях. Първият беше Анраку. Другите двама носеха фенери. Мидори си спомни церемонията и бездънните очи на висшия свещеник, хипнотичния му глас и вълнуващия му допир. Искаше да побегне, но в този миг Тошико рече:

— Да го проследим! — и бързо пое след Анраку. Внезапно зад един ъгъл изникнаха група монахини и тръгнаха право срещу тях.

Тошико отстъпи назад, но Мидори я дръпна и й нареди шепнешком:

— Продължавай. Дръж се така, все едно си една от тях.

Монахините отминаха с вежливи поклони, на които Мидори и Тошико отвърнаха, свеждайки глава. Пред тях Анраку и свещениците влязоха в някакво помещение. Мидори и Тошико се сгушиха и близо до вратата.

— Колко? — попита Анраку.

— Достатъчно, за да въоръжим всички обитатели на храма, както и последователите ни навън.

— Отлично!

Мидори надзърна през вратата. Анраку и свещениците бяха застанали с гръб към нея в просторна пещера. Заобикаляше ги странно сияние — на светлината от фенерите край тях проблясваха стоманените остриета на хиляди мечове, копия, кинжали и пики. Гледката я удиви. Тук вероятно имаше повече оръжия, отколкото в замъка Едо. Анраку отиде до обкованата с желязо врата в дъното на помещението.

— Оставете фенерите тук. Не искаме да възпламеним барутните бомби, преди да е дошъл уреченият час.

Свещениците се подчиниха и го последваха в тъмната пещера зад вратата, откъдето Мидори ги чу да обсъждат количеството на бомбите и района, който биха могли да разрушат. Едва тогава схвана смисъла на онова, което виждаше тази нощ, и потръпна от ужас.

— „Черният лотос“ се подготвя за война и обсада! — прошепна възбудено Мидори. — Трябва да се върнем горе и да предупредим хората! — обърна се към своята приятелка… и установи, че говори на празното пространство. — Тошико? — възкликна тя. — Къде си?

Момичето беше изчезнало. Мидори с усилие потисна паниката си; не беше сигурна, че може да се добере догоре сама, а и дори да успееше, беше изключено да остави Тошико в това ужасно място. Обзета от страх, дали ще намери приятелката си, се втурна надолу по тунела. Срещу нея се устремиха група свещеници, които се разкрещяха:

— Ето я шпионката! Хванете я!

Ужасена, Мидори хукна обратно, но насред прохода бяха застанали две фигури, които й препречваха пътя за бягство. Тя се спря, скована от тревога, защото разпозна Анраку и Тошико.

— Колко жалко! — Анраку поклати глава, като я гледаше с искрено съжаление. — Ти имаше прекрасно бъдеще с мен, но със съжаление трябва да отбележа, че предателството ти вече е променило съдбата ти. Онези, които се противопоставят на „Черният лотос“, трябва да бъдат наказани!

Обзе я ужас. Мидори усети, че й призлява; освен това я налегнаха угризения.

— Съжалявам, че те замесих във всичко това — рече тя на Тошико.

Само че Тошико изобщо не изглеждаше уплашена. На лицето й се появи самодоволна усмивка. Анраку сведе към нея изпълнен с благосклонност поглед и едва тогава Мидори с ужас проумя станалото.

— Тази сутрин ти ме попита какво ми е обещал Анраку сан — каза Тошико. — Когато се присъединих към „Черният лотос“ миналата година, той ми каза, че задачата в живота ми е да разкривам враговете му и че ако се справя добре, той ще ме възнагради с охолен живот в новото си царство…

Мидори твърде късно си даде сметка за предупредителните сигнали: колко лесно Тошико се бе сприятелила с нея, колко спокойно бе приела плановете й и се бе измъкнала от упражненията по бойна техника, за да я придружи дотук…

Свещениците я сграбчиха и я повлякоха навътре в тунела. В този миг тя горко съжали за наивността си. Без съмнение щеше да заплати за нея с живота си.