Лора Джо Роуланд
Якешину (26)

Глава 25

Озовеш ли се сред пламъци,

Бодхисатва на безмерната мощ

ще превърне огъня във вода.

Преследват ли те зли люде,

Бодхисатва ще те закриля…

Из сутрата „Черният лотос“

Трима послушници бяха коленичили в редица насред тайната лаборатория на доктор Мива под земята.

— Слава на „Черният лотос“ — припяваха те в хор задъхано и припряно. Младите им лица изразяваха блаженство; блесналите им очи отразяваха образа на висшия свещеник Анраку, който бе застанал пред тях.

— Вашата всеотдайност ще бъде възнаградена с просветлението, към което се стремите — каза той. Със сияйна усмивка постави ръка върху главата на всеки монах поотделно. Те ахнаха ликуващи и заредиха още по-бързо молитвените слова. В отсрещния край на помещението доктор Мива го наблюдаваше иззад тезгях, на който бяха поставени лампи, фурна, съдове, прибори и стъкленици с билки и отвари. Той почти усети заредения с енергия допир на ръката на Анраку и пожела страстно благословията и за себе си. По някакъв начин Анраку винаги му се струваше по-реален от всички останали. Неговата сияйност засенчваше Кумаширо и Джункецоин, които се носеха като безплътни сенки от двете му страни. Сега, когато Анраку се обърна към него, доктор Мива потрепери от ужас и наслада.

— Значи най-накрая успя да откриеш нужната формула? — попита го Анраку.

— Да, смятам, че една от тези смеси ще постигне желаното от вас въздействие — доктор Мива посочи към трите керамични бутилки на тезгяха. Изби го пот и дъхът му засвистя през редките зъби. Видя отвращението, изписано върху лицата на Кумаширо и Джункецоин, и възненавидя неконтролируемите си нервни тикове. Трескаво сложи пред себе си три чашки: — Сега ще ги изпробваме.

— Формулата трябва да заработи — каза Анраку с глас, в който звучеше непоколебима решимост. — От виденията си разбрах, че съдбовният ден ще бъде предизвестен от три знака. Два от тях вече се появиха. Първият беше принасянето на изгорени човешки останки в жертва — пожарът и труповете в къщата. Вторият знак бе началото на гоненията срещу вярата в „Черният лотос“, които започнаха днес. Третият знак ще бъде обсадата на храма… — Анраку разпери ръце в израз на готовността си да посрещне събитието. Единственото му око блестеше. — Идва нашето време! — послушниците заприпяваха по-силно. Джункецоин се взря в Анраку с благоговение и възторг. Кумаширо остана мълчалив и строг, с ръка върху меча си. Доктор Мива се опита да отвори сетивата си за божествената истина, но долови само дрънченето на брадви от копаенето на подземни тунели в съседство. Свръхестественото прозрение никога не му се удаваше.

— Трябва да сме готови за битката — заяви Анраку и сведе пронизващ поглед към Мива. — От успеха на твоите опити зависи бъдещето ни!

Доктор Мива потръпна от напрежение.

— Обещавам, че няма да ви подведа — измърмори той. С треперещи ръце сипа в една чаша няколко капки от тъмната мътна течност в първата бутилка. Допълни чашата с вода, разбърка сместа и после я отнесе при коленичилите монаси. Без да спират да припяват, те вдигнаха лица с изписано на тях нетърпение. Доктор Мива поднесе чашата към устата на първия от тях — мършаво четиринайсетгодишно момче, чиито широко отворени очи пламтяха с фанатичен блясък. Момчето погълна течността.

— Слава на „Черният лотос“! — произнесе то с гримаса от горчивия вкус.

Анраку, Джункецоин, Кумаширо и Мива чакаха мълчаливо сместа да подейства. Доктор Мива редеше наум отчаяна молитва: „Нека този път подейства! Нека подейства! Нямам сили да понеса нов провал!“. Животът му и бездруго представляваше само низ от поражения. Той бе най-малкият и най-слаб от четиримата синове на един бакалин от Камакура. Баща му не печелеше достатъчно, за да издържа всичките си деца, затова на десетгодишна възраст Мива бе даден да чиракува при един местен лекар. Другите двама чираци — Сабуро и Йоши, бяха по-големи момчета и хич не им се нравеше да делят обучението, оскъдната храна и скромния си покрив с трето дете. Веднага се съюзиха срещу Мива. Подиграваха му се, че бил прост, и го биеха. Даваха му най-ужасните задачи, като например да свари непоносимо вонящата жлъчка от мечка. Мива, твърде слаб, за да се защитава, се съсредоточи върху изучаването на диагнозите и лекуването на болестите, а също и върху използваните билки и отвари. Надяваше се да блесне с познанията си пред своя учител и да злепостави мъчителите си. Само че усилията му имаха точно обратен ефект. Лекарят — бездетен вдовец — подкрепяше Сабуро и Йоши като родни синове и постоянно укоряваше за нещо Мива. Смяташе го за мръсен и се отвращаваше от него. И наистина Мива сякаш като с магнит привличаше мръсотията. Дрехите му вечно бяха осеяни с петна, ръцете му — с набито черно под ноктите, лицето — с грозни гнойни пъпки. Ден след ден у него се набираше омраза към господаря и останалите чираци. Той си даде дума, че един ден ще стане велик лекар, но проблемите му все повече се задълбочаваха. Обучението по медицина изискваше болните да се лекуват под лекарско наблюдение, но пациентите не харесваха Мива и лекарят прекрати практическите му занимания от страх да не си загуби пациентите. Мива приключи чиракуването на двайсет години с много теоретични познания и сандъче с лекарства, но с твърде малко опит. Когато откри собствена практика, започнаха да го търсят само най-бедните и болни люде, и то заради оскъдното заплащане. Без пари и лично обаяние Мива не можеше да привлече нито съпруга, нито дори любовница; сексуалният му живот се ограничаваше до срещи с проститутки, които го обслужваха срещу безплатно лечение. Крепеше го единствено вярата му, че когато се премести в Едо, кариерата му ще процъфти.

