Лора Джо Роуланд
Якешину (6)

Глава 5

Отдалите се на светска любов и желание

не могат да избегнат мъката и страданията.

Из сутрата „Черният лотос“

Писъците на Масахиро огласяха цялата къща. Откакто майка му го беше изоставила преди няколко часа, гледачките се бяха видели в чудо — нито храна, нито играчки, нито ласки можеха да утешат разтревоженото дете. Мидори, която беше дошла на гости по обед, също вече не можеше да понася врявата. Тя и Охана, най-младата прислужничка, избягаха в градината.

— Най-сетне тишина и спокойствие! — възкликна Охана. Деветнайсетгодишна, тя имаше хубаво лице с остра брадичка и дръзка усмивка. — Младият господар е способен напълно да ни побърка. Направо ти се чудя! Да зарежеш покоите на придворните дами и да дойдеш при това кресливо дете!

— О, на мен ми е приятно — отвърна Мидори. Тя приглади розовото си копринено кимоно. — Рейко и сосакан Сано са толкова мили с мен. А и Масахиро ми харесва…

Охана попита лукаво:

— А нещо друго да ти харесва?

Мидори се изчерви при мисълта, че прислужничката беше забелязала как се оглежда да зърне някъде Хирата. Тя се беше запознала с главния васал на сосакан Сано преди три години, след като вече беше слушала историите за геройството му в Нагасаки, където бе спасил живота на господаря си. В началото Хирата се държеше много мило с нея, ухажваше я, глезеше я. Виждаха се често в имението на сосакан. Така тя се влюби в него и търсеше всеки удобен миг да го види.

Неясно бръмчене прекъсна мислите на Мидори. Нещо прехвръкна покрай ухото й.

— Оса! — изкрещя Охана. Насекомото се стрелна към нея и тя изпищя, прикривайки главата си с ръце.

Паниката й беше заразителна. Осата се устреми право към лицето на Мидори и тя също изпищя. Двете с Охана се хванаха една за друга и хукнаха в кръг.

— Помощ! Помощ! — разкрещяха се те.

Осата се оплете в дългите коси на Мидори, пърхаше с криле и бръмчеше свирепо до самия й врат.

— Махни я от мен! — извика Мидори.

Очаквайки острото жило да се забие в плътта й, тя се свлече на колене.

Охана я погледна с ужас. В този момент до тях се разнесе мъжки глас:

— Какво става тук?

Мидори вдигна поглед и видя Хирата — силен, енергичен, двайсет и три годишен, с двата си меча, увесени на кръста, той беше спрял край тях и ги гледаше с любопитство.

— В косите ми има оса! — изплака тя.

Хирата коленичи до нея. Внимателно хвана осата за крилете, отнесе я настрана и я подхвърли нагоре във въздуха. Осата отлетя. Той се върна при Мидори и Охана.

— Вече сте в безопасност — каза той през смях.

Мидори се изправи с мъка и го погледна с искрено възхищение. Той беше толкова смел и прекрасен. Тя копнееше за любовта му и изгаряше от желание да се омъжи за него, макар че семейството й щеше да бъде против брака й с бивш полицай, а положението на Хирата заслужаваше по-добра невеста от дъщерята на един низвергнат даймио. И въпреки всичко преди две години женитбата й се струваше по-реална перспектива, отколкото сега. Тогава, една лятна вечер, докато с Хирата се разхождаха тук в същата градина, изведнъж се изви буря и двамата се подслониха в онази закрита беседка. Той я прегърна и каза:

— Какъв прекрасен миг, Мидори! Щастлив съм винаги когато съм с теб, ти озаряваш живота ми… — а тя се молеше безмълвно: Кажи, че ме обичаш, кажи, че ме обичаш… Гръмотевиците трещяха и дъждът се лееше като из ведро. После Хирата заговори тихо, сякаш на себе си: — Сосакан сама и Рейко са толкова щастливи заедно и толкова си подхождат, сякаш бракът им не е бил уреден, а са се взели по любов. Ето какво бих желал един ден. Питам се… — и млъкна. Може би все още не беше готов да обяви намеренията си, а тя бе твърде срамежлива, за да го поощри. Скоро бурята отмина; Хирата се върна на работа. Няколко дни по-късно, преди да успее да го види отново, съдбата се изпречи на пътя на мечтите й.

