Лора Джо Роуланд
Китаноката (4)

Глава 3

Сано и йорики Хошина поеха в западна посока по един проход, който разделяше на две площта около двореца. Скоро към тях се присъединиха и помощниците Фукида и Маруме. Четиримата прекосиха района на куге — благородниците, потомствени васали на императорското семейство. Наближаваше време за вечеря и повечето от комините на постройките бълваха пушек от дървени въглища. Пред имота на Коное, недалеч от северната стена на императорското ограждение, черни траурни драперии покриваха решетестата ограда и портата с двоен покрив. Хошина дръпна звънеца, който отекна наоколо. Миг по-късно портата се отвори и на прага се появи слуга, който изглеждаше слисан от неочакваното посещение на четирима самураи. Той се поклони вежливо. Хошина представи Сано:

— Сосакан сама разследва смъртта на левия министър Коное. Ще трябва да съберете семейството за разпит и да ни покажете жилището на министъра.

Слугата ги поведе по една каменна пътека през градината, след което влязоха в антре, облицовано с лакирано кипарисово дърво. После групата подмина няколко просторни гостни, където се долавяха приглушени гласове и звучеше мелодия на шамисен^[1].

Паравани с изображения на ловни сцени в приемната отделяха част от помещението, обгърната от меката светлина на горящи фенери. Слугата покани четиримата самураи да седнат на подиума и излезе. После пред гостите се изреди дълга върволица от хора — млади и стари, братя, сестри, лели, братовчеди и всякакви други роднини на покойния. Сано знаеше, че семействата в двора са големи, но не бе очаквал толкова люде да живеят под един покрив. Мъжете бяха облечени в традиционните за двореца костюми, а жените носеха многопластови роби в пастелни цветове с пищни ръкави и тесни брокатени пояси. Представляваха жалка гледка за съдбата на благородниците, изолирани от света и обречени да живеят единствено със спомените за славното си минало. Но сега те бяха огромна група потенциални свидетели.

— Помощниците ми ще разпитат слугите — каза Сано, — а аз ще разговарям с членовете на семейството поотделно и насаме.

Вечерта потопи Мияко в тропически мрак. На тържището на мъртвите ярко осветени сергии превръщаха улицата в редица от многоцветни пламъци, където купувачите разглеждаха всякакви ритуални стоки, свързани с празника Обон. Звучаха гонгове, които призоваваха душите на мъртвите обратно на земята. По хълмовете и покрай река Камо горяха огньове и осветяваха пътя на духовете. На праговете на къщите пламтяха борови факли, върху первазите на прозорците димеше тамян. Въздухът трептеше от тракането на дървени подметки, устремени към гробищата и светилищата.

В центъра на града се издигаше масивната снага на замъка Ниджо, построен от Токугава Йеясу преди осемдесет и девет години. Каменните зидове и пететажният му корпус се извисяваха над околните къщи. Златни гербове на Токугава увенчаваха извитите покриви. За повече от петдесет години нито един шогун не бе посещавал Мияко; оттогава замъкът Ниджо се обитаваше от оскъден брой надзиратели. Неколцина стражи охраняваха портите и наблюдателниците над широкия ров. Отвън замъкът изглеждаше като лишена от живот и принадлежаща към историята реликва. Но вътре, сред потъналите в мрак казарми, градини и сгради на двореца, в бялата приемна на гостуващите шогуни горяха светлини. Дворцовият управител Янагисава ходеше нервно покрай изрисуваните със зимни пейзажи стени и говореше на главния си помощник Айсу.

— Сигурен ли си, че Сано не знае, че съм тук?

— О, да, господарю — отвърна Айсу. — Никой в Мияко не знае, с изключение на местните ви агенти. Те са получили съобщението ви достатъчно рано, за да изпълнят нарежданията ви. Казали са на шошидай Мацудайра, че шогунът е издал заповед да се ремонтира замъкът Ниджо, след което са довели работници и материали, та да изглежда, че това наистина е така. Никой друг не подозира каквото и да било. Мои шпиони следят Сано, откакто е напуснал Едо.

