Лора Джо Роуланд
Китаноката (8)

Глава 7

Пред залата на моравия дракон, където Сано, йорики Хошина и десният министър Ичиджо чакаха заедно с император Томохито, се разнесоха странни звуци, наподобяващи бухане и джавкане.

— Влизай! Влизай, Момочан^[1] — извика от трона си императорът.

Страничната врата се отвори. Дребен мършав младеж, вероятно няколко години по-голям от Томохито, прекрачи прага и се приближи към императора с отривиста крачка. Странните звуци излизаха от устата му; главата му се мяташе като на кон. Щом коленичи близо до трона, придворните отвърнаха поглед от недъгавия. Сано гледаше втренчено, неспособен да скрие слисването си.

— Братовчед ми, принц Момозоно — обяви императорът.

Ичиджо прошепна на Сано:

— Принцът е безнадежден идиот, който не може да се контролира.

Но Момозоно явно се опитваше. Челюстите му бяха здраво стиснати в усилие да спрат тези звуци; тъжните му очи се въртяха отчаяно. Пот бе оросила слабото му лице. Когато се поклони на императора, лявата му ръка внезапно щръкна нагоре. Той я придърпа надолу с дясната.

Томохито каза:

— Момочан, това е сосакан Сано — и изгледа придворните с предизвикателен поглед, сякаш му доставяше удоволствие да им налага противното присъствие на братовчед си. — Той разследва кой е убил Коное.

— М-моля, нека да п-помогна — изрече принц Момозоно. Издаде още странни звуци и след това извика: — Хиляди извинения!

Хошина бе предупредил Сано, че Момозоно е любимец на императора, но с този коментар съвсем не го бе подготвил за противната гледка.

— Двамата заедно ли открихте трупа? — Сано се обърна към императора, твърде слисан, за да си помисли да общува с братовчед му.

Десният министър Ичиджо каза:

— Наистина, ваше величество, присъствието на принц Момозоно едва ли е наложително…

— Момочан може да остане, ако желае — каза императорът. После се обърна към братовчед си и попита: — Ще останеш ли?

— Да, мм-моля! — размаха ръце принц Момозоно. Сано забеляза обичта в очите му и молбата в гласа му — „любимецът“ обожаваше своя господар. Жалост уталожи първоначалното отвращение на Сано. Той прочете и срам в мигащите очи на Момозоно — явно момъкът имаше достатъчно ум да разбере колко е противен.

Скръстил ръце, Томохито изгледа гневно поданиците си. Сано поднови въпросите си:

— Разкажете ми как намерихте тялото.

И докато братовчед му мяташе глава и мучеше, Томохито каза:

— Чухме вик в градината и отидохме да видим какво става. Намерихме левия министър проснат при моста.

— Забелязахте ли някой друг наоколо?

— Всички д-дойдоха след нас — отвърна Момозоно.

— А преди това? — поясни Сано, отбелязвайки удивително ясната и културна реч на момъка. Всъщност принцът имаше пропорционално лице и добро телосложение; спазмите създаваха погрешно впечатление за физически недъг. Фините му черти можеха да бъдат и красиви, ако не ги загрозяваше напрежението от усилието да се контролира. — Имаше ли още някой в градината?

— Не, струва ми се — отвърна Томохито. — Беше тъмно…

— Чухте ли нещо? — попита Сано.

— Хора, които т-тичаха и к-крещяха — намеси се принц Момозоно. Устата му се кривеше неудържимо. Но принцът в никакъв случай не беше идиот, даде си сметка Сано. Опитите му да отклони разговора от времето, в което той и Томохито са били в градината преди останалите, ясно сочеха, че добре съзнава какво би могъл да означава фактът, че са били сами, когато са намерили Коное. За момента Сано позволи отклонението.

— Значи целият двор се събра в градината? Императрицата майка беше ли там?

— Да — отвърна припряно Томохито.

— А съпругата ви?

— Да, дойдоха всички.

Сано се надяваше, че Рейко ще научи повече за местонахождението на Джокьоден и Асагао през онази нощ. Не беше изключено убиецът тихо да се е присъединил към тълпата в градината.

— А къде бяхте, преди да отидете в градината? — попита Сано.

— В учебната зала — отвърна императорът. Сано забеляза, че ръцете на момъка започнаха нервно да помръдват. — Играехме на стрелички…

— Посред нощ? И братовчед ви ли игра? — Сано си представи как принц Момозоно необуздано мята стрелички във всички посоки. Усети, че допуска грешката на придворните, които приемаха, че страданието на Момозоно го е превърнало в пълен умствен и физически инвалид.

— Да. Не. Искам да кажа, че Момочан ме гледаше как играя.

— С вас имаше ли и някой друг?

— Не. Само ние бяхме там! — войнственият тон на Томохито накара Сано да се усъмни в думите му. Сано регистрира, че в това време Момозоно седеше съвсем тихо, без дори да издава онези звуци. Момчетата явно лъжеха. — Отегчих се от всички тези въпроси — заяви императорът, като гризеше ноктите си. — Свършихте ли вече?

— Да, това е всичко засега, благодаря ви.

След като се разделиха с императора, Сано, йорики Хошина и Ичиджо се събраха пред залата на моравия дракон.

— Доколкото разбрах, искате да се срещнете с госпожа Джокьоден и госпожа Асагао — каза Ичиджо. — Да ви заведа ли при тях?

— Не още — отвърна Сано. Предпочиташе да изчака, докато чуе какво е научила Рейко. — Сега ще огледам учебната зала, но йорики Хошина може да ме заведе.

Десният министър се поколеба за момент и после каза:

— Има ли още някой, с когото бихте искали да разговаряте?

— Може би по-късно. Благодаря за съдействието — отвърна Сано и учтиво го отпрати.

Непроницаемо изражение забули чертите на десния министър; той се сбогува с поклон. Докато го гледаше как се отдалечава, Сано имаше смътното и необяснимо чувство, че е пропуснал нещо важно.