Лора Джо Роуланд
Якешину (8)

Глава 7

Чуйте: този свят е място на зли духове

и хиляда гибелни нещастия

ще ви преследват до безкрай.

Из сутрата „Черният лотос“

Рейко остана да чака встрани от тясната алея пред храма „Черният лотос“. Измина почти час, а монахът с щръкналите уши все не идваше. Един от стражите пред портата й донесе купа фиде и малко чай. Тя похапна в паланкина си, без да изпуска от око влизащите и излизащите. Храмовите камбани оповестиха часа на овцата^[1]; слънцето обливаше кирпичените стени с бронзовото сияние на следобеда.

Рейко ставаше все по-неспокойна. Ако монахът не се появеше скоро, щеше да се върне у дома при Масахиро. Макар че гласът на момъка звучеше наистина напрегнато и без съмнение той рискуваше да бъде наказан сурово за това, че шпионира игуменката. Може би знаеше кой е подпалвачът и убиецът? Тя излезе от паланкина и тръгна нататък по алеята между високите зидове, които ограждаха храма „Черният лотос“. Монахът не беше определил къде точно да се срещнат. Може би се страхуваше да го видят с нея. Рейко зави по тясната алея в задната част на храма. Над зида се издигаха чворести борове, които хвърляха плътни сенки над тясната пътека. Продължи още нататък. Беше решила да се промъкне незабелязано през задната порта на храма и да потърси монаха.

Внезапно боровите клони над главата й зашумоляха. Тя вдигна поглед и в този момент от дървото скочи една човешка фигура и се приземи тежко пред нея. Рейко възкликна от изненада. Беше монахът, но в очите му се четеше дива паника. Беше около шестнайсетгодишен; лек тъмен мъх покриваше горната устна и брадичката му. Гладката му кожа беше поруменяла и оросена от пот. Той сграбчи Рейко за ръката и я задърпа нататък по алеята. Заговори задъхано:

— Моля, елате с мен… Побързайте! Преди да са дошли… — и хвърли през рамо изпълнен със страх поглед.

— Кой? — тя бе смутена от безочливостта и от налудничавото му поведение, но реши да го последва.

Той безмълвно й посочи малък шинтоистки параклис. Когато стигнаха до него, младежът се прилепи зад една молитвена колона, над която боровете сплитаха с клоните си щедра сянка. Коленичи пред Рейко и рече:

— Простете, че ви се натрапих по този начин, но съм отчаян. Нямам към кого другиго да се обърна… — лицето му се сгърчи и той се разтресе в дрезгави ридания. — Те знаят, че не съм там, където трябваше да бъда. Следят ме. Затова се забавих толкова, докато се измъкна от храма.

— Кой те следи? — попита Рейко все по-озадачена. — Защо се страхуваш? Поне ми кажи как се казваш.

Монахът преглътна риданията си и стисна зъби, за да овладее треперенето на тялото си.

— Религиозното ми име е Благочестива Истина. Преди да постъпя в сектата „Черният лотос“, бях Мори Годен… — двете имена и интелигентната му реч издаваха, че е бивш самурай. — Видях ви с игуменката и я чух да казва, че сте съпруга на сосакан Сано, а аз се нуждая от помощта му…

— Първо ми кажи какво се е случило! — Рейко се опитваше да говори спокойно, но тревогата на монаха постепенно я заразяваше.

— Сектата „Черният лотос“ е зла и жестока! — изрече Благочестива Истина с такава страст, че гласът му неволно се извиси и той почти извика: — Искам да се махна, но не мога! — пое дъх и заговори по-смислено: — От дете съм много религиозен, а когато преди няколко години се запознах с висшия свещеник Анраку, повярвах, че той единствен знае истинския път към Буда. Затова аз и сестра ми Ясуе решихме да влезем в „Черният лотос“… Но животът в храма не се оказа онова, което очаквахме. Свещениците ни караха с другите послушници до полуда да повтаряме пасажи от сутрата, а за ядене ни даваха само супа от водорасли. Позволяваха ни да спим само по два часа в денонощие, а през останалото време коленичехме в залата за богослужение, където тамянът бе толкова гъст, че едва дишахме. От водораслите всички ни присвиваше коремът и имахме разстройство. Не ни позволяваха да се къпем. Който се оплачеше или откажеше да се подчини, го наказваха с бой. Веднъж влезеш ли в сектата, няма излизане. Свещениците ни следят непрекъснато. Не ни позволяват даже да се срещаме или да разговаряме с близките си… — Благочестива Истина пристъпваше от крак на крак, сякаш едва се удържаше да не побегне.

— Но свещениците и монахините, които видях в храма, не приличаха на изтерзани послушници… — възпротиви се Рейко. — Движеха се съвсем спокойно между посетителите, говореха с тях…

Благочестива Истина се изсмя горчиво:

— Това са доверените монаси. Те получават по-добра храна и ред други привилегии. Просят милостиня и набират нови последователи. Те няма да кажат на никого какво става в храма, защото душите им са обсебени от „Черният лотос“!

