Лора Джо Роуланд
Китаноката (16)

Глава 15

Докато Сано и Маруме тичешком се измъкваха от двореца, към мястото на престъплението се стичаха все повече хора. Двамата тичаха през дворове и проходи, покрай постройки и прегради, докато стигнаха до зида, който разделяше императорските покои от северната част на района на куге. Изкатериха се по стената и скочиха върху ниските стрехи на една вила. Сано се опасяваше, че обитателите може да ги чуят, но се надяваше вече да са достатъчно далеч, докато те реагират. Прескачаха от къща на къща и се прехвърляха над тесни улички. Най-накрая се покатериха върху главната дворцова стена, прехвърлиха се оттатък и тупнаха в мрака на главната улица.

— Маруме, иди при портата, през която влязохме, вземи конете и оръжията ни — нареди Сано — а след това ме изчакай две пресечки по-надолу. И внимавай да не те видят!

Детективът побърза да изпълни заповедта. Сано пое сам през пустите градски улици около двореца, покрай тъмни къщи и затворени магазини. Когато стигна мястото на срещата, Маруме вече беше и там и го чакаше с конете под един балкон.

— Как ще действаме оттук нататък? — попита помощникът.

Тъкмо Сано приключваше с обясненията за плана си, и по улицата се зададе забързана фигура. Маруме възкликна:

— Вижте, ето го, идва!

Точно както бе предрекъл Сано, йорики Хошина пое нагоре към портата на двореца. На известно разстояние го следваха група служители на реда. Щом влязоха в двореца, Сано рече:

— Да тръгваме.

Метнаха се на конете и се отправиха към полицейското управление на Мияко. Дворът му бе осветен от факли. По-рано Сано бе идвал при Хошина, тъй че знаеше къде се намира квартирата му. Сега двамата с Маруме оставиха конете си в една странична уличка и се разделиха — Маруме влезе през парадния вход, а началникът му заобиколи пълзешком откъм задната част.

Жилището на Хошина се намираше в източното крило. Точно когато Сано стигна там, се чуха шум от рязко отваряне на врата и забързани стъпки; после прозорците на квартирата на Хошина светнаха. Едрият силует на Маруме се очерта върху хартиените прегради и миг по-късно прозорците се отвориха. Сано бързо се вмъкна вътре и заедно с Маруме преминаха първо в спалнята на йорики, от там в кабинета му и накрая стигнаха до приемната. Маруме се настани на едно писалище, а Сано се притаи в сянката на един шкаф и застина в очакване на Хошина.

 

Смразяващият вик откъм двореца бе изтръгнал Рейко от съня. И веднага разбра какво се бе случило — инстинктът й го беше подсказал. Видя, че е сама в стаята, и изтръпна от ужас — Сано още го нямаше. Сигурно още бе в двореца. Дали бе жив и невредим?

Запали лампа и седна. Из имението се чуваха викове, тропот, суетня. Докато размишляваше срещу кого може да е бил насочен този път поразяващият вик, влезе домакинката и съобщи, че в двореца е имало ново убийство — слугите току-що донесли вестта. Но не знаели кой е убитият. Внезапен страх прониза Рейко. Когато остана сама, си каза, че не може точно Сано да е жертвата, че тя щеше да усети, ако нещо му се бе случило. Но защо не се връщаше? Или поне да изпратеше куриер да я успокои? След краткото вълнение имението отново утихна. Рейко прехвърляше през ума си стотици начини, какво да направи, за да разбере истината. Накрая отхвърли всичките. Времето се точеше мъчително бавно. После към стаята й се приближиха нечии стъпки и на вратата се почука. Рейко скочи и рязко отвори. На прага стоеше Фукида. Един поглед по измъченото му лице й бе достатъчен да разбере онова, от което се ужасяваше. Имаше чувството, че огромна черна бездна поглъща цялата светлина, топлина и радост на света.

— Не! — прошепна тя.

— Убиецът ни беше устроил засада… — заговори младият самурай, а гласът му трепереше. Приближи се до нея и хвана ръцете й. При обичайни обстоятелства той никога не би докоснал съпругата на своя господар, затова жестът му бе по-красноречив от всякакви слова.

— Къде е той? — успя да отрони Рейко. — Заведете ме там.

Фукида поклати глава.

— Не бива, тъй е обезобразен… Преди да издъхне, ми нареди да ви спестя гледката. Съжалявам — сълзите рукнаха неудържимо от очите й, тя се свлече на пода и зарови глава в шепите си. Фукида постоя известно време безпомощен и засрамен, а след това каза: — Ще доведа помощ — и после избяга.