По пътя за големия град му откраднаха багажа и сандъчето с лекарства. Пристигна в Едо като просяк и заскита из улиците в търсене на работа при някой аптекар или лекар. Никой не го щеше. Прекарваше нощите, спейки под мостовете, а денем просеше милостиня. С всеки изминал месец ставаше все по-мръсен и по-грозен. После една сутрин спря пред някаква аптека, дочул разговора между собственика и притеснен клиент. Човекът търсеше хапчета от рог на носорог — мощен и скъп афродизиак, — но собственикът го уведоми, че няма такива, тъй като снабдяването от Индия било твърде нередовно. В този момент отчаянието вдъхна сили на Мива.

— Аз мога да ви ги осигуря — каза той.

След като двамата със собственика сключиха сделката, Мива си тръгна, събра обли камъчета, хвана една безпризорна котка и оскуба от нея малко козина. Смеси котешките косми с малко кал, оформи хапчета от сместа, полепи я по облите камъчета и ги боядиса със сива боя, която открадна от една занаятчийска работилница. Аптекарят му плати голяма сума пари за фалшивите хапчета. Скоро Мива вече въртеше процъфтяващ бизнес с афродизиака и разполагаше с достатъчно пари, за да си наеме квартира. Планираше да изчезне веднага щом събереше достатъчна сума, за да си осигури собствена медицинска практика. Само че клиентите му започнаха да се оплакват, че хапчетата нямат никакъв ефект. Когато полицаите дойдоха в квартирата му да го арестуват, намериха бръснати котки в клетки, запас от обли камъчета и сива боя. Съдията обвини Мива в измама и го осъди да върне парите на клиентите си, но той вече ги беше похарчил за медицинско оборудване, тъй че в крайна сметка присъдата му беше три месеца затвор.

Сега, в своя кабинет под земята, доктор Мива почувства наоколо да витае духът на миналите му неудачи. Ако и този път се провалеше, наказанието му щеше да е много по-страшно от затвор. Той с тревога наблюдаваше младия монах, който бе изпил отварата. Момъкът продължаваше да припява и по вида му не личеше никаква физическа промяна.

— Мина достатъчно време. Формулата ти не струва! — отсече Кумаширо и се ухили подигравателно към доктор Мива.

— Какво разочарование — измърмори игуменката Джункецоин с кратка злобна усмивка.

— Формулата действа с пълна сила — възрази доктор Мива в опит да се защити. Омразата му към Джункецоин и към Кумаширо почти удави страха му от гнева на Анраку. Те бяха като двамата чираци, които вечно го дразнеха и тържествуваха при пораженията му. — Проблемът е в ниската концентрация. Но съм сигурен, че новата смес ще подейства.

С нетърпелив жест Анраку му даде знак да продължи. Докторът припряно сипа течност от втората бутилка, добави вода и поднесе сместа на втория послушник. „Дано подейства! Дано успея да угодя на висшия свещеник, комуто дължа толкова много!“, молеше се Мива. Бе излежал два месеца в затвора, когато при него дойде един пазач и каза:

— Някой ти е откупил свободата. Можеш да си вървиш.

Неизвестният благодетел, платил на клиентите му, се оказа Анраку. Чакаше го при портите на затвора.

— Защо сте сторили това? — попита го Мива, изпълнен с подозрения към красивата външност на свещеника.

Анраку се усмихна:

— Ти си гениален лекар. Аз ценя дълбоко талантите ти, за разлика от останалия свят.

Думите му бяха като живителен еликсир за наранената гордост на Мива. Признателен, но все още изпълнен с подозрения, той попита:

— А откъде знаете за мен?

— Аз виждам всичко. Знам всичко… — Анраку говореше с убедителна простота; единственото му око проникваше направо в душата на Мива. В моя храм има нужда от лекар и избрах теб.

