Лора Джо Роуланд
Китаноката (35)

Глава 34

От седлото на коня си дворцовият управител Янагисава наблюдаваше битката. Дулата на пушките бълваха оглушителни залпове; летяха стрели. Воини, стиснали мечове, се хвърляха един срещу друг, а остриетата им проблясваха на светлината на паднали факли и на едно лумнало в пламъци дърво. Стотици тела лежаха проснати на площада и по стълбите, водещи към храма Кийомидзу; коне без ездачи препускаха на воля; земята бе оплискана с кръв. Армията на Янагисава бе претърпяла много загуби, но силите на Токугава надвиха бунтовниците. Победата беше близо.

Янагисава яздеше напред-назад покрай бойното поле. Размахвайки бойното си ветрило, той крещеше заповеди към своите командири. Гърлото го болеше, гласът му бе прегракнал, ушите му глъхнеха от шума. Пушек и барутен дим изпълваха дробовете му. Чувстваше болка там, където куршумите бяха рикоширали в бронята му. Варварското насилие го отвращаваше, но той триумфираше. Битката бе разгоряла самурайския му дух, който се бе разбудил в него по време на разследването.

Сега политическите му вражди му изглеждаха като банални заместители на истинската битка. Когато един бунтовник на кон го нападна, Янагисава замахна с меча си и преряза гърлото му. Върховно въодушевление го издигаше над самия него до едно по-висше ниво, където можеше да изпълни истинската си мисия в живота — да изведе армията на своя господар до победа или да умре за нея.

Двама свещеници от бунтовниците се откъснаха от полесражението. Стиснали копия, те се втурнаха надолу по пътя към града.

— Спрете ги! — извика Янагисава.

Преди воините му да успеят да реагират, от тъмната алея изникна една фигура и се изпречи пред метежниците. Беше самурай, облечен в обикновено кимоно. Стиснал дългия си меч в дясната ръка, а късия в лявата, той се хвърли срещу свещениците. Янагисава гледаше озадачен. Кой се бе присъединил със закъснение към защитниците? В този момент новодошлият наръга единия от противниците си. Докато изтикваше другия към площада, излезе на светло и дворцовият управител разпозна широките рамене и изисканата елегантност на Хошина. Самураят довърши и втория свещеник и хукна нагоре по хълма, като се оглеждаше. Изведнъж забеляза Янагисава. Застина и впери поглед в него. Оглушителният хаос на битката постепенно заглъхна в съзнанието на Янагисава. После Хошина колебливо пое нагоре по пътя. Изпълнен с удивление, почти без да си дава сметка какво прави, Янагисава слезе от коня си и тръгна след йорики. Настигна го в сянката на една постройка и попита:

— Какво правиш тук?

Хошина спря на няколко крачки от него и отговори:

— Върнах се.

— Защо? — ярост и болка изригнаха в Янагисава. — Да ме правиш отново на глупак? Да ме убиеш, задето те унизих пред другарите ти? — и заплашително размаха меча си.

Хошина безмълвно поклати глава и пусна своите оръжия. Протегна ръце в безпомощен жест.

— Защото трябваше да ви видя отново — отвърна той, сякаш това бе най-очевидната причина на света.

Все по-озадачен, Янагисава каза:

— Но аз те осъдих на смърт. Мога да те убия още сега.

— Не ме е грижа — задъхан, с лъснало от пот лице, Хошина стоеше гордо изправен. — Смъртта си струва, ако мога да съм с вас.

Думите му изпълниха Янагисава с удивление, което той скри зад презрението си.

— Е, след като толкова ти се умира, защо избяга?

— Това бе единствената ми надежда да докажа, че не съм подлецът, за когото ме мислите. Единственият начин да ви убедя, че желанието ми е било само да ви служа.

Колко му се искаше да повярва на йорики, но не можеше да понесе да бъде наранен отново.

— Поредният ти номер — каза той. — Смяташ, че можеш да избегнеш смъртта, като си възвърнеш чувствата ми с подлост. Ти си твърде голям страхливец, за да приемеш съдбата си и да умреш като самурай!

С тъжна усмивка Хошина възрази:

— Ако бях страхливец, нямаше да се върна. Ако и сега бях интригантът, който съм бил цял живот, щях да намеря нещо по-добро от този вече пропаднал номер. Искам да изкупя вината си за това, че измамих доверието ви, и да ви докажа любовта си — Хошина направи още една крачка към Янагисава. — И тогава ще умра с радост.

— Ти си лъжец! — дори когато духът му се разтрепери от тази пламенна проява на преданост, Янагисава продължи да държи меча си насочен към Хошина. — Ще те убия!

