Лора Джо Роуланд
Якешину (13)

Глава 12

Законът на „Черният лотос“ е с неповторим дъх

и всеки човек може да вкуси плодовете на неговата истина.

Из сутрата „Черният лотос“

В административния район Хибия, южно от замъка Едо, Рейко и Хару слязоха от паланкина под ръмящия дъжд. Един прислужник ги посрещна и разпъна над тях чадър. Рейко размени приятелски поздрави със стражите, но Хару ги погледна страхливо и се дръпна назад.

— Не се страхувай — Рейко прегърна успокоително момичето. — Тук си сред приятели… — и поведе Хару през мокрия двор. Влязоха в ниска дървена къща, прекосиха коридора и Рейко спря пред вратата в дъното. Почука и открехна вратата: — Отосан, татко? — после плъзна вратата докрай и влезе в стая, претрупана с книги, счетоводни тефтери и ръкописи. Дръпна Хару след себе си и двете коленичиха пред съдията Уеда, седнал зад дъбовото си писалище. — Добър ден, почитаеми татко — каза Рейко. — Моля да ме извиниш, че прекъсвам работата ти, но съм ти довела посетител. Има нещо спешно, което искам да обсъдя с теб…

Магистратът остави четчицата си за писане.

— Каква приятна изненада, че те виждам, дъще — каза той, поглеждайки Рейко с обич. — Очаквам да се запозная с приятелката ти.

Рейко представи Хару. Момичето стоеше с наведена глава и ръце, стиснати здраво в скута. Рейко обясни коя е Хару, и приветливото изражение на съдията помръкна.

— Отосан, Хару трябва да е в безопасност, затова я доведох тук. Надявам се, ще се съгласиш да я приемеш.

За момент съдията Уеда изгледа Рейко замислен, без да казва нищо. После се обърна към Хару:

— Разбира се, можете да се възползвате от гостоприемството ми… — гласът му, макар и любезен, бе лишен от топлота. — Да ви предложа нещо да се подкрепите? — и без да дочака отговор, плесна с ръце към една прислужничка и й нареди: — Заведи гостенката в приемната и й поднеси чай! — след като Хару и прислужничката излязоха, съдията скръсти ръце над купа книжа върху писалището си: — Защо реши да доведеш основната заподозряна на съпруга си тук?

— Не може да остане в храма Зоджо — отвърна Рейко и му разказа за нападението на Кумаширо. — Сам-сама е на света, а не мога да я отведа като гост в замъка Едо без официално разрешение, за каквото ще трябва да чакам с дни… Тук е единственото място, където бих могла да подслоня…

— Трябваше поне да ме попиташ… — упрекна я съдията.

— Знам и съжалявам — каза гузно Рейко, — но нямаше никакво време.

— И сега ме молиш да приема в дома си главния и единствен заподозрян по дело за палеж и тройно убийство? — попита Уеда.

Рейко само кимна, а съдията свъси гъсти вежди неодобрително.

— Как можеш да искаш от мен такава оскърбителна услуга?

— Засега няма доказателства, че Хару е престъпничка. Може да се окаже, че е невинна… — запротестира Рейко. — Освен това е в опасност и…

Съдията поклати глава.

— Но ако е престъпник, тогава представлява заплаха за останалите. А ти искаш да рискувам безопасността на своя дом, като й дам подслон… И какво всъщност те кара да смяташ, че е невинна?

Рейко му представи теорията си, според която вероятно момичето е трябвало да намери смъртта си сред пламъците, а впоследствие се е превърнало в изкупителната жертва. Съдията отправи строг поглед към дъщеря си:

— Предполагам, че срещу Хару има сериозни обвинения, иначе сосакан щеше да я е оправдал? — с неохота Рейко описа бурното минало на Хару, връзката й с оябун Ояма и лъжите, за които сама си беше признала.

— Това е предостатъчна причина да изхвърля Хару от къщата си и незабавно да я пратя в затвора Едо — в очите на съдията проблесна гняв. — Дори и да не те е грижа за безопасността на дома ми, поне можеше да проявиш уважение към положението ми. Авторитетът ми на съдия ще бъде накърнен, ако се разбере, че съм предоставил подслон на заподозрян в убийство…

— Ако аз бях в положението на това момиче, ти щеше ли да искаш хората да решат, че съм виновна още преди разследването да е приключило? — попита Рейко. — Щеше ли да позволиш да ме пратят в затвора?