Анраку отведе доктора в „Черният лотос“ и му предостави болница, сестри и власт да се разпорежда с медицинското обслужване на увеличаващите се обитатели на храма. Постът донесе на Мива уважението и признанието, които тъй дълго му бяха отказвани. Той боготвореше Анраку, но бързо проумя вътрешните механизми на империята, създадена от неговия бог. Вярваше в свръхестествените възможности на свещеника да вижда в бъдещето, но скоро научи, че всъщност той разполага с мрежа от шпиони, които му донасят нужната информация. Те бяха платени осведомители, пръснати из цяла Япония. Докладвали му бяха и за Мива — като за полезен и перспективен за сектата обект. Установи, че не бе единственият, който бе нает по този начин. Анраку следеше престъпните елементи в обществото и така и бе открил Кумаширо, Джункецоин и повечето от своите свещеници. Освен това Мива разбра как Анраку подчиняваше на волята си тези своенравни личности. Всички те също като него някога се бяха намирали в окаяно положение. Анраку определяше какво е желанието на всеки от тях, и после му го предоставяше срещу подчинение и вярност. Те ставаха зависими от него. За тях той бе всичко — водач, баща, любим, тиранин, син, съдия, спасител. И тъй като сутрата „Черният лотос“ казваше, че съществуват безчет пътища към просветлението, Анраку и измисляше съдба за всеки от последователите си. Но едва след много години, дълго след като бе прекъснал всякакви връзки с нормалното общество, Мива откри тъмната страна на своя бог — нетърпимостта му към всички, които не успяваха да задоволят очакванията му.

От две години докторът работеше върху проекта за съдбовния ден на „Черният лотос“. Трябваше да направи серия от експерименти, които да доведат до желания ефект. Изпробваше постиженията си върху непокорни ученици и досега всичките му опити се оказваха неуспешни. Сега той изгледа изпитателно втория коленичил монах и почувства, че няма търпение да чака повече за резултат.

— Сега ще изпробвам третата формула — каза той и приготви следващата доза. Поднесе я на третия послушник.

Момъкът пресуши чашата и възкликна:

— Слава на „Черният лотос“! — внезапно лицето му стана мораво. Очите му се разшириха, погледът му се изпразни, а той самият се олюля. Думите му се превърнаха в несвързан брътвеж.

— Формулата действа! — възкликна тържествуващо доктор Мива, изпълнен с облекчение.

Послушникът се разтресе неистово. Докато другарите му продължаваха да припяват, той се задави и повърна жлъчка. Въздухът се изпълни с възкиселото й зловоние. Младежът се строполи на земята, сгърчен в конвулсии.

— Виждам Буда. Виждам истината! — зареди той трескаво. Благоговение замъгли погледа му. Потръпна за последен път и застина.

Доктор Мива клекна, огледа го и вдигна очи към Анраку.

— Умря…

Анраку засия.

— Добра работа — похвали го той. Кумаширо кимна, изразявайки с неохота привидно одобрение; ревност присви очите на Джункецоин.

— Ще посрещнем съдбата си добре подготвени… — и тя излезе от лабораторията.

По заповед на доктор Мива оцелелите послушници отнесоха трупа в крематориума. Припяването им заглъхна нататък по тунела. Кумаширо и Джункецоин изостанаха зад всички.

— Поздравления — произнесе язвително Кумаширо.

А Джункецоин каза подигравателно:

— Имаш късмет, че формулата проработи. Анраку ми каза вчера, че след провала ти в Шинагава няма да търпи нов неуспех…

— Шинагава бе просто един експеримент — възрази ядно докторът. — Пробите и грешките са необходима част от научния прогрес…

— Прогрес, значи? Прогрес ли беше онази формула, която взриви храма в Шинагава? — Джункецоин се засмя и после се промъкна покрай доктор Мива. — Защо се преструваш, че не ме харесваш, когато и двамата знаем, че отчаяно ме желаеш? — той усети мускусния дъх на парфюма й, почувства топлината на тялото й. Неочаквано го заля палещо желание. Спомени за други подобни мигове замъглиха съзнанието му. Работейки ден след ден със сестра Чие, той бе изпитвал неистов копнеж по нея въпреки отвращението, което съзираше в очите й. Тя, също като Джункецоин, го възбуждаше без всякакво намерение да удовлетвори копнежите му. Сега Джункецоин вдигна ръка към лицето му и бръсна с ръкав бузата му. — Бъди мил с мен, а пък аз може да кажа някоя добра дума за теб пред Анраку…

Гневът на Мива избухна.

— Остави ме! — изкрещя той, размахвайки ръце. Бутна Джункецоин встрани. Дъхът му свистеше яростно, докато вземаше една стъкленица от тезгяха. — Махай се или ей сега ще ти плисна в лицето тази киселина. Ще станеш по-грозна и от мен и Анраку вече няма да те желае. Ако не престанеш да ме тормозиш, ще кажа на сосакан Сано защо мразеше Чие и защо я уби…

Страхът, който се мярна в очите на Джункецоин, го изпълни с удовлетворение. Тя хукна навън, а Мива се вкопчи в ръба на масата в опит да се овладее. За да успее, трябваше да се владее. Не биваше да се проваля отново. На никаква цена!