Напрегнатата усмивка на Айсу умоляваше Янагисава да оцени действията му и да го запази на поста главен васал въпреки провалената експлозия в тютюневия склад. Янагисава му бе дал последна възможност да докаже себе си, преди да го изгони. Тъй че съдбата на Айсу, както и надеждите на Янагисава зависеха от осъществяването на плана.

— Погрижи се операцията да продължи все тъй успешно — каза Янагисава и после промърмори на себе си: — Дано резултатите оправдаят неприятностите, които може да ми причини това рисковано начинание.

Когато шогунът бе поръчал на Сано да разследва смъртта на императорския министър, Янагисава бе съзрял великолепна възможност да се отърве от своя враг и завинаги да спечели благоволението на Токугава Цунайоши. Бе решил, че и той трябва да иде в Мияко. По тази причина след срещата със Сано насаме с шогуна му бе предложил да посети провинция Оми, където се намираше Мияко, уж за да разследва корупцията сред местните висши служители. Шогунът се бе колебал, противил и накрая се бе съгласил. Янагисава прекара остатъка от онази нощ в обсъждания с Айсу, какво трябва да предприемат, за да успее планът им. Призори на следния ден Янагисава яхна коня си и напусна замъка, като вместо обичайния му огромен антураж го съпровождаха само Айсу и неколцина телохранители. Носеха обикновени одежди без гербовете на Токугава и минаха през пропускателните пунктове с фалшиви документи. Яздеха бързо, спираха рядко и спяха само по няколко часа, за да пристигнат в Мияко два дни преди Сано. Агентите на Янагисава ги бяха въвели тайно в замъка Ниджо предрешени като дърводелци. Двамата с Айсу бяха изпипали всеки детайл от предстоящия план, но рискът от провал все още съществуваше. Дворцовият управител бе убедил шогуна в поверителния характер на мисията си в провинция Оми и в необходимостта никой да не знае за отсъствието му от Едо. Но простодушният Цунайоши едва ли можеше дълго да пази тайна. Ами ако разбереше, че Янагисава го е излъгал за мотивите на пътуването си? С връщането си Янагисава можеше да изпадне в немилост, лишен от ранг и богатство и осъден на смърт. Но пък скритите предимства на един такъв ход оправдаваха рисковете. В Мияко Сано бе възможно най-уязвим — без всякаква политическа подкрепа, без верния си отряд детективи и в пълно неведение за организирания от Янагисава саботаж. Дворцовият управител се отпусна в едно кресло и усети по гърба си подгизналите си от пот дрехи. Мразеше Мияко и неговата отвратителна горещина. Копнееше да се върне в Едо, с победа и обезпечена сигурност. Но с това странно убийство и при наложителната секретност на действията победата изглеждаше твърде далеч. Все пак до този момент Янагисава никога не бе водил разследване и се чувстваше ограничен от собствената си неопитност. Но планът не търпеше промяна — трябваше да арестува убиеца преди Сано, за да създаде впечатлението, че случайно се е озовал наоколо и като е видял, че Сано не напредва, се е намесил, за да разреши случая. Никой не трябваше да знае, че бе дошъл тук специално, за да победи Сано в собствената му игра, нито да смята, че дворцовият управител е постигнал победа с непочтени средства.

— Да вдигнем тост за късмет — предложи Айсу и плесна с ръце. В стаята безмълвно влязоха жени телохранители и сервираха вино, след което също тъй безмълвно си тръгнаха. Айсу вдигна чашата си и каза: — За вашата победа и за поражението на сосакан Сано! — двамата отпиха и тръпчивото питие ободри Янагисава. Айсу напълни повторно чашите и предложи нов тост: — Дано заловите убиеца на Коное също както успяхте с Лъва!

Злоба изкриви усмивката на дворцовия управител.

— Не — изсъска той, — не както с Лъва. Този път Сано няма да има втори шанс да се спаси от позора.

Под надвисналите вежди очите на Айсу блеснаха; гъвкавото му тяло изтръпна в радостно очакване.

— Как трябва да умре Сано?

— Не знам още — призна с неохота Янагисава. — Нито мога да предскажа резултата от разследването… — той скочи отново на крака и закрачи из стаята. — Всичко зависи от самия случай. Засега нямам достатъчно информация, преди да предприема следващата стъпка. Но скоро ще имам — рече той и напрегна слух към потъналата в мрак градина, сякаш очакваше някого.