Шогунът изпрати Сано да разследва едно убийство в имперската столица Киото. Сано остави Хирата да ръководи отряда детективи в негово отсъствие и тази отговорност прогони всякакви мисли за любов от съзнанието на Хирата. Той работеше денонощно, надзираваше имението на своя господар, разследваше престъпления. Шогунът започна да разчита на него за компания и съвет. Хирата продължаваше да търси Мидори, когато успееше да намери пролука в натоварената си програма, но тогава говореше само за работа.

После Токугава прекара няколко дни на вилата си сред хълмовете и взе Хирата със себе си за охрана. Късно една нощ плашливият владетел чул странни шумове отвън и обезумял от страх. Хирата излязъл да огледа и хванал крадци, които се опитвали да проникнат в къщата. След кървава схватка и бой с мечове той ги арестувал, спечелвайки си по този начин горещата благодарност на шогуна. Скоро случката се разчу. Служители от бакуфу, които по-рано бяха пренебрегвали Хирата като най-обикновен помощник на Сано, започнаха да търсят приятелството му. Жените в замъка вече го гледаха с други очи. Мидори често го виждаше заобиколен от дами, които се надпреварваха да го ласкаят. Сега Охана заговори нежно на Хирата.

— Хиляди благодарности, че ни спасихте от тази ужасна оса — каза тя, като се усмихваше свенливо.

— За мен беше удоволствие — засия Хирата към прислужничката.

— На какво дължим честта на вашето посещение?

— Трябваше да оставя едни доклади в кабинета на сосакан сама — отвърна Хирата. — Когато ви чух да крещите, спрях да видя какво става… — Хирата се засмя, Охана също се изкиска. Мидори имаше чувството, че буквално вижда как взаимното им привличане искри във въздуха. Настроението й се развали. Напоследък Хирата непрекъснато флиртуваше с някоя друга. Даже по-лошо — беше получил предложения за женитба от изтъкнати кланове. Сано изпълняваше ролята на негов посредник и Мидори ги беше чула да планират миай — срещи с евентуални бъдещи съпруги. Това я ужасяваше; тревожеше я и промяната в самия Хирата. Вниманието, което му оказваха, го беше главозамаяло. В редките случаи, когато Мидори го виждаше, той сякаш беше забравил какво бе изпитван към нея. Поздравяваше я небрежно, после тичаше на работа, на някое празненство или на поредна миай. Сега, година по-късно, Хирата продължаваше да се радва на несекваща популярност. — Внимавайте, има друга оса! — извика той и посочи към небето. Когато Охана вдигна поглед, той издаде звук, подобен на бръмчене и я погъделичка по ръката. Прислужничката изпищя. Хирата се засмя и тя му се нацупи глезено.

Изведнъж Мидори усети, че не може повече да понася пренебрежението на Хирата.

— Охана! — каза тя строго. — Работата ти е да се грижиш за Масахиро чан, а не да се забавляваш!

Охана изгледа Мидори с неприязън и се втурна към къщата. Усмивката на Хирата подсказа на Мидори, че му е ясно защо бе отпратила прислужничката и че му е забавно две жени да се борят за вниманието му. Мидори се засрами от ревността и суетата си.

— Е, трябва да тръгвам — Хирата придоби важен вид. — Имам много работа, трябва да се видя с някои хора.

— Кога ще се върнеш? — попита тя с копнеж.

— Сигурно много късно… Довиждане!

Той вече тръгваше, когато я осени внезапно вдъхновение.

— Чакай! — извика тя.

— Какво има? — в гласа му се прокрадва нетърпение, но той спря и се обърна.