Скоро пристигнаха прислужници, които поеха Рейко, положиха я на футона, успокояваха я с думи, докато пристигналият лекар й изсипа някаква горчива течност в гърлото. Приспивателното подейства веднага, защото миг по-късно светът потъна в мъгла и Рейко изпадна в несвяст.

 

Сано и Маруме продължаваха да чакат йорики Хошина. Най-накрая Сано долови бързи стъпки, които прекосиха двора и се изкачиха по дървените стъпала към верандата. Той застана в сянката на шкафа, готов за действие. Входната врата се отвори. Върху хартиената преграда, точно срещу сянката на Маруме, се появи втора фигура.

— А-а, Маруме сан — разнесе се гласът на Хошина. — Стражите току-що ми казаха, че сте тук. Съжалявам, че трябваше да ме чакате тъй дълго, но трябваше да отида и до къщата на шошидай, за да докладвам за случилото се.

Маруме отвърна:

— Аз трябва да ви се извиня, че дойдох тук без предупреждение.

— При подобни обстоятелства официалностите са излишни — любезно рече Хошина. Очевидно изобщо не подозираше, че двамата с Маруме не са сами. — Съболезнования за смъртта на сосакан сама.

— Точно затова съм тук.

— Ако искате да поемете ръководството на разследването, всячески ще ви помагам да заловите убиеца и да отмъстите за своя господар — Сано усети, че в скръбния тон на йорики се прокрадва нотка на безкрайно ликуване.

— Радвам се, че сте готов да ми помогнете — каза Маруме, — защото това е вашият голям шанс.

Сано излезе иззад преградата и се озова в гостната.

— Добър вечер, Хошина сан.

Очите на йорики се разшириха от изумление.

— Сосакан сама! — възкликна той. — Но аз мислех, че…

— … съм мъртъв? Какво, не ви стигна смелост да погледнете лицето на мъртвеца? Колко глупаво!

Хошина смръщи лице от оскърблението.

— Тогава кой е мъртвецът? — попита той.

— Айсу — отвърна Сано.

В погледа на йорики проблесна разбиране и миг по-късно — страх. Но после бързо придоби озадачено изражение, с което се опита да прикрие реакцията си.

— Кой е този Айсу?

— Нима не знаете! Високопоставен служител на бакуфу. Сигурен съм, че сте се срещали напоследък.

— Не, не мисля — Хошина сбърчи вежди в привидно усилие да си спомни: — Съжалявам, никога не съм чувал за този човек. И какво е дирил този Айсу в Мияко?

— Очаквах вие да ми кажете — отвърна Сано.

Хошина се изсмя нервно.

— Как бих могъл, след като не го познавам? — после разпери ръце встрани, сякаш за да прегърне Сано: — Вижте, не съм на себе си от радост, че ви виждам жив и здрав. Защо държахте всички да смятат, че сте мъртъв? И защо се промъкнахте тайно в жилището ми?

Без да обърне внимание на въпроса, Сано каза:

— Къде е той?

— Кой? — попита Хошина с невинен и озадачен тон.

— Дворцовият управител Янагисава — натъртено изрече Сано.

— Наместникът на шогуна? В Едо, предполагам. Откъде бих могъл да знам?

Маруме се изсмя подигравателно.

— Вие сте превъзходен актьор. Трябвало е да изберете кариера в театъра, а не в полицията. Отговорете на въпроса на сосакан сама!

— Уверявам ви, че бих го сторил, стига да можех — отвърна Хошина.

Сано започна да губи търпение:

— Янагисава иска да разреши загадката около убийството на левия министър и да съсипе репутацията ми на детектив пред шогуна, като ме победи в собствената ми игра. Той не би рискувал да претърпи провал публично и затова е пристигнал в Мияко тайно. Но не е в състояние да разкрие убиеца без информация за жертвата, мястото на престъплението и заподозрените, която не би могъл да събере лично, докато се спотайва. Освен това явно се възползва от уликите, които откривам аз. Затова му трябва човек, който да му предоставя фактите и да го уведомява за хода на разследването ми. Той трябва да е местен, с добър опит и способен да спечели доверието ми. А също и достатъчно амбициозен, за да е готов да саботира работата ми срещу обещание за издигане в кариерата — Сано впери поглед в йорики Хошина. — Някой като вас!

Хошина мълчеше, но в стаята се почувства острата миризма на потта, която го бе обляла.

— Вие знаехте, че ще разпитвам Асагао заради фалшивото й алиби. Досетихте се, че ще претърся стаите й или ще пратя някого да го стори, и предвидливо сте оставили изцапаните с кръв одежди в шкафа й. Сигурно ваш човек е откраднал робите, за да ви ги даде. Дали, ако проверя в дворцовата конюшня, няма да открия някой кон със скорошна рана? Може би сте натопили робите в конска кръв и сте ги изсушили над огън, за да могат петната да изглеждат като отпреди месец? Заедно с Янагисава ме принудихте да арестувам невинна жена, за да може по-късно дворцовият управител да се появи, да залови действителния убиец и да обере почестите.

