Лора Джо Роуланд
Якешину (35)

Глава 34

Когато вярващите чуят предсказанието,

ще се втурнат да посрещнат съдбата си

и телом и духом ще преливат от щастие.

Из сутрата „Черният лотос“

Междуградският път, по който се стигаше до храма Зоджо, се простираше под забулено в облаци мастилено небе. Бледо сияние от пълната, скрита от облаците луна докосваше върховете на хълмовете. Гората, през която минаваше пътят, се мержелееше застинала насред неподвижния въздух. Откъм Едо в посока север се носеше чаткане на конски копита и несекващ ритъм на маршируващи нозе.

В пълни бойни доспехи Сано яздеше до Хирата малко зад челото на колоната, която наброяваше двеста войници — конници и пешаци, — в това число всичките му детективи и стражи плюс други воини на Токугава от замъка Едо. Фенерите им осветяваха мрачни лица под метални шлемове.

— Ами ако сме закъснели твърде много? — попита тревожно Хирата. — Ако са сторили нещо лошо на Мидори…

— Вече почти стигнахме. Сигурен съм, че е жива и здрава — успокои го Сано, макар и сам да не вярваше, че ще пристигнат навреме, за да спасят девойката. Подготовката, необходима за този поход, бе отнела часове, които можеха да струват живота й.

След като Хару направи самопризнания и се съгласи да даде информация за „Черният лотос“, съдията отсрочи делото. Сано и Хирата я разпитаха подробно за дейността на сектата. Хару потвърди историята на Благочестива Истина и призна, че самата тя е била в група от членове на сектата, отговорни за инцидентите в Шинагава, репетиция за нападението над Едо. Тя твърдеше, че знае къде се намират подземният арсенал и затворът на висшия свещеник Анраку, и се съгласи да отведе там Сано и хората му.

После Сано докладва новините на шогуна. Токугава се поколеба, разкъсван между страха за собствения си режим и страха от неодобрението на роднините си. Отчаян, Сано прибягна до един трик, често използван от дворцовия управител Янагисава — той отправи хвалебствия към шогуна за неговата мъдрост и поласка гордостта му, след което предпазливо намекна, че ще бъде ужасна грешка, ако се пренебрегне заплахата, която представлява „Черният лотос“. Когато шогунът започна да отстъпва пред очевидно по-силната воля на своя сосакан, Сано описа със зловещи подробности повсеместната разруха, която би настъпила, ако не смажат сектата незабавно. Накрая уплашеният шогун подписа указ, упълномощаващ Сано да действа, както намери за необходимо. Сано грабна указа и хукна навън, преди шогунът да промени решението си. После събра войски за нападение срещу храма.

Сега Хару и Рейко пътуваха в един паланкин малко зад редицата на войниците. Гората отстъпи място на нивя и къщи със сламени покриви, след което шествието най-накрая навлезе в тесните алеи, пресичащи терена на храма. Рейко бе вперила поглед в зидовете на храма в тревожно очакване. Хару се опитваше да я заговори от време на време, но Рейко запазваше ледено мълчание. Едва когато наближиха храма, тя се обърна към Хару:

— Предполагам, че си горда от начина, по който успя да ме измамиш — каза тя с тих, треперещ от гняв глас.

Свита в ъгъла на паланкина, окаяна и нещастна, Хару отвърна:

— Не, напротив, срамувам се.

— Още при първата ни среща си съобразила, че ще ти бъда от полза — продължи Рейко с горчивина. — През цялото време сигурно си се гордяла със себе си колко хитро се възползваш от лековерната съпруга на сосакан Сано.

— Не е истина! — очите на Хару изразяваха обида и тревога. — Съжалявах, че трябваше да ви лъжа. Направих го, за да ми помогнете!

— О, престани с тези извинения — прекъсна я Рейко гневно. — Възползва се от гостоприемството ми, прие нещата, които ти дадох, а през цялото време си ми се присмивала зад гърба.