След няколко мъчително дълги и не особено плодотворни часа Сано приключи събеседването с членовете на клана Коное. Роднините бяха слисани и ужасени да научат, че министърът е бил убит, а не е починал от тайнствена болест, както бяха смятали до момента. Не знаеха, че е работил като шпионин на мецуке, и твърдяха, че нямат представа, кой от заподозрените може да е причинил смъртта му. Сано успя да научи само два странични факта. Един братовчед на Коное каза, че няколко пъти при различни обстоятелства чул подобен вик, но доста по-слаб, а след това в градината намирали мъртви птици. Това затвърди убеждението на Сано, че някой в двореца наистина владее силата на киай. Дали той… или тя… се бяха упражнявали за убийството? Вторият факт отпращаше петнайсет години назад, когато секретарят на Коное — младеж на име Рьозен, бил промушен смъртоносно. Това вероятно бе престъплението, което бакуфу беше прикрило, за да принуди Коное да шпионира за мецуке, но Сано не успя да открие никаква видима връзка между инцидента и убийството на Коное. Детективите Маруме и Фукида също не научиха нищо съществено от слугите.

Сега Сано, Хошина и детективите стояха пред личните помещения на Коное, които включваха две съседни стаи във вътрешността на къщата. Хартиени стени с вертикални летви ограждаха мястото и позволяваха по-голямо уединение от откритостта на класическата за императорския двор архитектура.

— Нещо пипано ли е там след смъртта на министъра? — попита Сано слугата, който ги бе въвел в имението.

— Стаите бяха почистени, но вещите му са все още там — отвърна той. — Това е кабинетът му. А това — спалнята… — отвори вратата и отвътре ги лъхна застоял въздух. След като запали един фенер в стаята, слугата се поклони и излезе.

Сано обгърна с поглед помещението. Покритият с татами под беше празен; комплект масички от черно полирано дърво и копринени възглавници бяха старателно събрани и подредени в ъгъла. Сано не видя никакви лични вещи. Вероятно бяха във вградените шкафове или в гардероба.

— Претърсете тази стая — нареди той на детективите.

— Какво търсим? — попита Маруме.

— Всичко, което може да ни подскаже нещо за живота на Коное — какъв човек е бил и какви са били взаимоотношенията му с другите.

Маруме започна да отваря чекмеджетата на шкафа. Фукида се зае с вградения гардероб. Сано и Хошина минаха през междинните врати и се озоваха в кабинета. Там в една ниша имаше бюро и вградени рафтове, отрупани с папки и счетоводни книги. Върху бюрото сред пособия за писане лежаха отворени книжа, целите изпъстрени със записки. Вратичките на един от шкафовете зееха отворени и разкриваха отделения, в които цареше пълен безпорядък. Голямо кошче от ракита бе пълно с хартиени изрезки. Имаше и три високи огнеупорни сандъка с железен обков.

Хошина наблюдаваше безмълвно, докато Сано оглеждаше писанията на бюрото. Те се отнасяха единствено до ремонтните работи по зидовете на двореца. В чекмеджетата Сано откри печата на Коное, направен от нефрит, лула и торбичка за тютюн. После най-щателно прегледа всяка книга от библиотеката му — пак нищо. Прегледа шкафа, изрови накъсаните записки в кошчето за боклук, отвори вградения стенен шкаф — само записки относно дворцовия бюджет. Върна се в спалнята при детективите. Фукида заяви:

— Нищо не открихме — само дрехи, завивки и тоалетни принадлежности. Единственото, което научихме за Коное, е, че се е обличал в различни нюанси на кафяво.

— Не е възможно да няма следи! — Сано поклати глава озадачен и разочарован. — Жилището на убития обикновено представлява източник на ценни улики, а този дом е тъй безлик и бездушен. Нека претърсим по-щателно.

Докато Маруме опразни шкафа и опипа стените, търсейки скрити предмети или чекмеджета, Фукида вдигна постелките да провери за евентуални тайници в пода. Сано и Хошина отидоха в кабинета. Хошина прегледа официалната документация, дирейки случайно забравени лични бележки, а Сано смъкна всички книги от рафтовете. И тогава, на едно оголено пространство от стената зад рафта, той видя две хоризонтални цепнатини на близо педя една от друга, пресичащи вертикална дървена плоскост. Вкара нокти в горната цепнатина и дръпна. Отдели се правоъгълен панел. От празното място зад него Сано извади куп листа.

