Лора Джо Роуланд
Якешину (23)

Глава 22

Ако има хора, неопетнени и чисти като бисер,

прилежни, милостиви и почтителни,

тогава проповядвай истината на тях.

Из сутрата „Черният лотос“

Ясно есенно небе бе извило снага над замъка Зоджо. Утринното слънце позлатяваше листата по върховете на дърветата, които се къпеха в жълти и червени багри. Топлото време бе довело тълпи от поклонници и когато слезе от паланкина, който я бе довел тук от замъка Едо, Мидори се изгуби сред пъстрото гъмжило. Мина през портите на храма „Черният лотос“ напрегната, но и въодушевена, стиснала в ръце издутия вързоп, който беше донесла. После спря за момент и се огледа.

Наоколо със сигурност имаше повече дървета и растения, отколкото в другите храмове, но всичко останало си изглеждаше съвсем наред. Може би Рейко бе преувеличила опасността, за да я сплаши и да я накара да стои далеч от храма, помисли си тя. Болката, която й причини Хирата предишната вечер, оживя отново. Никога нямаше да заслужи любовта му, ако нещо не се промени. Затова се реши на тази отчаяна стъпка. Тръгна смело към две монахини, застанали пред главната зала за богослужения.

— Добро утро — каза им Мидори с поклон. — Дойдох тук да стана монахиня…

Монахините се поклониха; едната от тях каза:

— Първо трябва да бъдете преценена от нашите водачи. Моля, елате с нас!

Тя ги последва към задната част на главната постройка и усети, че я обзема безпокойство. Нямаше никаква представа, как решават дали да приемат дадено момиче за монахиня.

Жените отвориха една врата в страничното крило на главната постройка.

— Моля, изчакайте тук — каза по-възрастната.

Мидори се събу и влезе. Вратата се затвори. Озова се в помещение с малка ниша в стената, където бе поставен дървен буцудан, будистки олтар. Пред него бе коленичила невзрачна млада жена, която редеше молитви с монотонен глас. Тя не обърна внимание на Мидори. До прозореца стоеше още една жена. Беше някак вулгарно красива, с предизвикателни черти, смугла кожа и бдителни очи.

— Иска да покаже колко е набожна — каза непознатата, сочейки към отдадената на молитви жена. — Жалко, че няма кой друг да я види, освен нас — Мидори се усмихна свенливо. — Аз съм Тошико — представи се красавицата, прекоси стаята и се озова до Мидори. — Ти как се казваш?

Мидори си беше измислила псевдоним:

— Умеко.

— Значи и ти искаш да влезеш в манастира? — непринудените обноски на Тошико и евтината й роба показваха, че е от простолюдието.

— Ако ме приемат — отвърна Мидори.

Тошико я огледа с любопитство.

— А защо искаш да станеш монахиня?

Дръзките въпроси пообъркаха Мидори, но тя бе свикнала да отговаря, когато я питат, тъй че и сега предложи предварително приготвената версия.

— Родителите ми искат да се омъжа за човек, когото не харесвам. Затова избягах.

— Аха — този често срещан сценарий, изглежда, удовлетвори Тошико. — Е, аз пък съм тук, защото баща ми е беден, а има пет дъщери; аз съм най-малката. Никой няма да се ожени за мен, тъй като нямам зестра. Или трябваше да дойда тук, или да стана куртизанка.

— Съжалявам — каза Мидори, искрено развълнувана от тежката орис на жената и възхитена от начина, по който я понасяше без всякакви сълзливи сантименталности.

Вратата се отвори и в помещението влезе друга монахиня. Тя направи знак на молещата се жена, която се изправи мълчаливо. Двете заедно напуснаха помещението.

— Смяташ ли, че ще ти е добре тук? — попита Тошико.

— Надявам се…

— Чух, че били много строги — каза Тошико. Мидори си спомни слуховете за глад, мъчения и убийства, за които Рейко й бе разправяла предишната вечер. По-рано те просто добавяха тръпка към приключението й, но сега усети, че я обзема ужас. Като предпазна мярка бе написала бележка на Рейко, в която й обясняваше за намерението си да влезе в сектата, и я бе оставила на писалището й. Но ако Рейко не я намереше? Никой нямаше да знае къде е; никой нямаше да я спаси… — Хей! Защо изглеждаш толкова уплашена? — Тошико се засмя и я хвана за ръцете. — Дръж се за мен. Аз ще те уредя.

