Лора Джо Роуланд
Якешину (3)

Глава 2

Когато чух словата на „Черният лотос“,

бях избавен от грижи и неволи.

Из сутрата „Черният лотос“

Храмът Зоджо, разположен точно срещу Токайдо — междуградския път, свързващ Едо с имперската столица Мияко, привличаше неспирен поток от поклонници. В подножието на храма се намираше едно от най-посещаваните тържища и обикновено мястото гъмжеше от хора. Сега тълпата се раздели, за да стори път на шествието от самураи на коне, които съпровождаха черен паланкин с герб, изобразяващ летящ жерав. Вътре седеше Рейко и надничаше през завесите на прозорците му, оглеждайки внушителните главни порти на храма с боядисан в червено двоен покрив. Трите врати символизираха трите етапа в прехода към нирвана. Пътуването можеше да бъде истинско удоволствие за Рейко, но вече бе помрачено. Сутринта бе започнала лошо. Когато тя се опита да излезе от къщи, Масахиро се вкопчи в нея с неистови писъци и сълзи. Рейко му обеща, че ще се върне скоро, самата тя почти разплакана от болката на първата им раздяла. Накрая просто избяга през вратата, а прислужничките държаха Масахиро. През цялото време, докато прекосяваха Едо, тревогата за сина й не я напусна.

Паланкинът вече приближаваше белите стени на храма. Шествието премина по моста над канала Сакурагава. Детективите на Сано слязоха от конете и тръгнаха редом с паланкина. Минаха през портите и поеха нагоре по ред стръмни каменни стъпала към района на главната сграда, покрай хранилището за сутри, залите за богослужение и дървеното скеле на огромната бронзова камбана. Фамилните гробници на Токугава бяха отделени с огради от ковано желязо. Към просторната зала се стичаше неспирно множество. Колоните и вратите бяха украсени с дърворезба, а вълнообразният покрив бе укрепен със солидни конзоли. Шествието продължи да се изкачва нагоре по стъпалата към трапезарията на храма и към жилищните помещения на главния свещеник. Накрая носачите положиха паланкина на земята пред самия манастир — двуетажна дървена постройка със закрити балкони, заслонени от рехава борова горичка.

Треперейки от напрежение, Рейко взе пакета, който бе донесла — кръгла кутия, увита в хартия на цветя, — и слезе от паланкина. Детективите се отправиха към храма „Черният лотос“, за да продължат разследването на пожара. На вратата на манастира една монахиня поздрави Рейко и я поведе във вътрешността на храма.

— Как е Хару днес? — попита Рейко.

Монахинята й отговори само с неясна полуусмивка. Минаха по дълги коридори и редици врати, но не видяха жива душа. Изкачиха се по някакви стъпала. Стигнаха до една по-голяма врата. Монахинята я плъзна встрани и подкани с жест Рейко да влезе. После се поклони и си тръгна.

Рейко се поколеба — от прага се виждаше типична монашеска килия, обзаведена с дървен футон, умивалник, шкаф и мангал с дървени въглища. До отворения прозорец бе коленичило дребно слабо момиче в мастилено кимоно с изрисувани листа от бял бръшлян. Дългите му лъщящи коси бяха пуснати свободно.