Съдията я погледна оскърбено.

— Обидно ми е, че за да ме предумаш, залагаш на бащините ми чувства…

Но Рейко усети, че баща й поомекна, макар че изражението му бе все така строго, и каза:

— Моля те само за справедливо отношение…

— Съпругът ти знае ли каква „закрила“ си решила да осигуриш на Хару?

— Не — призна Рейко, — но той очаква да помогна на Хару да си възвърне паметта и ще ми е по-лесно да работя с нея тук, близо до замъка Едо. Пък и трябва да я опазя жива и здрава, иначе истината може никога да не излезе наяве. Освен това не искам съпругът ми да прибърза или да бъде подведен и да обвини погрешен човек…

Последва продължително мълчание. Рейко чакаше напрегнато, докато баща й, събрал връхчетата на пръстите си, ги съзерцаваше навъсено. Накрая отстъпи.

— Ако се държи прилично, може да остане няколко дни.

Рейко усети прилив на облекчение и радост.

— Благодаря ти, отосан — тя скочи и го прегърна. — Няма да съжаляваш! — той кимна и я потупа лекичко по ръката. — Ще ида да се погрижа за настаняването на Хару — каза тя. — После ще имам нужда от помощта ти…

Съдията се усмихна печално. Рейко побърза към гостната, където завари Хару седнала сама пред един поднос, върху който имаше празна купичка за чай и чиния с трохи от сладкиш. Момичето вдигна тъжни очи към Рейко.

— Той не ме иска тук, нали?

— Каза, че засега можеш да останеш. Ела, ще ти покажа къде ще спиш — и отведе Хару в онази част на къщата, където се намираха личните помещения. Плъзна встрани една врата и рече: — Това преди време беше моята стая.

Момичето пристъпи напред колебливо, като оглеждаше стените, украсени с фрески на цъфнали сливови дръвчета, полираните шкафове от тиково дърво, лакираните черни ракли и маси и повдигнатата на по-високо ниво ниша с писалище.

— Прекрасно е — рече тя с приглушен глас. — Как бих могла да се отблагодаря за щедростта ви?

— Просто се опитай да се съвземеш от ужасните си преживявания — отвърна Рейко. Забеляза, че Хару потисна една прозявка, и се приготви да си тръгва. — Изморена си. Сега първо трябва да си починеш.

Нареди на една прислужничка да й приготви леглото и се върна в кабинета на баща си. Баща й вдигна поглед от книжата си.

— Какво друго искаш от мен, дъще?

— Нужна ми е информация за някои членове на сектата „Черният лотос“ — отвърна Рейко.

— Хм — съдията отправи изпитателен поглед към дъщеря си. — Май съпругът ти не знае, че провеждаш самостоятелно разследване…

— Правя го заради него! Той има нужда от тази информация! — оправда се Рейко.

Баща й се навъси, но после вдигна ръце и ги отпусна в жест на примирение.

— Искаш да разбереш дали определени членове на сектата някога са имали проблеми със закона?

— Да — отвърна Рейко.

— Кого по-точно имаш предвид?

— Висшия свещеник Анраку, игуменката Джункецоин, свещеника Кумаширо и доктор Мива.

— Кумаширо — повтори съдията с неприязън. — Познавам го много добре. На практика не е нарушавал закона, но на тринайсет години обезглавява един ета просто за да пробва новия си меч. По-късно, вече като младеж, обикаля из града и търси да предизвиква свади; през годините убива още трима души.

— Но никога не е бил наказван, тъй като жертвите са били селяни? — предположи Рейко. Законодателството на Токугава позволяваше на самураите безнаказано да убиват ета и селяни.

Съдията Уеда кимна с израз на мрачно неодобрение.