— Не съм! — възрази й Хару. — Мразя се, че ви измамих, след като бяхте толкова мила с мен. Вие сте моя приятелка и аз ви обичам — лицето й се сгърчи. — Толкова съжалявам, че ви причиних мъка. Моля ви, простете ми! — Рейко изсумтя презрително и скръсти ръце. Преди да тръгнат от крепостта, Сано й бе наредил да наблюдава Хару и да внимава момичето да се държи прилично, но нищо повече. Бе разговарял с нея така, сякаш се съмняваше, че Рейко е способна да изпълни тази толкова проста задача. И с основание, помисли си тя печално. — Искам да направя нещо за вас заради неприятностите, които ви причиних — обади се Хару, — и затова ще ви кажа нещо — тя сложи ръка върху ръката на Рейко. — Не бива да ходим в храма… там е опасно. Трябва да кажете на съпруга си да се върне.

Възмутена, Рейко се отдръпна, настръхнала от докосването на Хару.

— Трябва да си луда, за да смяташ, че ще повярвам на още някоя твоя история! Не чакай повече услуги от мен!

— Но този път не лъжа! — възкликна отчаяно Хару. — Ако отидете в храма, ще пострадате. Моля, чуйте предупреждението ми! — тя се вкопчи в Рейко и занарежда припряно: — Ние сме третият знак. Анраку ще прати своята армия да унищожи света. Ако не се върнем, вие ще загинете първи!

— Млъквай! Остави ме на мира! — Рейко се отдръпна и си запуши ушите. — Не желая повече да те слушам!

Теренът на храмовия комплекс Зоджо тънеше в мрак, с изключение на сиянието, което обгръщаше пространството около храма „Черният лотос“.

— Сякаш ни очакват — каза Сано, обезпокоен от мисълта, че шпиони в бакуфу бяха предупредили сектата за пристигането им. Беше се надявал да изненада „Черният лотос“ и по този начин бързо да подчини на волята си членовете му.

— Не могат да ме удържат далеч от Мидори — заяви Хирата твърдо.

Шествието стигна до портите към храма, които зееха широко отворени и неохранявани. Сано почувства някаква дебнеща опасност в храма, но Мидори беше вътре и се нуждаеше от помощта му. Той въведе процесията в двора. Фенерите покрай главната алея бяха запалени; прозорците на всички постройки светеха. Когато Сано, Хирата и другите самураи на коне поеха един зад друг нагоре по алеята, тропотът на конските копита отекна над пустото, обгърнато от тишина пространство. След тях се движеха воините пешаци и паланкинът. Детективите на Сано бяха получили заповед да пратят войници по сградите и да арестуват обитателите им, а в това време Хару щеше да покаже на Сано, Рейко и Хирата къде да дирят Мидори. Преди обаче да пристъпят към изпълнение на плана, нощта бе разтърсена от неистов рев. От градините и гората навън се втурнаха стотици монахини и свещеници с развети бели роби, извисили глас в гръмовен хор. С размахани мечове, кинжали, копия, факли и сопи те се хвърлиха към шествието. Разтревожен, Сано извади меча си и извика към войниците си:

— Готови за сражение! — нападателите ги заобиколиха. Сано бе очаквал съпротива от „Черният лотос“, но не и подобна масирана атака. Връхлетя го отчаяние. Бе се надявал да спаси Мидори и да разпусне сектата, без някой да пострада, но „Черният лотос“ не му оставяше друга възможност, освен да отвърне на удара. Сега хората му отблъскваха нападателите. Въздухът кънтеше от диви викове и звън на кръстосани мечове. — Не се разпръсвайте! — нареди Сано на войниците си, но те все повече се раздалечаваха, разкъсани от тълпата. Той видя фигури в бели роби, които заобиколиха паланкина и сърцето му се сви от ужас.

Рейко, макар и въоръжена с кинжала си както обикновено, не можеше да се противопостави на толкова нападатели. Страхът, който изпита за нея, му подсказа колко силно я обича, независимо от всичко. А Хару му трябваше жива, за да открие Мидори. Твърдо решен да защити жените, той пришпори коня си през мелето и го насочи към паланкина.

Един млад свещеник се хвърли към него с копие в ръка. Сано парира удара му, дръпна юздите на коня си и с един-единствен удар разсече гърдите на нападателя. Кръв обагри робата на свещеника, а лицето му се озари от възторг.

