Лора Джо Роуланд
Китаноката (25)

Глава 24

Рейко се събуди сама в леглото. Стаята бе залята от слънчева светлина. Преваляше пладне. Тутакси в стаята влезе една прислужница с поднос в ръце. Докато Рейко закусваше, погледът й попадна върху една от монетите с папратова клонка, които Сано бе намерил сред вещите на левия министър. Взе я и замислено я огледа. Маруме и Фукида все още нищо не бяха успели да установят за тези странни пари, но може би на нея щеше да й провърви.

Тя се облече и излезе, придружена от две прислужници. Трите вървяха нагоре-надолу по претъпканите улици, влизаха в магазини и чайни, обхождаха сергии и тържища. Навсякъде Рейко питаше за монетите, но никой не знаеше нищо за тях. Търговците, които с охота я посрещаха в магазините си, тутакси ставаха мрачни и неразговорливи; чиновниците и уличните търговци дори се бояха да погледнат монетата. След часове наред безплодни запитвания Рейко се почувства объркана и обезсърчена. Спряха в една гостилница, където предлагаха чай и студена юфка. Сервира им около двайсетгодишна девойка с дружелюбно лице и будни очи. Докато ядяха, Рейко забеляза, че момичето ги наблюдава. Когато коленичи, за да долее чай в купичката й, тя прошепна:

— Простете, може ли да говоря с вас?

Заинтригувана, Рейко кимна. Девойката хвърли плах поглед към кухнята и рече:

— Чух, че разпитвате за монетите с папратовата клонка. Не искам да ви обиждам, но явно отскоро сте в Мияко и затова трябва да ви предупредя, че тук никой не говори за такива неща. Защото е опасно — момичето се приведе към тях и каза: — Папратовата клонка е гербът на клана Дадзай, а те са бандити — крадци, разбойници, убийци. Ходят по заведения и изнудват за пари, а ако собствениците не им дадат, ги пребиват или им запалват ресторанта. Отвличат момичета да работят в незаконните им бордеи. Държат комарджийници и ако не си плащаш дълговете, те измъчват. Много са силни и всички се страхуват от тях. Няма смисъл да се съобщава на полицията, защото всички в силите на реда са подкупени. Убиват всеки, който им създава неприятности. Дори само да говориш с някой Дадзай, е лоша прокоба. Извинете, трябва да вървя — момичето се поклони и преди да си тръгне, прошепна припряно: — Моля, обърнете внимание на предупреждението ми. За ваше добро е.

Рейко остана на мястото си, разсъждавайки върху чутото. Защо кланът Дадзай са секли монети с герба си? Как левият министър Коное се е сдобил с тях? Може да е следил Дадзай. Рейко си спомни главорезите, които бе видяла в къщата на Ибе. Дали не бяха членове на клана и връзка между убийството на Коное и заговора срещу Токугава? От Сано Рейко знаеше, че монетите са ключов елемент в загадката, но как да открие значението им, ако всички в Мияко отказват да разговарят за тях и за Дадзай?

Построеният преди петстотин години храм Санджу Сангендо се издигаше в южната част на Мияко, близо до източния бряг на река Камо. Сано стоеше сам от вътрешната страна на яркочервената източна порта и наблюдаваше оживлението. Бе отишъл в храма Кодай да търси Козери, но там му казаха, че е отишла да проси милостиня в Санджусангендо. Сега той пое дъх и тръгна към главната постройка за богослужение. Тя бе боядисана в ярки цветове и бе насечена от огромни дървени колони. Сано мина покрай олтара, където на стойки горяха свещи и ароматни пръчици. Зад тях се мержелееха статуи на различни богове, а над тях, подредени в единайсет редици като златна армия, се извисяваха прочутите хиляда и една статуи на богинята Канон. Когато излезе на ярката слънчева светлина в двора, Сано видя три монахини в конопени роби и сламени шапки с дървени купи за милостиня в ръце. Козери бе застанала в средата. Изненада и удоволствие озариха прекрасните й очи.

— Добър ден, сосакан сама — каза тя. Присъствието й възпламени мрачно вълнение в гърдите на Сано. Със свенлива усмивка Козери попита: — Какво ви води в Санджусангендо?

— Търсех ви — съзирайки руменината по страните й, Сано разбра, че тя също бе копняла за нова среща помежду им. — Имам да ви задам още няколко въпроса — каза той, като се мъчеше да звучи делово. — Има ли някакво място, където можем да поговорим на спокойствие? — Козери кимна и го поведе извън храма, надолу по алеята, която водеше към реката. Вървеше бързо, обгърнала с ръце купата за милостиня и свела глава под шапката си. — Искам да узная подробности за последния път, когато сте се видели с покойния Коное — започна Сано. — Какво ви каза той?