— След третото фатално сбиване аз отправих предупреждение на Кумаширо и му наложих порицание. Той обеща да се владее, но поведението му стана още по-лошо. Започна да напада проститутки по незаконни публични домове. Преби две до смърт и удуши трета. Пратих Кумаширо в затвора за грубо престъпване на всякакви граници на почтеност. Трябваше да получи смъртна присъда, но понеже е от близък до шогуна клан, се измъкна само с голяма глоба и принудително влизане в манастир — съдията поклати глава със съжаление.

— Сега отговаря за охраната и е втори по ранг след висшия свещеник — поясни Рейко.

— Няма да се учудя, ако и сега продължава да действа по същия начин — добави съдията.

— А другите? — попита Рейко.

— Името Мива ми звучи познато. Мисля, че докторът се е явявал в моя съд… — съдията стана, отиде до една от лавиците, взе голям регистър и го запрелиства. — Да, точно така. Тук има информация за делото му отпреди шест години. Доктор Мива е бил задържан за измама — продавал е хапчета от рог на носорог, които всъщност са представлявали обли камъчета, покрити със сива боя, примесена със ситно скълцани котешки косми. Обикновено този вид измама се наказва със смърт чрез обезглавяване, но тъй като никой не бе пострадал, а и това бе първото му нарушение, постанових Мива да върне парите на своите клиенти и да прекара един месец в затвора… — той прегледа бързо сведенията и после добави: — Много интересно; главният ми помощник е добавил бележка, че доктор Мива бил в окаяно финансово положение и затова прекарал два месеца в затвора, докато накрая някакъв свещеник на име Анраку платил на клиентите му и го освободил.

Ето как Мива се бе присъединил към сектата, помисли си Рейко. Тя възприе криминалното му досие като доказателство за съмнителния му характер. Мива трябваше да бъде подложен на по-обстойно разследване.

— А да си се срещал някога с игуменката Джункецоин?

— Не, доколкото си спомням — съдията Уеда прегледа внимателно един списък с престъпници и поклати глава. — Не фигурира тук, поне не и с религиозното си име. Но може да има досие с истинското си име. Знаеш ли го? — Рейко поклати глава и описа неуместната външност и маниери на Джункецоин. — Може би в миналото е била куртизанка — предположи съдията. След продължително дирене по регистрите за някакво упоменаване на „Черният лотос“ той възкликна: — Аха, ето. Преди осем години при мен са довели някаква куртизанка на име Ирис. Тя и друга куртизанка са си съперничели за благосклонността на богат клиент. Ирис нападнала другото момиче и й издрала лицето. Осъдил съм я на бой с камшик. И отново има информация, добавена от секретаря ми, че скоро след като Ирис се върнала в квартала на удоволствията, някакъв свещеник на име Анраку платил дълговете й и откупил свободата й. Тя отишла в неговия храм и приела името Джункецоин…

— Значи и тримата имат тъмно минало — отбеляза Рейко, особено заинтригувана от насилието, упражнено от Джункецоин върху съперницата й. Възможно ли беше игуменката да е удушила жената, намерена сред пламъците? Дали не е пребила и не е направила опит да убие Хару, към която проявяваше толкова явна неприязън?

След като прелисти още няколко страници, съдията Уеда каза:

— Няма никакви сведения за висшия свещеник Анраку…

— Такава ценна информация за трима от четиримата нови заподозрени е повече, отколкото съм се надявала да получа. Благодаря ти за помощта, татко — Рейко скри разочарованието си. Фактът, че Анраку събираше в „Черният лотос“ хора с криминални прояви, говореше зле за неговия морал. Затова на всяка цена трябваше да се добере до повече информация за свещеника. Но как? После я осени една идея. Познаваше двама души, които биха могли да й помогнат.

— Дъще — съдията Уеда отправи към нея строг и в същото време изпитателен поглед. — Притеснява ме намерението ти да използваш информацията, която ти предоставих. Предай сведенията на своя съпруг и нека той се занимае с тях. Религията може и да е променила тези престъпници, но може и да са станали още по-опасни от преди…

— Не се безпокой, отосан — усмихна се Рейко и се сбогува. На излизане надникна в стаята на Хару. Момичето спеше дълбоко, а пред вратата й стоеше пазач. Само да можеше да докаже, че е толкова невинна, колкото изглеждаше!