— Хару сан? — изрече тихо Рейко. Момичето подскочи, стреснато от звука. Обърна към Рейко лице, чиито скосени очи, високо чело и остра брадичка й придаваха вид на миловидно коте. Фините й устни се раздалечиха, но тя не отрони и звук. — Съжалявам, че те изплаших — каза Рейко, докато се приближаваше предпазливо. — Не се страхувай. Казвам се Рейко… — спря и коленичи до Хару. Момичето не проговори, но в унилия й поглед просветна интерес. — Вчера си видяла съпруга ми. Той е сосакан на шогуна и разследва пожара в храма „Черният лотос“… — Хару се отдръпна. Хвърли ужасен поглед към вратата, сякаш предчувстваше някаква опасност или пък търсеше убежище. Рейко със закъснение осъзна грешката си: не трябваше да споменава името на Сано, след като знаеше, че Хару се страхува от него, затова припряно добави: — Сосакан не е тук. Никой няма да те безпокои — Хару си отдъхна, но продължи да гледа Рейко с подозрение. — Ако не искаш, няма повече да споменавам пожара. Просто можем да се запознаем. Искам да бъда твоя приятелка… — и Рейко й поднесе пакета. — Заповядай, донесла съм ти подарък — на устните на Хару трепна срамежлива усмивка. Тя изглеждаше по-малка за своите петнайсет години. Прие кутията с едва сдържаното любопитство на дете. Внимателно отстрани връвта и опаковката и отвори кутията. Вътре имаше малки кръгли сладки, поръсени с розова захар. Тя ахна тихо, изненадана и очарована. — Пълни са със сладък кестенов крем — обясни Рейко. Хару вдигна въпросителен поглед към съпругата на Сано. — Хайде, опитай една! — подкани я тя. Момичето ги опита с изискан жест. Задоволство озари лицето й. — Харесват ли ти? — попита Рейко. Хару закима с ентусиазъм. Рейко знаеше, че сирачетата в сиропиталищата рядко получават подобни лакомства. Хару изяде още няколко сладки, облиза захарта от пръстите си, поклони се в знак на благодарност и остави кутията настрана. Рейко търпеливо я изчака и предпазливо попита: — Монахините добре ли се държат с теб?

Хару кимна:

— Да, благодаря ви, уважаема господарке.

Рейко трепна радостно: тя бе накарала Хару да проговори!

— Радвам се да го чуя. И моля те, наричай ме Рейко.

— Да, Рейко сан^[1] — този път Хару произнесе думите по-високо, с ясен и ласкав глас.

— Откога живееш в храма „Черният лотос“? — Рейко гореше от нетърпение по-бързо да насочи разговора към желаната тема.

Хару вдигна два пръста:

— От две години — след известна пауза, в която сякаш беше потънала в собствените си мисли, тя вдигна отново глава и добави: — Обичам да се грижа за децата в сиропиталището. Толкова са сладки…

— Да, знам — каза Рейко. — Аз имам малко момченце.

— Монахините и свещениците са толкова мили — продължи Хару, — особено висшият свещеник Анраку. Той ме доведе тук, когато бях останала без покрив и сам-самичка. Вдъхна ми надежда за бъдещето — в очите на Хару светеше вяра. — Изпълни с радост и смисъл окаяния ми живот… — докато момичето говореше, Рейко се замисли: наистина, нововъзникващите секти не пестяха сили и средства да привличат нови последователи. Но сектата „Черният лотос“, която бе формирана едва преди девет години, се радваше на незапомнена популярност особено в средите на богатите търговци и високопоставените служители в бакуфу. — Анраку е Бодхисатва^[2] на безпределната мощ — пламенно добави Хару. — Откакто родителите ми починаха, Анраку и „Черният лотос“ са моето единствено семейство!

Сърцето на Рейко се сви от съчувствие към момичето, но сетивата й се изостриха:

— Искаш ли да ми разкажеш за родителите си? — попита тя нежно. Надяваше се, че ако прояви съпричастност, може да събуди доверието на девойката и да научи от нея по-съществени за хода на разследването факти.

На лицето на Хару се изписа тревога, примесена с нетърпение. Тя погледна през прозореца. Долу в двора на манастира възрастна монахиня водеше група послушнички по една от алеите. Момичетата се кискаха, докато подтичваха след наставницата си.

— О, не, не бих си позволила да ви натрапвам трагедията си… — каза Хару.

— Наистина ще ми е интересно — увери я Рейко.

