Лора Джо Роуланд
Якешину (5)

Глава 4

Аз ще очистя този свят от поквара, недъзи и скверност.

Земята ще стане от злато и сребро,

а плодовете по дърветата ще бъдат скъпоценни.

Из сутрата „Черният лотос“

След като се раздели с Хару, Рейко реши, че на всяка цена трябва да установи какво се бе случило с момичето в нощта преди палежа, на какво се дължаха раните й и как се бе озовала в близост до запалената къща. Мислите й за миг се върнаха при Масахиро и тя изпита вина, че го бе пренебрегнала заради чуждо дете, но сега бе по-важно да докаже невинността на момичето и да открие кой бе виновен за палежа. Сигурно отговорът се криеше нейде в храма „Черният лотос“. Не й се искаше да говори с длъжностните лица от храма, защото подобна стъпка можеше да означава намеса в делата на съпруга й. Вместо това реши да потърси обикновените обитатели на сектата и евентуалните приятели на Хару. Надяваше се да попадне на жени, които биха говорили по-охотно с нея, отколкото с детективите на Сано.

Рейко се спря и се огледа. Обстановката тук не бе по-различна, отколкото в безброй други храмове. Дворната площ се разполовяваше от широка пътека с каменна настилка. От двете страни бяха разположени зали за богослужение, параклиси, хранилище за сутри, шадраван, скелето на камбаната и други постройки в традиционен будистки стил. Изображение на лотос в черно и златно украсяваше кулите, вратите с дърворезба и високата порта с двоен покрив, която водеше към главната зала в края на пътеката. Слънчевите лъчи в късната утрин пръскаха искри върху сивите керемидени покриви. Над главната алея разпростираха клони кичести явори; върху по-малките пътеки хвърляха сянка разлистени дървета. Борове, дъбове, червени кленове и вишневи дръвчета премрежваха постройките; посипаните с бял чакъл алеи пресичаха площи с тучна трева и ниски храсти. Свещеници, монахини и послушници в шафранови, сиви и кафяви роби преминаваха бързо със сведен поглед през тълпите от богомолци. Някъде от вътрешността долиташе странен ритмичен напев. Въздухът бе изпълнен с наситен аромат на тамян и портокалови цветове. Мястото притежаваше странна ефирна красота, от която Рейко я побиха тръпки.

— Коничи уа, добър ден, уважаема госпожо Сано! — стресната от звука на дрезгав женски глас, Рейко се обърна и се озова пред висока жена в светлосиво кимоно. — Добре дошли в храма „Черният лотос“ — добави жената с поклон. Главата й бе покрита с дълга бяла кърпа. Бе някъде към четирийсетте, с едра четвъртита челюст и сочни чувствени устни. Тесните й очи блестяха със строга интелигентност. Лицето й не беше напудрено, но веждите й бяха обръснати и изрисувани високо на челото. Устните й бяха леко оцветени с алено багрило. Възрастта бе прорязала тънки бръчици около устата й, но въпреки това личеше, че на младини е била красавица, тъй като дори и сега притежаваше своеобразна изнурена хубост. Придружаваха я четири монахини, по две от всяка страна. — Аз съм Джункецоин, игуменката на манастира. Чест е за мен да се запозная със съпругата на сосакан Сано.

Докато се покланяше в отговор, Рейко бързо измърмори:

— За мен е чест… — досега не беше виждала игуменка с грим. Освен това посветилите се на църквата жени обикновено бръснеха главата си, но под кърпата на игуменката изпъкваха опънатите й назад коси. — Простете, че ви се натрапвам…

— О, не бъдете толкова скромна! — прекъсна я игуменката и бързо се усмихна. В гласа й звучеше превзетост. — Предполагам, че помагате на съпруга си да разследва пожара? Моля, позволете ми да ви съдействам…

Думите на Джункецоин засилиха подозренията на Рейко. Никой, освен самураите на Сано не знаеше целта на посещението й тук. Защо тогава игуменката реши, че съпругата на сосакан е тук, за да помага на мъжа си, а не като обикновен богомолец? Значи вече се бе разчуло за разговора й с Хару…

— Тук съм, за да установя замесена ли е Хару в палежа и в убийствата — отстъпи Рейко.