— Не мисля, че ще го сторите — Хошина пристъпи още по-близо до Янагисава. Откъм бойното поле до тях все още долитаха откъслечни залпове. Настоятелният поглед на Хошина пронизваше Янагисава; той отстъпи инстинктивно назад, а мечът в ръката му затрепери. — Можехте да ме убиете още вчера — каза Хошина, — но вие дори не извадихте меча си от ножницата. Затова сега съм готов да рискувам живота си, за да ви предоставя доказателства, които ще ви помогнат да разрешите случая.

— Какви доказателства? За какво говориш?

— Когато избягах, намерих убежище в престъпния свят на Мияко — каза Хошина. — Свързах се с информатори на полицията и им зададох разни въпроси. Онова, което научих, ще ви помогне в разследването.

— Не искам и да чувам! — Янагисава направи още една крачка назад, като стискаше протегнатия меч. Хошина продължи напред. Бръкна в платнената кесия на кръста си. От страх да не извади някое скрито оръжие, Янагисава изкрещя: — Спри! Не мърдай!

Хошина извади някакъв малък предмет от кесията си и го поднесе на Янагисава върху протегнатата си длан.

— Помните ли това? — беше една от монетите с клонка от папрат, намерени в кабинета на левия министър Коное. Без да разбира, Янагисава кимна. — Открих какво е — каза Хошина. Когато Янагисава не реагира, чертите му се изопнаха от тревога. — Разбирам защо сте подозрителен, но моля ви, чуйте онова, което имам да ви кажа. И тогава решете дали да ми простите — Хошина продължи да пристъпва напред, докато накрая острието на меча опря в гърлото му. — Ако не искате да ме изслушате, по-добре ме убийте още сега и аз ще умра доволен, че съм сторил всичко за човека, който означава за мен повече от собствения ми живот.

Видът на стоманеното острие, притиснато в голата плът на Хошина, изпълни Янагисава с благоговение. Никой робуващ на себичността си нямаше да предложи собствения си живот по този начин. Най-накрая Янагисава повярва в искреността на Хошина. Пое дълбоко въздух. Ако успееше да намери в себе си милостта да прости, смелостта да отрече гордостта… ако… Неподвижният поглед на Хошина, изпълнен със смесица от вяра и страх, ускори решението му. Мечът падна от стиснатата му десница. Лицето на Хошина засия от щастие. Те размениха дълъг безмълвен поглед, който изразяваше прошка и благодарност, споделена любов и възбудено желание, а в това време ликуващи викове откъм бойното поле оповестяваха неизбежната победа на Токугава.

Накрая те вдигнаха оръжията си и ги прибраха в ножниците, после застанаха един до друг и отправиха поглед към бойното поле, без да знаят какво да кажат. Хошина реши да рискува:

— Сега може ли да ви кажа какво научих за монетите?

— Да! — сърцето на Янагисава преливаше от такова щастие, че почти загуби интерес към уликата.

— Монетата е изсечена от могъщия бандитски клан Дадзай — каза Хошина.

— Интересно — каза Янагисава, тъй като не искаше да покаже, че вече знае, и Хошина да реши, че усилията му са били напразни.

— Моят информатор е един от помощниците на Дадзай — продължи Хошина. — Той ми каза, че бандата търгува с крадени неща. Обикновено шефът им ги купува направо от крадците и задържа парите, които прави от повторната им продажба. Но когато стоката е много рядка или скъпа, той плаща едва след като намери подходящия купувач. Дава на крадеца една от тези — и Хошина протегна монетата, докато обясняваше. — Кланът Дадзай са бивши самураи. Те имат чувство за чест. Монетата е тяхната дума, че накрая или ще платят за стоката, или ще я върнат.

Неочакваната новина разкри неподозирано ново измерение на убийството.

— Монетата бе намерена заедно с още две в къщата на левия министър Коное — каза Янагисава. — Това означава, че той е продавал стоки на Дадзай. Неща, с които се е сдобивал незаконно, и затова не е можел да продава на открития пазар. А фактът, че монетите са били у Коное, означава, че той изобщо не е получил парите си.

— Затова попитах моя информатор дали Дадзай все още държат стоката. Той ми отговори утвърдително. Уговорих го да ме пусне в склада, където крият крадените неща. Видях какво са получили от Коное — старовремски кимона с герб от хризантеми върху плата. Знам ги от времето, когато инспектирах императорските складове.

— Коное е крадял от двореца? — Янагисава се помъчи да прецени доколко убедителна е идеята един агент на мецуке да бъде и крадец. — Защо?