Хару прехапа устни, после кимна и заговори с глас, утихнал от носталгия:

— Баща ми притежаваше гостилница за ястия с фиде в Коджимачи. Двете с мама му помагахме в готвенето и сервирането. Живеехме в стаи зад гостилницата. Работехме много и макар че не печелехме кой знае колко, бяхме щастливи. Мен ме очакваше добро бъдеще. Един ден щях да се задомя и след време двамата с мъжа ми щяхме да наследим гостилницата. Но после… — гласът на Хару секна. Тя премига, за да прогони сълзите, и продължи: — Родителите ми се разболяха от треска. Нямаше пари за доктор, нито за лекарства. Аз се грижех за тях, колкото можех, но и двамата починаха. Още на другия ден след погребението един лихвар взе гостилницата, тъй като баща ми му дължал много пари. Вече нямах дом. Бях достатъчно голяма, за да се омъжа, но никой не иска невеста без зестра. Нямах роднини, които да се грижат за мен — Хару се разтресе в ридания. — Бях толкова самотна, толкова уплашена. Не знаех какво да правя, къде да отида…

Сълзите на момичето задействаха майчинските инстинкти на Рейко и тя неволно протегна ръка да обвие раменете на сирачето:

— Не плачи. Сега си в безопасност…

— Не съм! — възкликна отчаяно Хару. — Когато ме взеха в „Черният лотос“, си мислех, че вече няма от какво да се боя. Един ден щях да стана монахиня и да си имам дом завинаги. Но ето че сега ме отделиха от хората, които обичам. И пак съм сама.

— Заради онова, което се е случило вчера в храма ли? — попита Рейко предпазливо, нарочно избягвайки да спомене пожара, за да не стресне Хару.

Момичето кимна.

— Сега сигурно всички си мислят, че аз съм подпалила къщата и съм убила онези хора. Толкова ме е страх! Ще ме изхвърлят от „Черният лотос“. Полицията ще ме арестува. Ще ме изгорят на клада!…

Това бе наказанието за палеж без значение, дали е причинил нечия смърт. Бакуфу наказваше така жестоко заради Големия пожар в Мейреки преди трийсет и пет години, когато бяха загинали стотици хиляди хора.

— Ти ли подпали къщата? — Рейко изстреля въпроса си тихо, но твърдо.

Хару я изгледа втрещено.

— Никога не бих направила такова ужасно нещо! — от очите й рукнаха сълзи, които се стичаха в треперещите й уста. — Никога не бих наранила когото и да било!

В гласа на момичето звучеше неподправена искреност, но Рейко много внимаваше да не прояви лековерие.

— Съжалявам, че те разстройвам с този въпрос — каза тя, — но и сама разбираш, че се налага да те питам. Когато вчера са те разпитвали за пожара, ти не си искала да говориш. Защо?

— Усетих, че не ми вярват, че ме мразят, че ме смятат за виновна… каквото и да кажех, никой нямаше да ми повярва… — Хару редеше думите си все по-трескаво и накрая дишането й премина в накъсани хрипове. Тя стана, отстъпи назад и изгледа обидена Рейко. — Вие също… А твърдяхте, че сте ми приятелка! — момичето се свлече на пода, разтърсвано от истерични ридания. Чувстваше се изоставено от всички. — Няма кой да ми помогне… аз ще умра…

Докато я наблюдаваше, Рейко бе обзета от противоречиви чувства. Престъпниците често твърдяха, че са невинни, за да спечелят доверие, но Хару наистина изглеждаше като неоснователно заподозрян човек.

— Ако си невинна, няма от какво да се страхуваш. — Рейко пристъпи напред и коленичи до Хару, като я потупваше лекичко по гърба, докато плачът й утихна. После каза: — Искам да ти разкажа една история — макар че лежеше свита на другата страна, с лице, закрито с косите й, Хару застина неподвижна, наострила слух. — Когато бях малка, много обичах легенди за самураи — започна Рейко. — Често си представях, че съм една от тях и влизам в битка, яхнала коня си, в бойни доспехи, с меч в ръка. Но най-много обичах да си представям как браня селяни от бандити мародери и как се сражавам в дуел с разни злодеи и ги побеждавам — Рейко се усмихна, припомняйки си детските си фантазии. — Баща ми е съдия и като дете често слушах делата в съда. Убеждавах го, че някои от хората, обвинени в престъпление, всъщност са невинни. Спасявах ги от затвор, пребиване, изгнание и дори от смърт. Откакто се омъжих за сосакан Сано, работя с него, за да мъстя за невинните жертви. Най-голямата радост на живота ми е да поправям злото и да помагам на хората… — не спомена, че бе помагала на баща си и да изтръгва признания от престъпници, както и на Сано да предава виновните в ръцете на правосъдието. Вместо това просто завърши: — Наистина искам да ти помогна, Хару. Но трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за пожара!