Историята ставаше все по-озадачаваща.

— Колко са послушниците като теб? — попита Рейко.

— Стотици. Не зная точния им брой, защото живеем в различни групи и виждам останалите само когато се разминаваме.

— Но как така? Къде са? Как може „Черният лотос“ да ги крие?

— Нашите помещения са в постройките оттатък манастира — отвърна Благочестива Истина. — Стените са облицовани с вата, за да заглушават звука. Там не се допускат външни лица. Храмът е много по-голям, отколкото изглежда… — Благочестива Истина се наклони към Рейко, а очите му блестяха трескаво от потребността да прозвучи убедително. — Това, което виждате, е само на повърхността. „Черният лотос“ разполага с помещения под земята и с тунели, които водят навън. Той е като невидимо чудовище, аз съм свидетел, защото след шестте месеца обучение ни принудиха да копаем нови тунели. Работехме през нощта, защото тунелите минават под пътищата и денем може някой да ни чуе… — Рейко го слушаше невярваща. Благочестива Истина ставаше все по-тревожен: — През деня работим в печатарската работилница — преписваме и размножаваме ученията на Анраку. Сега трябваше да съм там. Успях да се измъкна, но съм сигурен, че вече са пратили патрул да ме издирва. Ще ме търсят навсякъде, докато ме открият. И никога няма да ме пуснат да си ида…

— Но… щом има и други като теб… щом искате да напуснете, защо не обедините силите си и не си тръгнете всички заедно? — попита Рейко озадачена.

— Не е толкова лесно. Внедрили са шпиони сред нас. Винаги са своевременно информирани кога някой замисля бягство. Не смеем да се доверим на никого. А с времето цялото това биене на барабани, гонгове и монотонно припяване, както и димът от тамяна, изнурителната работа и безсънието започват да влияят на съзнанието ни. Затова се подчиняваме и търпим… Освен това слагат нещо в храната — някакъв вид отрова, наркотик, не зная… Установих го случайно, когато миналия месец се разболях. Повръщах постоянно и просто не можех да задържам никаква храна. Но мислите ми се проясниха за първи път, откакто бях дошъл в храма. И тогава осъзнах какво е ставало с мен и какво трябва да направя, за да спася себе си и сестра си… — тази необикновена история за затвор и робство беше твърде различна от онова, което Рейко бе очаквала да чуе от монаха, но думите му звучаха правдоподобно. Възможно ли бе пожарът да е свързан с това, което той описваше? — Щом се пооправих, се върнах на работа и се държах покорно — продължи Благочестива Истина, — но спрях да ям храната. Духът ми укрепна и твърдо реших да избягам. Преди три нощи изчаках в леглото всички да заспят и изскочих навън през прозореца. Промъкнах се в метоха, събудих Ясуе и я преведох през терена на храма. Смятах, че мястото ще тъне в мрак и покой, но в сградите наоколо светеше и през вратите влизаха и излизаха свещеници и монахини. Чухме странни шумове. Ясуе се изплаши и искаше да се върне, но аз я дръпнах да продължим напред. Когато стигнахме главния двор, чух шум от тичащи нозе. Обърнах се и видях, че десетина свещеници с фенери обхождат цялата околност. Търсеха нас! — монахът задиша учестено; споменът за изживяния ужас заблестя в очите му. — Избягахме в гората, но те бяха навсякъде. Ясуе много се изплаши и се отскубна от мен. Някой извика „Ето я!“ и след миг видях как трима свещеници я сграбчиха и я повлякоха назад. Тогава си дадох сметка, че не знаят, че сме двама. Имах възможност да избягам, но сърце не ми даваше да тръгна без Ясуе. Затова незабелязано се върнах в спалнята на монасите с надеждата, че ще успя да я измъкна някоя друга нощ. На следващата сутрин очаквах свещениците да накажат сестра ми пред всички, както бяха постъпвали с други бегълци, но Ясуе я нямаше. Когато попитах къде е, ми казаха, че са я преместили в друга група. Само че аз много добре знам какво е станало! — Благочестива Истина притисна юмрук до устата си, за да възпре риданията, които го задушаваха. — Убили са я! На следващата сутрин стана онзи пожар в къщата. Разбрах, че са намерили там труп на жена… — изрече през сълзи монахът. — Вчера чух свещениците да заявяват на съпруга ви, че от обитателите на храма не липсва никой, а днес доктор Мива ви каза, че не знаят коя е жената. Но те лъжат. Сестра ми я няма никъде. Разпитвах, търсих я къде ли не, но никой не я е виждал…

Рейко усети как я обзема вълнение, примесено с жал към момъка пред нея.

— Ами детето, което е умряло сред пламъците? — попита тя.

— Не знам кое е…

— Може ли да е от сирачетата?

Щом доктор Мива е излъгал за жената, може би бе излъгал и за детето.

— Не всички от тях са сираци — отвърна Благочестива Истина. — Много от тях са деца на членове на сектата, заченати и родени в храма…

Рейко беше слисана.