Джункецоин се усмихна още по-широко.

— О! Аз познавам Хару много добре. Можем да поговорим за нея в личните ми помещения… — игуменката посочи към една тясна алея.

— Всъщност… надявах се да поговоря с нейни приятелки… — Рейко се чудеше как да се измъкне от поканата, без да я обиди. — Само ми посочете къде е сиропиталището… и няма да ви безпокоя…

— Излишно е да ходите там — отвърна Джункецоин, все още усмихната, макар че погледът й стана суров. — Мога да ви предоставя цялата информация, която ви е нужна!

Игуменката и монахините заобиколиха Рейко. Очевидно нямаше да й позволят да се разхожда из храма сама. Рейко знаеше, че ако се противопоставеше на длъжностно лице от сектата, можеше да създаде неприятности на Сано. Затова трябваше да се съгласи. Кимна и покорно тръгна след Джункецоин. Може би все пак щеше да научи нещо важно.

Стигнаха до жилищните помещения на монахините и игуменката покани Рейко в неголяма, семпло обзаведена стая на горния етаж. Отворени плъзгащи се врати извеждаха към малък балкон с приятен изглед. Една прислужничка поднесе чай. Монахините коленичиха в ъглите като безмълвни стражи. Сега Рейко забеляза, че сивото кимоно на игуменката е от най-фин памук с дискретен десен от вълнообразни по-светли линии вместо простия конопен плат, от който се правеха робите на монахините; обикновено те ходеха боси, а тя беше с безупречно бели чорапи.

— Кажете ми, моля, какво отличава „Черният лотос“ от останалите секти? — попита любезно Рейко, насочвайки разговора към по-отвлечени теми.

— Ние вярваме, че всеки човек има скрити заложби да постигне нирвана — игуменката заговори бавно и напевно, с добре заучени фрази. — Сутрата „Черният лотос“ е уникален древен текст, открит преди години от нашия висш свещеник. Тя гласи, че правилният път към просветление се състои от безкрайни паралелни, пресичащи се, сливащи се и разделящи се пътеки, които накрая се събират в една. Единствен висшият свещеник Анраку, Бодхисатва на безпределната мощ, е способен да ни покаже пътя, който всеки от нас трябва да следва… — игуменката се размърда неспокойно. — Но сутрата е дълга и сложна, а доколкото си спомням, вие искахте да научите нещо за Хару и пожара…

— Да — отвърна Рейко. Стори й се странно това нетърпение на игуменката да отклони разговора от сектата и нейната доктрина. — Опитвам се да възстановя случилото се с Хару още от нощта преди пожара, когато си е легнала в спалнята на сиропиталището. Интересува ме дали някой я е виждал от онази вечер до момента, когато са я открили огнеборците…

Игуменката стисна презрително устни.

— Сигурно ви е казала, че не може да си спомни нищо… Е, длъжна съм да ви предупредя да не вярвате на онова, което говори, защото това толкова приятно на пръв поглед девойче има коварен и прикрит характер! Ако е казала, че си е легнала, когато е трябвало, значи просто е излъгала. Нейното притворство и неподчинение, както и липсата на уважение към властта, винаги са ни създавали проблеми. Непрекъснато нарушава разпоредбите. Говори по време на свещени ритуали и отказва да върши черната работа… Краде храна от килера за провизии. Немарлива е, недодялана, позволява си да ходи там, където сираците не се допускат! — в гласа на игуменката звучеше открито неодобрение. — А когато се опитаме да я порицаем, Хару винаги отрича вината си. Мрази да става сутрин рано, а нощем изчаква всички да заспят и се измъква от приюта. Същото е сторила и в нощта преди пожара…

— А вие откъде знаете? Видяхте ли я? — Рейко беше обезпокоена от този портрет на Хару, тъй различен от личните й впечатления. Твърдението на игуменката, че момичето по собствена воля е напуснало спалнята, противоречеше на представата, която вече си бе изградила за събитията. И все пак дали старанието на Джункецоин да очерни Хару не бе продиктувано от някакъв личен интерес?