Приятелското отношение на Тошико поуспокои Мидори. Скоро монахинята дойде и отведе красавицата, а Мидори остана сама в напрегнато очакване. Страхът й растеше, докато накрая вече цялата изстина и се разтрепери. Стисна вързопа си, доволна, че държи нещо. Сети се за Хирата. И остана.

След страшно дълго време, или поне така й се стори, същата монахиня дойде отново и я отведе в една постройка в задната част на двора. Представляваше ниска дървена конструкция, почти скрита сред дърветата, с капаци на прозорците. Мидори влезе в дълга стая, осветявана от голям кръгъл фенер, който се спускаше от тавана. Петима свещеници и още пет монахини бяха коленичили покрай стената от двете страни на помещението, а трима души седяха на издигнат подиум в отсрещния край на помещението.

— Застани на колене под фенера! — заповяда й едрият мъж в средата на подиума. Тръпнеща от напрежение, Мидори се подчини и стисна здраво вързопа в скута си. Не беше очаквала толкова много хора. Въпреки че светлината, падаща върху нея, замъгли зрението й, тя успя да види, че говорещият бе свещеник с жестоки черти и белег над едното ухо. Рейко й беше описала водещите фигури в сектата и тя разпозна в него Кумаширо. Грозният мъж вдясно от него сигурно беше доктор Мива, а монахинята вляво — игуменката Джункецоин. Изглеждаха по-страшни, отколкото Рейко й бе разказала в уютната гостна. Останалите мъже и жени бяха вперили строги погледи в Мидори. — Кажи ни как се казваш и защо искаш да станеш една от нас — нареди Кумаширо.

С тънък и треперещ глас Мидори разказа своята измислена история, след което добави:

— Искам да посветя живота си на религията…

— Какво си донесла? — попита Джункецоин. С елегантната си роба и с изваяните си черти тя бе красива, но и някак зловеща.

— Кимоно — запъвайки се, отвърна Мидори. — Подарък за храма, като плата за храната ми.

Една от монахините отнесе вързопа при подиума. Джункецоин разгърна бледозелената копринена дреха на блестящи бронзови феникси.

— Много е хубава — каза тя и я остави отстрани до себе си.

Мидори съжали, че й се бе наложило да жертва любимото си, най-скъпо кимоно, но поне беше за добра кауза.

— Поднеси ни чай — нареди й Кумаширо. Близо до подиума имаше поднос с чайник и чашки. Годините служба като придворна дама я бяха научили да се подчинява на заповеди. Тя сипа чая с неуверени движения. Докато поднасяше чаша на Кумаширо, част от течността се разля и измокри робата му. — Глупаво непохватно момиче! — изкрещя той.

— Съжалявам! — ужасена, Мидори падна на колене и отстъпи назад. — Моля да ме извините!

Почувства се покрусена, че се бе изложила пред толкова много хора. Сега вече със сигурност щяха да я изхвърлят.

— Няма нищо. Върни се на мястото си — овладя се свещеникът. — Сега ще ти задаваме въпроси, а ти трябва да отговаряш честно.

Мидори коленичи под фенера. Като дете никога не бе демонстрирала кой знае какви способности в учението. Ами ако сега не се сети за правилния отговор?

— Представи си, че вървиш сама из Едо и се загубиш — каза Кумаширо. — Какво ще направиш?

Подобна ситуация бе непозната за Мидори — тя никога не бе вървяла сама из града, защото това бе недопустимо за младите жени от нейната класа. Никога не се беше губила и затова не си бе правила труда да мисли как би постъпила, ако я сполети такава беда. Обзе я паника. Бързо, бързо, какво трябва да каже?

— Ами аз… — запъна се тя. — Аз… ще помоля някой да ми помогне — и се наруга мислено за глупостта си. По лицата, които я наблюдаваха, не забеляза никаква реакция.

— Как ще разделиш три златни монети между себе си и още някой? — попита Кумаширо.

Завладя я паника, но тя много добре знаеше, че не може да раздели три неща по равно между двама души. Знаеше, освен това, че вежливостта изисква да оставиш личните си интереси на заден план.

— Ще дам двете монети на другия човек и ще задържа една за себе си — отвърна и после се сети, и че би могла да размени златните монети за медени и да раздели тях. О, никога нямаше да влезе в манастира по този начин!

— Ако някой по-възрастен, по-мъдър, по-силен и по-висш по ранг от теб ти заповяда нещо, какво ще сториш? — попита Кумаширо.

Мидори си отдъхна с облекчение. Това бе твърде лесен въпрос за момиче, възпитано да уважава авторитета.

— Ще се подчиня, разбира се.

— Ами ако ти нареди да направиш нещо, което не желаеш?