— Значи в „Черният лотос“ позволяват отношения между свещеници и монахини?!? — будистките ордени обикновено изискваха от посветените да спазват строго обета за въздържание.

— Сектата отглежда деца като бъдещи последователи. В сиропиталището ги държат гладни и ги наказват с бой като необходима част от системното им обучение и за каляване на физическата и духовната сила. Най-силните някой ден ще станат водачи на „Черният лотос“, по-слабите ще бъдат техни роби, а тези, които не оцелеят… — гласът на монаха секна, удавен в отчаяние. — Чувал съм за деца, които изчезват от групите си. Казват, че били осиновени от добри семейства, но аз не вярвам. Детето в онази къща сигурно е умряло от техните методи на „приобщаване“. Свещениците са използвали пожара, за да се отърват от трупа… — за пореден път Рейко усети как в нея се борят скептицизмът и изумлението. Струваше й се, че Благочестива Истина си измисля тези истории, но пък думите му можеха да обяснят синините на Хару. Монахът въздъхна и продължи: — За детето само предполагам, но за Ясуе съм сигурен. Свещениците от „Черният лотос“ са я убили!

— За да й попречат да избяга и да разкаже за подземните тунели и за отношението на свещениците?

— Не, не само за това — думите на Благочестива Истина прозвучаха между все по-дълбоки хрипове и ридания. — Чух свещениците да си говорят, че „Черният лотос“ работи по някакъв таен проект и скоро ще настъпи определеният ден. Ясуе сигурно е видяла нещо. И те са я накарали да замлъкне завинаги…

Робство, затвор, мъчения, а сега и някакви пъклени заговори. Рейко поклати глава:

— Какъв е този проект?

— Снощи отидох там. Видях. Чух. Сега знам всичко… — Благочестива Истина вече не се владееше; очите му бяха черни кладенци, изпълнени със страх. — Ако разберат, ще убият и мен!

— Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш…

Монахът сграбчи Рейко за раменете и я стисна силно:

— Цялата страна е в опасност. Трябва да предупредите! Да убедите съпруга си да ни спаси!

Болката, която й причиняваше, както и необузданата му молба стреснаха Рейко. Уплашена за безопасността си, тя му нареди:

— Пусни ме!

Дръпна се и отстъпи към портата, но Благочестива Истина я последва. Рухна на колене, сграбчи полите на кимоното й се вкопчи в нозете й, без да обръща внимание на притесненията й:

— Моля ви, не си тръгвайте, помогнете ми! — извика той и в този момент Рейко чу бързи стъпки вън от параклиса. Върху мястото, където бяха застанали, падна сянка — при портата стояха двама свещеници. Единият беше възрастен, с удължено лице, а по-младият беше здравеняк с грубо изсечени безизразни черти. Щом ги видя, Благочестива Истина я пусна и отстъпи към параклиса. Ужас изостри мършавото му лице. Гласът му се извиси в пронизителен вопъл: — Не ме докосвайте, оставете ме! Назад! Помощ! Те ще ме убият!

Докато мускулестият свещеник пристъпваше към монаха, възрастният се обърна към Рейко:

— Добре ли сте, уважаема госпожо? От името на „Черният лотос“ ви се извинявам за евентуалните неприятности, които ви е причинил Благочестива Истина. Той страда от невменяемост. Измъкнал се е от болницата, когато сестрите за малко са го изпуснали от поглед… — здравенякът хвана Благочестива Истина, а възрастният продължи да говори на Рейко: — Предполагам, казал ви е, че животът му е в опасност. Но това са симптоми на душевното му разстройство. Той самият е опасен. Цяло чудо е, че не ви е наранил… — другият събори Благочестива Истина на земята и завърза китките му с тънко въже. Монахът отчаяно се мяташе и крещеше:

— Не му вярвайте! Госпожо, не му вярвайте! — здравенякът се опита да му запуши устата, но Благочестива Истина извърна лице: — Не им позволявайте да ме отведат! „Черният лотос“ е въплъщение на злото! Планината ще изригне. Пламъци ще погълнат града. Водите ще влачат смърт, а въздухът ще пръска отровния си дъх. Небето ще пламне, а земята ще изригне! Вие трябва да предотвратите гибелния пожар — свещеникът най-после успя да му запуши устата. Момъкът се давеше и стенеше, но двамината му пазители го вдигнаха и го изнесоха през портата.

— Чакайте! — Рейко се втурна след тях. Думите на Благочестива Истина звучаха като бръщолевене на безумец, но тя не можеше да се довери на помощниците на Джункецоин и на доктор Мива. — Искам да се уверя лично, че всичко с него ще бъде наред…

Единият от свещениците й отвърна през рамо:

— Вървете си по пътя, госпожо, и не се безпокойте вече за Благочестива Истина. Ще го върнем обратно в болницата, където ще получи грижите, от които се нуждае…

После бързо се отдалечиха към храма „Черният лотос“. Рейко безпомощно ги изпрати с поглед. Докато се връщаше обратно към портите, където я очакваха придружителите й, тя се питаше на кого все пак трябва да повярва?