— Не, не съм я видяла — отвърна игуменката. — Не е мое задължение да надзиравам сираците — тя говореше с високомерно презрение. — Пазачите на храма обаче неведнъж са хващали Хару да обикаля из района по тъмно. Два пъти са я заварвали да общува с мъже. Всичко това поражда сериозни съмнения, дали момичето е подходящо за отдаден на религията живот. Именно по тази причина все още не е приета в метоха — игуменката се изсмя язвително. — Предполагам, че не ви е обяснила защо продължава да живее в сиропиталището с децата, макар че вече е жена…

Рейко също не беше отчела това обстоятелство. Тя смяташе Хару за дете и затова дори не си беше задала въпроса, защо девойката все още не е дала религиозен обет. Рейко знаеше, че неомъжените момичета от селски произход често влизат в сексуални отношения преди брака си; спомни си и вече женствените форми на Хару, но идеята, че разюздано прелъстява млади мъже, определено я слиса. Възможно ли бе игуменката да говори истината? Нима Рейко бе пропуснала и други важни факти в разговора си с Хару?

Без да дава израз на притеснението си, тя заяви с привидно безпристрастен тон:

— Ще имам нужда и от други свидетели, които да потвърдят описаното от вас поведение на заподозряната.

— Имате четирима тук, в тази стая! — Джункецоин посочи с жест монахините, които седяха безмълвно в ъглите.

Рейко сви устни. Покорните подчинени не отговаряха на представата й за „независими свидетели“, а неохотата на Джункецоин да я остави да поговори свободно с монахините засили подозренията й:

— Разбирам, че поведението на Хару е било недопустимо за една бъдеща монахиня, но… простете… всичко това няма пряка връзка с палежа… — заяви тя.

Игуменката отбеляза със скрито самодоволство:

— Една от монахините, които отговарят за сираците, ми каза, че когато минала на проверка в нощта преди пожара, Хару не си е била в леглото… — Рейко сбърчи вежди, с което предизвика усмивката на Джункецоин. — Не се учудвам, че Хару ви е измамила. Тя е изпечена лъжкиня. Ако твърди, че не помни нищо от случилото се през онази нощ, то е, защото се опитва да скрие истината!

Макар и разколебана, Рейко каза:

— Може да е била отведена в къщата против волята й. На главата си има подутина и цялото й тяло е в синини…

Внезапно напрежение скова Джункецоин. Тя отпи от чая си, сякаш се нуждаеше от известно време, за да обмисли отговора си. Явно не знаеше за раните на Хару и беше изненадана. Но бързо се съвзе и отвърна:

— Вероятно сама си ги е причинила. Направи го веднъж преди време, за да ни убеди, че един от монасите, които бе прелъстила, я е нападнал…

Според Рейко едва ли някой би могъл сам да се нарани тъй зле, но версията на игуменката не биваше да бъде пренебрегвана.

— Някой видял ли е Хару да излива газ върху къщата и да я запалва?

Фините ръце на Джункецоин, бели и гладки като на дама със знатен произход, стиснаха купичката за чай. На лицето й се появи хитро изражение, но тя поклати глава:

— Не, доколкото ми е известно.

Рейко реши да се възползва от моментното си преимущество:

— Ако очаквате от мен да повярвам, че Хару е с виновна, трябва или да изтъкнете някакви категорични доказателства в полза на това твърдение, или да ме оставите да разпитам и други свидетели — заяви тя.

В този момент подът отвън изскърца под нечии предпазливи стъпки. Последва чукане на вратата и Джункецоин извика сърдито:

— Кой е?

Вратата се плъзна встрани и се отвори. На прага стоеше някакъв мъж.

— Сумимасен, извинете. Не знаех, че имате гости… — беше висок и слаб, с голяма глава, която изглеждаше твърде тежка за източения му врат. Рядка сивееща коса откриваше олисяло изпъкнало чело. Лицето му бе пепеляво и сипаничаво.

Джункецоин го изгледа с отвращение, но етикетът изискваше да го представи:

— Това е доктор Мива, лекарят на храма…

Когато чу името на Рейко и причината за посещението й, доктор Мива я изгледа с присвити очи:

— Няма да се натрапвам — каза той, всмуквайки въздух през редките си и неравни, зъби. — Ще дойда пак в по-удобно време…

— Да, ако обичаш! — в гласа на Джункецоин прозвуча по-скоро облекчение, че мъжът си тръгва, отколкото ентусиазъм, че ще се върне отново.