— Мое задължение е да се подчиня — отвърна Мидори.

— Ами ако според теб това нещо е лошо?

Мидори се намръщи, поколеба се. Накрая пророни:

— Ще се подчиня, защото човекът с по-висок ранг знае по-добре от мен кое е правилно и кое — не.

— А ако ти нареди да направиш нещо против закона?

Мидори плувна в пот, макар че ръцете и краката й бяха като буци лед. Едва ли би трябвало да каже, че ще наруши закона; но пък и не искаше сектата да смята, че е готова да се опълчи срещу властта.

— Отговаряй! — заповяда й игуменката Джункецоин.

— Ще се подчиня — отвърна Мидори колебливо, като се надяваше, че е избрала по-малката от двете злини.

— Ще се подчиниш ли, ако ти заповядат да нараниш някого? — попита Кумаширо.

Как точно? Мидори се замисли трескаво, объркана и притеснена, но се побоя да попита. Може би ако кажеше „Не“, предишните й отговори щяха да прозвучат неискрено.

— Да… — отговорът й прозвуча съвсем тихо.

Джункецоин продължи с въпросите.

— Близка ли си с родителите си?

Синовната почит изискваше Мидори да прояви любяща привързаност към своите родители. Но истинската й майка бе починала отдавна, а баща й, владетелят Ниу, прекарваше по-голямата част от времето си в провинциалното яшики, имение, тъй че Мидори го виждаше твърде рядко. Ако излъжеше, може би щяха да я усетят.

— Не — отвърна тя с неохота и сведе очи. Лицата срещу нея останаха безизразни.

— Ако родителите ти се нуждаят от помощта ти, ще се чувстваш ли длъжна да се върнеш вкъщи? — попита игуменката Джункецоин.

Даймио Ниу бе вече твърде стар и болен, но Мидори не смяташе, че може да му помогне по някакъв начин. Затова отвърна:

— Не — засрамена, че изглежда лишена от преданост дъщеря.

— Имаш ли братя или сестри, които ще ти липсват, ако влезеш в манастира? — попита Джункецоин.

Мидори си помисли с тъга за по-голямата си сестра, която бе убита, за брат си, посечен, след като бе извършил държавна измяна, и за другите си сестри, омъжени далеч от Едо. Не би могла да тъгува за тях повече, отколкото сега.

— Не — пророни едвам.

— А приятелки?

— Не — отвърна Мидори и въздъхна. Надяваше се, че няма да бъде далеч от Хирата и Рейко толкова дълго, че да почнат да й липсват.

— Представи си, че си сам-сама, че няма къде да живееш и как да изкарваш прехраната си — каза Джункецоин. — И тогава някой те спасява, предлага ти подслон и храна. Какво ще изпитваш към този човек?

— Искрена признателност — отвърна Мидори откровено. Когато мащехата й я беше прогонила от Едо, другите й роднини нямаха властта или желанието да помогнат на Мидори, но сосакан Сано я беше върнал тук и й беше намерил място сред придворните дами на Кейшо. Тя щеше да му е благодарна цял живот!

— Как би му се отплатила за такава услуга?

— Ще направя всичко за него! Всичко, от което има нужда… — отговорът й прозвуча напълно искрено.

— Би ли го обичала? — попита Джункецоин.

— Да, от цялото си сърце — отвърна Мидори. Тя наистина обичаше Сано и Рейко.

— А би ли жертвала живота си за него?

— Ако се наложи — каза Мидори. Честта изискваше такава саможертва в израз на вярност. А и самата Мидори често си бе мечтала да умре геройски за Хирата.

Безизразните лица на хората около нея не се промениха, но тя усети леко раздвижване и едва доловими въздишки, сякаш бяха стигнали до някакво решение. Душата й се изпълни с надежда и с ужас.

Дали беше изкарала изпита, или се беше провалила? Сигурно сега щяха да й кажат, че не я искат. И щяха да я изпроводят да си отиде у дома. Край с надеждите й да заслужи любовта на Хирата. А когато Рейко узнаеше, че Мидори е нарушила обещанието си, без дори да научи нещо за сектата, приятелството им щеше да рухне завинаги…

— Ела с мен — каза Джункецоин. — Започваш обучението си незабавно.

Мидори зяпна, слисана от радост. Приемат я! Тя се поклони на Кумаширо, на Джункецоин и на доктор Мива:

— Благодаря, много ви благодаря!

Докато Джункецоин я отвеждаше, тя се надяваше новата й приятелка Тошико също да е приета за послушница.