— Какво е това? — попита Хошина.

Сано прегледа документите.

— Писма — отвърна той с нотка на удовлетворение. — Повече от сто, някои от тях с дати отпреди десет години — тъй внимателно скрити и съхранени, можеха да представляват ключът към тайнствения живот и смъртта на Коное. Всички носеха подписа и печата на министъра. Всички бяха адресирани до един и същ човек — някоя си госпожа Козери от храма Кодай.

— Коя е госпожа Козери? — обърна се Сано към Хошина.

— След смъртта на Коное прегледах досието на мецуке за него — разузнавателната агенция пазеше архив на всички по-изтъкнати граждани и Хошина за пореден път показваше инициативност. — Козери е бившата му жена. Тя го е напуснала, за да стане монахиня.

Сано прехвърли няколко листа.

— Любовни писма… — продължи да чете и откри, че еднопосочната кореспонденция се състоеше от безкрайни вариации на една и съща тема: „Ти ме напусна — аз страдам и копнея отново да сме заедно — ако не се върнеш при мен, ще те погубя.“

Хошина, който надничаше през рамото му, направи гримаса:

— И десет години все по този начин?

Сано бе удивен от силата и трайността на тази несподелена любов.

— Подобна обсебваща страст може да бъде опасна. Възможно ли е по някакъв начин тя да е довела до смъртта на Коное?

Хошина отвърна:

— Козери е напуснала двореца много отдавна. Когато влизат в манастир, монахините преустановяват всякаква връзка със светския живот и по всяка вероятност Козери е сторила именно това.

— Няма нейни отговори до министъра — призна Сано.

— А и не разполагаме с каквито и да било доказателства за връзка между Козери и Коное, която да се е различавала от онова, което е съществувало единствено в неговото съзнание — добави Хошина. — Освен това не забравяйте, че вечерта, когато Коное е намерил смъртта си, в двореца не е имало никакви външни лица.

Сано обърна последната страница от свитъка с писмата и изчете наум още куп несвързани приказки за любов, сласт и гняв, които завършваха със страстно изявление:

Противи се, предизвиквай ме, измъчвай сърцето ми колкото щеш, но ние сме предопределени един за друг. Скоро силите на отбраната и желанието ще се сблъскат в недостъпните свещени висини, където островърхи кули пронизват небето, където пера се реят из въздуха и тече кристалночиста вода. И тогава ти отново ще бъдеш моя!

Превзетият символизъм на писмото не предлагаше нищо ново, но Сано отбеляза:

— Това писмо носи дата само седмица преди смъртта на министъра. Не бива да отхвърляме възможността Козери да е разговаряла с него през този критичен период или да знае нещо важно — той мушна писмата в кимоното си. — Ще се отбия при нея, след като приключа разпита на заподозрените.

В този миг детективите Маруме и Фукида се втурнаха в кабинета:

— Намерихме ги зашити в подплатата на едно зимно палто — извика Маруме и протегна към Сано отворената си длан — там лежаха три еднакви медни монети.

Сано взе една от тях. Лицевата част изобразяваше груба щампа на две кръстосани папратови клонки. Обратната страна беше празна.

— Това не е стандартна монета, сечена през режима на Токугава — отбеляза Фукида и се обърна към Хошина: — Може би са местни пари?

Йорики огледа една от монетите и поклати глава.

— Никога не съм виждал такива.

— Маруме сан, Фукида сан, вземете по една монета и утре ги покажете из града — нареди Сано. — Искам да знам какво представляват, откъде са се появили и защо Коное се е сдобил с тях.

Хошина пусна третата монета в кесията, окачена на кръста му.

— Аз също ще поразпитам — каза той.

Сано огледа безпорядъка, който бяха създали в жилището на Коное. Връхлетя го внезапна умора.

— По-добре да пооправим тук — каза той. — После ще се приберем в имението да хапнем и да починем. Утре ни чака тежък ден.