Един дълъг миг Хару стоя неподвижно, подсмърчайки. После вдигна лице към Рейко и съмнение набразди челото й. Поклати глава и прошепна:

— Но аз не знам нищо… Не си спомням…

— Но как така? — възкликна Рейко. — Ти си била на самото място. Не може да не знаеш какво си правела там.

— Не знам! — в гласа на Хару отново нахлу паника; лицето й се сгърчи. — Помня само как в нощта преди пожара си легнах в спалнята на сиропиталището както обикновено… Следващото, което усетих, бе, че е утро и аз съм край горящата къща. Не знам как съм се озовала там!

Историята й прозвуча твърде странно, но за момента Рейко реши да не дава израз на недоверието си.

— Видя ли някого около къщата, преди да пристигнат огнеборците?

Хару се намръщи, притиснала длани до слепоочията си, очевидно полагайки усилие да си спомни.

— Не.

— А помниш ли нещо от предишната нощ. Опитай се да се съсредоточиш!

Погледът на Хару се замъгли и стана някак отвлечен.

— Струва ми се, че си спомням разни неща. Светлина. Шумове. Борба. Страх… но може да съм сънувала — после погледът на Хару се избистри и очите й се разшириха. Тя възкликна: — Може човекът, подпалил пожара, да ме е отнесъл до къщата, за да мислят всички, че съм аз!

Рейко стана още по-скептична.

— Че кой би ти причинил подобно нещо?

Момичето отговори тъжно:

— Не знам. Аз обичам всички в храма; мислех, че и те ме обичат.

Това, че Хару не се опита да отклони съмненията от себе си, обвинявайки другиго, говореше в полза на невинността й, отбеляза мислено Рейко.

— Ти познаваше ли оябун Ояма? Или жената и детето, които са загинали сред пламъците?

Хару сви устни и поклати глава. Рейко я наблюдаваше с растящо недоверие.

— Знаех си, че няма да ми повярвате… — рече тъжно момичето и сведе глава. — Но аз наистина не мога да си спомня нищо… освен че някой ми причини ужасна болка…

— Причинил ти е болка? — попита Рейко слисана. — Какво имаш предвид? — Хару стана и вдигна полите на кимоното си. Обърна се, като гледаше тревожно през рамо към Рейко, докато показваше дълбоки ожулвания по прасците и бедрата си. Рейко бе слисана: — Да не би да си ги получила, докато си се опитвала да избягаш от огнеборците…

— Може. Но как ще обясните ето тези рани? Виждате ли? — застанала с лице към Рейко, Хару се разгърди. Пресни синини се открояваха върху плътта й в основата на гърлото. — Вижте и тук! — момичето бързо развърза пояса на кимоното си, свали дрехите си и остана гола. Още синини, големи и малки, в различни нюанси от червено до мораво, личаха по слабините, горната част на ръцете и гърдите й. — Когато си лягах, ги нямаше. Не знам откъде са… — Рейко я гледаше ужасена, но не пропусна да отбележи, че въпреки слабото си тяло и детските си маниери Хару има фигура на зряла жена. — И главата ме боли — добави Хару, коленичи и раздели косите си, за да покаже една червена подутина на тила си. В съзнанието на Рейко изникна нов сценарий. Вероятно подпалвачът я беше отвлякъл от сиропиталището, беше я пребил и я беше оставил в къщата. После Хару е успяла някак да избяга от горящата постройка, а раната на главата обясняваше загубата на паметта й. Съмненията й започнаха да се разсейват: може би Хару не беше подпалила пожара. Раните й доказваха, че е била нарочена за жертва. В този миг момичето се загърна с кимоното и се сви на пода: — Толкова ме е страх, че някой отново може да ми причини зло. Толкова ме е страх да умра!

Рейко се трогна до сълзи. Докато липсваха сигурни доказателства за вината на Хару, тя бе длъжна да я смята за невинна.

— Няма да умреш, ако успея да открия истинския подпалвач — каза тя и прегърна момичето.