— За мен би било чест да се присъедините към нас — намеси се Рейко. Тя искаше да разбере защо в сектата „Черният лотос“ бяха наели лекар, след като в будистките храмове нямаше подобна практика. Освен това държеше да разпита поне още един свидетел.

— Ваша воля — каза игуменката с нескрита неприязън.

Доктор Мива влезе предпазливо и коленичи близо до Рейко. От него се носеше тръпчива миризма на някакъв препарат.

— Как постъпихте на работа тук? — попита Рейко любезно.

— Учих медицина при един известен лекар в Камакура. След стажуването реших да си потърся късмета в Едо. Когато пристигнах тук, срещнах висшия свещеник Анраку, който ми предложи работа — когато рязко всмукваше въздух, се чуваше особено съскане, което накъсваше изреченията му. Говореше полуобърнал глава към Рейко, сякаш избягваше да я погледне открито. — Оттогава помагам на висшия свещеник да лекува болни, слепи, сакати и невменяеми богомолци… — в гласа му прозвуча гордост. — Освен това лекувам монахините, свещениците, послушниците и сираците в храма, когато се разболеят…

— Може би познавате Хару? — попита Рейко.

Джункецоин стрелна доктор Мива с предупредителен поглед.

— Ами да — отвърна той колебливо. — Хару е много интересен случай… Тя страда от остър дисбаланс на двата аспекта на природата, шестте външни фактора и седемте емоции… — според принципите на класическата китайска медицина поддържането на тези елементи в равновесие е основата на доброто здраве. — Хару притежава твърде много ин^[1], активния аспект — поясни докторът. — Повлияна е в значителна степен от хан и хуо, вътрешната и външната топлина.

— Преобладаващите емоции у нея са ну и чинг, гняв и изненада. Макар че е физически добре, духът й е болен. От известно време се старая да излекувам симптомите й, да я избавя от типичната й своенравност, егоизъм, нечестност, сексуална разюзданост, отсъствие на чувство за дълг и пренебрежение към авторитетите…

Рейко стисна зъби. Докторът потвърждаваше оценката на Джункецоин, като й придаваше допълнителна тежест с медицинската си вещина.

— Смятате ли, че Хару е подпалила къщата? — тихо попита тя.

Поредна размяна на погледи между игуменката и лекаря: тя придоби заповедническо изражение, а той стана хрисим.

— Ако трябва да изразя професионалното си мнение, да. Лесновъзбудимата и нестабилна природа на Хару може да я насочи към палеж и насилие…

Въпреки личните си противоречия доктор Мива и игуменката очевидно бяха единодушни в намеренията си да изкарат Хару виновна за престъпленията. Рейко зърна сласт в мътните скосени очи на доктор Мива, докато погледът му скришом се плъзгаше по тялото й. Освен това забеляза, че Джункецоин я наблюдава с присвити, изпълнени с гняв очи. Макар че не харесваше доктор Мива, игуменката определено желаеше да бъде център на мъжкото внимание и не понасяше съперничество. Сега тя вирна брадичка и опипа с пръсти отпуснатата кожа под нея.

— Интересува ме защо толкова настоятелно се опитвате да ме убедите, че Хару е убийца и подпалвачка — заяви Рейко.

— Казваме ви истината — отвърна Джункецоин. — Държим разследването да завърши колкото се може по-скоро и виновницата да бъде арестувана.

— Но защо й е на Хару да подпалва къщата?

— За отмъщение — отвърна игуменката. — Многократно сме я наказвали заради неподчинението й с глад и уединение, но това я разгневява. Пожарът е начин да си разчисти сметките с нас.

— Хару познавала ли е жертвите от пожара? — не се предаваше Рейко.

— Никой не знае кои са жената и детето — отвърна доктор Мива. Рейко забеляза как той плъзна поглед встрани от нея и нервно сплете ръце.