— Този… нов случай е важен, нали? — заекна момичето. Идеята й се струваше блестяща, но малко дръзка. Пое дъх и набра кураж. — Може би аз мога да ти помогна в разследването…

Слисан, Хирата се втренчи в нея.

— Ти? — после отметна глава и се засмя. — Хубава шега. За малко да се хвана.

— Не е шега — възрази Мидори. Страните й пламнаха от смущение. Смехът му я засегна, но поне успя да привлече вниманието му. — Наистина искам да ти помогна…

— Как? — лицето му изразяваше откровено недоверие.

— Ами… — Мидори изтърси първото, което й хрумна: — Ти ми кажи!

Той я изгледа с ласкава насмешка, която я засегна още повече.

— Детективската работа не е за жени…

— Но Рейко помага на сосакан Сано! — възкликна девойката. Струваше й се, че именно общата работа скрепява щастливия брак на Рейко и Сано. Затова смяташе, че тя и Хирата могат отново да се сближат при подобни взаимоотношения.

— Рейко е дъщеря на съдия — възрази й Хирата. — Научила е много за престъпленията в самия съд, служи си изкусно с мечове, може да се защитава, докато ти не знаеш нищо…

— Ще се уча от теб! — в действителност Мидори не изгаряше от желание да става детектив, но й беше неприятно, че Хирата я сравнява с Рейко. — Ще ми обясняваш какво да правя и…

Хирата поклати глава с раздразнение.

— Ами че ти се страхуваш от една нищо и никаква оса — подразни я той. — Пък и… — докосна брадичката й. — Хайде, усмихни ми се! — устните на Мидори потрепериха, когато направи усилие да се подчини. — Така е по-добре — каза Хирата. — Сега просто избий тези глупави мисли от главата си! — Мидори кимна с неохота. — Ще се видим скоро… — Хирата я потупа по главата, сякаш бе малко дете или куче. И си тръгна.

Тя го изпрати с поглед и насред унижението припламна искрица гняв. Да се държи с нея така покровителствено! Тя ще му покаже, че струва повече, отколкото той си мисли!

 

Яхнал петнистия си кон, Хирата яздеше бавно през гъмжащите от хора улици на търговския район Нихонбаши. Селяни припряно се отстраняваха от пътя му. Минаващи самураи, забелязали гербовете на Токугава върху копринените му одежди, се покланяха с уважение. Хирата се чувстваше като собственик на тези улици и пазари, на пъстрите стоки, подредени пред дюкяните, на шумните тълпи, на безоблачното синьо небе. Доволна усмивка смекчи изражението му. Животът се бе оказал много по-хубав, отколкото бе очаквал.

Преди четири години бе обхождал същите тези улици като дошин — уличен патрул, най-ниския чин в силите на реда. И тогава съдбата го бе срещнала със сосакан Сано. Верността и уменията му го бяха издигнали до настоящото положение на главен васал. А ето че вече шогунът беше луд по него, всички търсеха благоразположението му, изтъкнати кланове си съперничеха за привилегията да омъжат за него някоя от дъщерите си… Ама какво й беше станало днес на Мидори? Тя обикновено беше такова мило и весело момиче, а сега се държа странно. Защо изведнъж й се прииска да става детектив? Той я харесваше, чувстваше се добре с нея, но глупавото й поведение го бе озадачило. Докато слизаше от коня пред високите каменни зидове и обкованите с желязо порти на полицейското управление, Хирата поклати глава. Жени! Кой може да ги разбере!

Стражите сведоха глава в поклон; един от конярите пое коня му. Млад дошин, който точно пристигаше заедно с трима цивилни помощници и окован затворник, каза:

— Добре дошли, Хирата сан — и му стори път да мине. Докато вървеше покрай казармите и конюшните, предишни негови колеги му се покланяха за поздрав. В приемната на главната сграда квадратни колони поддържаха нисък таван, от който висяха незапалени хартиени фенери. Слънцето се процеждаше през препречените с решетки прозорци в мъглата от дим, който се виеше от лулите на гражданите, сбрани около издигнат подиум. На него, коленичили зад бюра, четирима чиновници приемаха посетители и разпращаха куриери.