Хошина избухна в смях и се плесна по коляното.

— Извинете, сосакан сама, но това е най-невероятната история, която съм чувал някога. Без съмнение истинският убиец е подхвърлил фалшивите улики, за да набеди Асагао. Не е ли по-логично?

— А тазвечерното убийство? Защо му е на убиеца да се появява отново и да убива първия помощник на дворцовия управител, щом вече Асагао е арестувана? Не, признайте си! Аз трябваше да бъда жертвата, а вие и Янагисава сте го уредили, нали? Знаете ли какво наказание се предвижда за заговор, целящ убийството на сосакан на шогуна? Дори да не мога да го докажа, пак мога да ви съсипя. Достатъчно е да ви обвиня публично. Експедитивната ни съдебна система ще свърши останалото. А вашият покровител Янагисава и пръста си няма да мръдне, за да ви защити…

Хошина скочи и се втурна към вратата. Сано се хвърли след него, но Маруме се оказа по-бърз и повали снажния йорики на земята. Сано очакваше подобен ход — единственият изход за Хошина бе да намери начин да предупреди Янагисава, че сосакан е жив и знае за заговора.

— Имаш два избора — каза Сано на йорики. — Да продължаваш с лъжите си или да ми сътрудничиш. Не искам кой знае какво, само да ми докладваш всичко, което знаеш за убийството на Коное, и да ми съобщаваш къде се намира Янагисава и какво планира. Ще ти осигуря закрила, за да не може да те накаже, задето си го предал.

Хошина изгледа Сано презрително:

— Това не са две възможности, а само една — сигурна смърт!

Сано знаеше, че всяко обещание за закрила от най-могъщия човек в Япония е със съмнителна стойност, но не биваше да се размеква.

— Избирай незабавно! — заповяда той. Йорики се изви настрана, после затвори очи и кимна в знак, че приема поражението. — Благодаря! — Сано размени доволен поглед с Маруме. — И сега… каква информация скри от мен? Какви лъжи ми сервира?

С мрачно изражение Хошина заговори тихо и монотонно. Когато свърши, Сано го попита:

— Къде е сега Янагисава?

— Не знам, но утре сутринта имам среща с него в една вила на хълмовете — по настояване на Сано, Хошина описа местонахождението на вилата.

Сано стана, направи знак на Маруме да го последва към задната врата и каза тихо:

— Заключи Хошина и го охранявай, за да не може да предупреди Янагисава, че не съм умрял. Пусни Асагао да си ходи у дома. И кажи на Фукида сан да се грижи добре за Рейко. Ще се върна веднага щом мога.

— Тръгвате след Янагисава съвсем сам? — попита Маруме с помръкнало от тревога лице.

— Трябва да поема този риск — отвърна Сано.

Двамината се поклониха един на друг, а в погледите им се четеше безмълвно пожелание за успех. После Сано се измъкна през прозореца и безшумно потъна в нощта.

 

Рейко трепна и се събуди. Прозорците очертаваха бледи квадрати от утринна зора; прислужниците й спяха на един футон до нея. Мъчителна отпадналост изпълваше тялото й, главата й пулсираше, очите й горяха. Имаше смътното чувство, че се е случило нещо ужасно. После си спомни. Сано бе мъртъв. Рейко затвори очи; изпод подпухналите й клепачи отново бликнаха сълзи. Искаше да се върне в забравата на съня. Искаше да умре.

Или не — няма да се предаде той лесно. Трябваше да отмъсти за смъртта на Сано. И докато не го стореше, нямаше да може да намери покой. Обзелата я решителност й вдъхна сили и тя седна на футона. Призля й. Стаята се завъртя шеметно. Рейко задиша дълбоко и изчака остатъчното въздействие от сънотворното да отмине. Започна да обмисля план за действие. Първо трябваше да разбере кой е убиецът на Коное, но пред нея се очертаваха сериозни пречки. Тя нямаше власт да разследва престъпления; следователно нямаше да има достъп до императорския дворец. Не можеше да очаква помощ от Маруме и Фукида, тъй като те не бяха длъжни да й се подчиняват. Пък и те също биха опитали да отмъстят за Сано. Хрумна й нещо. Планът, от който се нуждаеше, се избистри в съзнанието й. Криеше много опасности и разчиташе на сътрудничество от страна на някого, който нямаше особени причини да й съдейства. Но все пак…

Рейко се изправи. Краката й трепереха. Облече се и излезе.