— На Коное са му трябвали пари — отвърна Хошина развълнувано. — В продължение на дълги години левият министър е продавал разни императорски съкровища на Дадзай. И сега следва най-интересната част. След като продавали нещата, Дадзай не са плащали на Коное, а са задържали част от златото като дял от тайна сделка, която са имали с него. Останалото са доставяли на един свещеник в къщата на владетеля Ибе заедно с оръжия и муниции. Знаете ли какво означава това?

Означаваше, че Янагисава и Сано бяха разтълкували абсолютно неправилно един изключително важен момент от случая.

— Значи Коное е стоял зад опита да се възстанови властта на императорския двор — възкликна той, слисан от откритието. Войските са били въоръжени с пари, събирани чрез кражба от дворцовата съкровищница, а не със заеми от банката, до която Янагисава бе проследил пратеника на Джокьоден, нито с плащания, направени от Ичиджо по време на тайните срещи на Ушната могила. Сделката на Коное с Дадзай вероятно е била споразумение да обединят сили за събарянето на Токугава. Той е започнал организацията на въстанието, а неговите сподвижници са продължили след смъртта му. — Милостиви богове…

— Шпионинът е бил и предател! — възкликна Хошина.

— Двамата със Сано предположихме, че въстанието е причина за убийството на левия министър — Янагисава бе огорчен. — Но ако той е бил виновен за заговора, тогава значи е умрял, защото убиецът не е искал да му попречи да докладва за него на бакуфу.

— Затова заговорът няма нищо общо със смъртта на Коное — добави Хошина.

— Не мога да го приема! — Янагисава закрачи напрегнато.

— Но фактите са такива — възрази Хошина. — Веднага щом се справим с това усложнение — и той направи жест към бойното поле, — ще се върнем в двореца и ще разберем истината за убийството на Коное.

— Предполагам, че си прав — Янагисава забави крачка. — Преди въпросът беше: „Кой е предателят, разкрит от Коное?“, а сега трябва да го обърнем и да попитаме: „Кой е знаел, че Коное е предател?“ Допусни, че причината за смъртта на Коное не е била опасността да разкрие какво знае за някого. Възможно ли е убиецът да е премахнал Коное, защото той или тя е знаел за неговото предателство?

— Всеки, който е разбрал за заговора, е можел да унищожи левия министър просто като докладва за него на бакуфу — изтъкна Хошина. — Не е било необходимо да го убива.

Янагисава видя и други слабости в теорията си. Нямаше доказателство, че десният министър Ичиджо или Джокьоден са знаели за заговора. Император Томохито е знаел, защото е бил част от него, но той не би могъл да предаде Коное, без да причини неприятности и на самия себе си. Но Янагисава се досещаше кой още е знаел… и не е можел да се надява, че ще спечели, като докладва на бакуфу за престъплението на Коное. Принц Момозоно!

После дворцовият управител внезапно видя последствията от току-що направеното си откритие. Той се втурна нагоре по хълма към равната площ при храма. Там сред стъпкани трупове около стотина бунтовници продължаваха да се бият отчаяно. Янагисава огледа редиците на своята армия. Конници гонеха врага надолу по хълма. Сано го нямаше никъде. Вероятно бе отишъл да търси императора. Защото не беше чул историята на Хошина и не знаеше какво може да му се случи, ако се опита да залови императора.

Сега Янагисава видя най-съкровените си желания да трептят на хоризонта като лъчисто съзвездие — Сано унищожен завинаги, решението на убийството — в ръцете му, победата му над бунтовниците — сигурна; непоклатимо бъдеще със спечеленото завинаги благоволение на шогуна. При това от него не се искаше абсолютно нищо.

Вдъхна мириса на кръв и барут, докато се наслаждаваше на триумфа си… но не изпита удовлетворението, което бе очаквал. С почуда осъзна, че нещо се беше променило в него. Тази нощ той бе изживял Пътя на воина. Вкусът на честта бе убил апетита му за вражда със Сано. Да остави нарочно свой воин да умре, вече му се струваше твърде позорно за един самурай и генерал.

Йорики Хошина се присъедини към него.

— Какво има?

Янагисава го изгледа втренчено. И си даде сметка, че тяхната любов също го бе променила, бе променила и възгледите му за света. В продължение на две години Сано бе проклятието на неговото съществуване; но в същото време винаги бе действал със съзнанието за своя дълг към шогуна и с пълна всеотдайност към работата си, а не с желанието да причини зло на Янагисава. Сано бе спасил живота му и му бе спестил наказание. Можеше ли сега дворцовият управител да се отплати на съдбата за щастието си, като наруши сключено споразумение и изостави другар в беда?

Вдигнал поглед към храма Кийомидзу, Янагисава трябваше да реши: да остави ли съдбата да свърши своето, или да се притече на помощ на Сано? Да остане ли верен на амбициите си, или да избере честта и лоялността?