— Добър ден, Хирата сан — поздрави началникът на канцеларията Учида — мъж на средна възраст. Подвижните му комични черти се разтегнаха в широка усмивка: — С какво мога да ви услужа днес?

Хирата често използваше полицейското управление като източник на информация, а Учида винаги знаеше най-пресните новини и клюки.

— Нуждая се от помощта ви за определяне самоличността на жената и детето, които бяха открити мъртви след пожара в храма „Черният лотос“ — каза Хирата.

— Значи искате да знаете дали при нас е докладвано за изчезнали хора? — попита Учида. Получил потвърждение от Хирата, чиновникът придоби унило изражение. — За съжаление в този град никак не е лесно да се проследят всички хора…

— Зная — отвърна Хирата. — Точно затова се надявам, че вие ще можете да ми предоставите някаква полезна информация.

— Ами дочух за няколко изчезнали… — Учида смръщи лице в усилие да се съсредоточи. — Една шестнайсетгодишна куртизанка избягала от квартала на удоволствията през пролетта…

— Твърде млада е за жената от пожара — каза Хирата. Сано му беше пратил съобщение от моргата с описание на жертвите.

— Един докер от пристанището дойде миналия месец и ни помоли да издирим слабоумната му майка, която се загубила…

— Твърде е стара!

— Някаква жена избягала от района Суруга преди няколко дни. Трийсет и четири годишна. Съпругът й е бакалин.

— Това е някаква възможност! — след като записа имената на съпрузите, Хирата попита: — А да има обявени за издирване малки момчета?

— Едно от Кьобаши… — Хирата се обнадежди, но Учида добави: — Деветгодишно… Останалите изчезнали, за които съм получил информация, са само мъже.

— Значи не стават — каза Хирата, без да губи кураж. Той вярваше в себе си и в късмета си и вече имаше блестяща идея, която можеше да му спести дълги часове ровене в прашните архиви. Благодари на Учида и се отправи към една голяма канцелария в задната част на сградата, където двайсетина чиновници седяха зад бюрата си и подготвяха обяви и доклади. Когато Хирата влезе в помещението, те всички прекъснаха работата си и се поклониха. — Искам да ми подготвите едно съобщение — каза им Хирата. Беше поласкан от готовността, с която писарите положиха пред себе си чиста хартия и посегнаха към четчиците. — Пишете: „Сосакан Сано Ичиро желае да установи самоличността на жена и дете, намерени мъртви след пожар в храма «Черният лотос» — издиктува той. После цитира направеното от Сано описание на жертвите и продължи: — Всички, които разполагат с някаква информация, незабавно да се обадят в полицейското управление на Едо.“ — Когато чиновниците записаха текста, Хирата каза: — Подгответе го в хиляда екземпляра. Но преди това запишете следното съобщение и го разпратете до всички йорики. „Всеки дошин е длъжен да разлепи обявата по всички табла и да се погрижи нареждането да стигне до кварталните отговорници в неговия район.“

Чиновниците се заеха да изпълнят заповедта. Хирата взе няколко от готовите копия, за да ги окачи по пътя към Суруга. Докато прекосяваше приемната, Учида го повика с жест.

— Ако ми позволите дързостта, бих ви предложил един съвет… — началникът на канцеларията говореше с приглушен тон, за да не го чуе никой; изражението му беше сериозно. — Колкото повече се издига човек, толкова от по-високо пада. Ако се отдаде на гордостта и амбициите си, накрая може да загуби всичко, което наистина има смисъл!

Хирата се засмя.

— Благодаря за предупреждението, но няма защо да се тревожите за мен — и напусна полицейското управление, удовлетворен от свършената работа. Ако мъртвата жена се окажеше избягалата съпруга на онзи бакалин, може би скоро щеше да разкрие престъпника. Ако ли не, щеше да се захване с архивите. И при първа възможност ще се постарае да разбере защо Мидори се държа тъй странно.