— Слава на „Черният лотос“! — извика той и рухна мъртъв.

Сано се озърна. Видя с каква лекота войниците му посичаха свещениците, и си даде сметка, че членовете на сектата са непохватни бойци.

— Предайте се или всички ще умрете! — изкрещя той към нападателите. Но свещениците и монахините продължиха атаката си. Победените умираха все така с хвалебствени слова на уста. Но все още числено далеч превъзхождаха бойците му. Няколко воини лежаха мъртви, стъпкани от тълпата. Прииждаха нови и нови въоръжени монахини и свещеници. Сано продължи да направлява коня си към паланкина, отбивайки ударите от двете си страни. Тогава забеляза десетки монахини и свещеници, които се бяха устремили към портите. Някои носеха само оръжия или факли, но други бяха метнали на гръб издути вързопи. Осъзна, че с пристигането си в храма бяха привели в действие смъртоносния план на „Черният лотос“. Членовете на сектата се отправяха да атакуват града. — Спрете ги! — извика той към войниците си. — Не ги пускайте да излязат от храма!

— Милостиви божества! — възкликна Рейко, обзета от ужас, след като погледна през прозореца на паланкина към битката, която се вихреше навън.

— Видяхте ли? Не ви излъгах! — изрече припряно и Хару. — Сега вече вярвате ли на онова, което ви казвам?

Носачите бяха оставили паланкина на земята и сега тънките му стени представляваха оскъдна закрила срещу настъпващата орда. Рейко изживя повторно ужаса от засадата в Нихонбаши, но сегашното положение беше много по-сериозно. Войниците образуваха защитен пояс около паланкина, но монахините и свещениците ги косяха безпощадно. Рейко и Хару бяха седящи мишени за дивашкия им с устрем.

— След като си знаела, че ще стане така, защо не ни го каза, преди да излезем от града? — попита укорително Рейко. Момичето поклати печално глава. — Можехме да доведем повече войски — продължи Рейко, — но сега е твърде късно. И знаеш ли какво си мисля? — тя сграбчи Хару за робата, дръпна я към себе си и изкрещя: — Ти всъщност не си знаела какво точно ще се случи. Сега просто се опитваш да обърнеш обстоятелствата в своя полза. Или си искала да дойдем тук, за да ни убият. Тя пусна Хару и надзърна навън през прозореца, търсейки Сано. Чу го да вика, но не можа да го види в хаоса от мятащи се фигури. Оплискани с кръв трупове лежаха проснати на земята, предимно членове на „Черният лотос“, но сред тях имаше и самураи; коне препускаха без ездачи. От тревата се виеха димящи пламъци, запалени от паднали факли.

— Денят на съдбата, предсказван от висшия свещеник Анраку, настъпи — каза Хару с глас, пълен с удивление и възторг.

Когато усети ледените тръпки на страха за съпруга си, Рейко осъзна неистова нужда да оправи отношенията си с него. Тя го обичаше и отчаяно копнееше да си върне любовта му. Мисълта, че двамата ще умрат отчуждени един от друг, разкъсваше сърцето й. Копнееше да му се притече на помощ в битката с „Черният лотос“, но бе обещала да пази Хару.

Група монахини разкъсаха защитния пръстен и се нахвърлиха върху паланкина с изкривени от фанатична ярост лица. Крещяха и блъскаха с тояги по купето. Някои хванаха прътовете и го заклатиха, от което Рейко и Хару политнаха първо на едната, после на другата страна. Нечии копия промушиха прозорчето. Хару се разпищя. Рейко измъкна кинжала си и се опита да отбие остриетата. Нанесе удар с кинжала си и преряза гърлото на най-близката монахиня. Топла гъста кръв плисна върху дрехите й. Монахинята се строполи в скута й и Рейко изпищя ужасена. После чу как вратата на паланкина се отваря. Обърна се и видя Хару, която се измъкваше навън.

— Хару! — извика тревожно Рейко.

Опита се да хване момичето, но не успя. През съзнанието й премина ужасяваща мисъл — ако Хару успееше да избяга, Сано никога нямаше да й го прости. Миг по-късно беше вън от паланкина.