— Какво значение има! — възкликна игуменката. — Едва ли Хару си е направила труда да проверява дали къщата е празна, преди да я подпали…

Вниманието на Рейко бе привлечено от някакво движение зад гърба на Джункецоин и доктор Мива. Тя погледна към балкона и видя млад монах, който надничаше над парапета. Бръснатата му глава бе тясна и издължена, а ушите му стърчаха встрани като дръжки на стомна. Момъкът гледаше право в Рейко. Когато погледите им се срещнаха, той кимна към другите присъстващи в стаята и сложи пръст на устните си. Инстинктивно Рейко сведе очи към купичката си с чай, прикривайки изненадата си. Запита се защо ли този монах ги подслушваше.

— А познавахте ли оябун Ояма? — попита тя. Погледна отново към балкона, но монахът беше изчезнал.

— Срещала съм го един-два пъти — отвърна Джункецоин и добави: — Не съм имала никакви причини да му желая злото. Прекарах цялата нощ преди пожара в моите помещения и не съм доближавала къщата до идването на огнеборците. Моите помощнички ще потвърдят… — и тя обхвана с жест четирите монахини, които седяха все така безмълвни и бдителни.

— Аз пък лекувах един болен монах. Помагаха ми няколко медицински сестри. Започнах след полунощ и все още бях при него, когато заби пожарната камбана — припряно каза доктор Мива.

Рейко се изненада, че и двамата така нетърпеливо й изложиха „неоспоримото“ си алиби, без дори тя да ги бе питала къде са били и какво са правили в нощта на убийствата. Изгледа ги един по един. Доктор Мива отново сплете нервно мръсни пръсти, а игуменката издържа погледа й, без да трепне, но изражението й беше отбранително. Атмосферата в стаята стана непоносимо напрегната. Рейко инстинктивно долавяше, че зад стените на храма се крият много тайни и че игуменката и докторът знаят повече, отколкото казват.

— А дали ще е удобно да поговоря с висшия свещеник Анраку… — предложи тя. Надяваше се свещеникът да е по-надежден свидетел от Джункецоин и доктор Мива.

Игуменката се намръщи:

— Висшият свещеник Анраку в момента медитира и не може да бъде обезпокояван. Ще го уведомя, че желаете да го посетите, и допълнително ще ви съобщя кога може да ви приеме… А сега моля да ни извините, имаме да обсъждаме наши дела…

Безцеремонният начин, по който я отпращаха, вбеси Рейко, но тя прикри гнева си и се поклони:

— Благодаря ви за съдействието, бяхте изключително любезни.

Очите на игуменката отправиха безмълвна команда към четирите монахини. Без да отронят нито дума, те придружиха Рейко вън от метоха с очевидното намерение да се уверят, че е напуснала храма. Докато вървеше надолу по пътеката, тя видя Маруме, единия от помощниците на Сано, да влиза в постройката на слугите, придружен от някакъв свещеник. Изглежда, от сектата не позволяваха хората на сосакан да провеждат разследването си без официални придружители. Рейко трескаво търсеше начин да се освободи от ескорта си. Хрумна й нещо и спря:

— Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната! — каза тя и се огледа. Монахините се поколебаха, после кимнаха и я поведоха към малка дървена барака, сгушена между боровете в задната част на метоха. Изкачвайки двете стъпала до вратата, тя се обърна към тях: — Няма защо да ме чакате! — влезе и се затвори в сумрачното тясно пространство. Изчака малко и открехна вратата. Монахините стояха наблизо и наблюдаваха нужника. Рейко се ядоса. Как да се отърве от пазачите си, без да направи сцена, която би оскърбила сектата, би разстроила Сано и би злепоставила хората, които смяташе да разпита дискретно!

Зад гърба й се разнесе тихо почукване и тя се обърна. На задната стена имаше закован с дървени летви прозорец и през цепнатините Рейко зърна тясната глава с щръкналите уши. Беше монахът от балкона на метоха.

— Моля ви, госпожо, трябва да говоря с вас! — прошепна той напрегнато. — Имам важна информация.

Първоначалният уплах на Рейко отстъпи място на надеждата.

— За какво? — попита тя също тъй шепнешком.

— Нека да се видим пред портите на храма, моля ви!

В същия миг се чу шумолене от бързи стъпки върху сухи борови иглички и монахът изчезна.