— Нищо… нищо по-различно от онова, което казваше в писмата си — гласът на Козери бе тих, но овладян. — Всъщност не можех да разговарям нормално с бившия си съпруг от години.

Сано се отнасяше със съчувствие към нежеланието й да обсъжда тази тема, но интуицията му подсказваше, че срещата е важна за случая.

— Нека повторим какво точно се случи — каза той. — Кога и как пристигна левият министър в храма Кодай например.

— Беше рано сутринта — започна Козери. — Двете с една монахиня тъкмо метяхме верандата. Той каза: „Козери, ти си тъй хубава, както и в деня на сватбата ни преди петнайсет години.“ Аз пуснах метлата и отстъпих назад, но той се качи по стълбите и тръгна към мен. Прошепнах на другата монахиня да доведе помощ. Той каза: „Толкова се радвам да те видя. Опитай се да се престориш, че и на теб ти е приятно!“ После каза, че познавал сърцето ми по-добре от самата мен и че трябвало най-после да осъзная колко го обичам. Започна да говори за… неща, които искал да ми направи… Трябва ли да ги повтарям?

— Не, не е необходимо — каза Сано припряно. — Какво се случи после?

Козери въздъхна. Сано твърде късно забеляза, че бяха отминали оживените улици и приближаваха реката. По брега растяха върби. Извитите им клони образуваха пещери от сенки. Между чворестите стъбла слънчевата светлина проблясваше по водната повърхност, но зеленината скриваше отсрещния бряг. Ромонът на водата заглушаваше шумовете откъм града. Козери избърза напред, спусна се по речния бряг и остави купата за милостиня на земята.

— Коное ме притисна до стената. Сграбчи ме за раменете — тя стоеше, опряла гръб в една върба, и с жестове илюстрираше казаното. — После дойдоха няколко свещеници и го отведоха — от устните й се откъсна въздишка на облекчение; тя прокара ръце по гърдите и бедрата си, сякаш да се увери, че Коное не я е наранил.

Докато я наблюдаваше, Сано прекрасно разбираше защо левият министър е бил така обсебен от Козери. Тя изглеждаше толкова невинна и в същото време тъй неустоимо прелъстителна. Самият той тръпнеше от възбуда и сърцето му биеше до пръсване. Поддаде се на порива си и тръгна към Козери. О, богове! Пак изпита неясния смут, че пропуска да я попита нещо важно.

Козери се обърна към него. На устните й трепкаше напрегната усмивка. Под широката й роба гърдите й се повдигаха и спускаха ускорено. Изглеждаше уплашена… или може би възбудена? Сано усети как собственото му тяло откликва на порива й. За да прикрие смущението си, каза:

— Какво друго се случи?

— Това беше всичко — тя се замисли. — Чакайте… бях забравила. Когато го изтикваха навън, той ми изкрещя нещо. Не помня точните думи, но звучаха горе-долу така: „Скоро ще разбереш, че си направила ужасна грешка, защото аз съм на прага на най-великото постижение в живота си. Скоро всички мъже ще изпълняват заповедите ми, а жените ще копнеят за благоволението ми. Ти ще бъдеш толкова впечатлена, че най-накрая ще се върнеш при мен.“

— Какво смятате, че е имал предвид? — попита Сано заинтригуван.

— Може би, че ще стане главен императорски съветник — каза Козери. — Винаги се е надявал да получи поста… — Сано се замисли. Монахинята го изтръгна от мислите му с въпроса: — Ако няма друго, да вървим?

— Да — каза той, — трябва да тръгваме.

Но нито той, нито Козери помръднаха. Очите й се изпълниха с паническо очакване. „Не се колебай, вземи я, прошепна някакъв демон в ухото му. Другите мъже го правят непрестанно; няма защо да се чувстваш виновен. Не е нужно Рейко да знае.“ Сано пристъпи бавно към Козери. Тя изстена уплашено, но не направи опит да го спре. Сега той вече стоеше достатъчно близо, за да чува пресекливото й дишане. Ръцете му се вдигнаха към нея. Не! Не бива. Той обича Рейко. Веднъж вече я бе наранил дълбоко със своята мнима смърт. Но изпитваше болезнено желание да притежава Козери. Ръцете му замръзнаха над раменете й. Лицата им почти се докоснаха. Той видя вътрешното си напрежение, отразено в очите й. Като монахиня тя бе дала обет за безбрачие, но бе чувствена жена, живяла петнайсет години без мъж.

С усилие си наложи да мисли за Рейко и осъзна една тревожна истина за своята природа. Част от него бе подвластна на жени, обвити в ореол на трагичност, жени, чийто дух също като неговия криеше в себе си копнеж по мрака. А с лъчезарната си природа Рейко никога нямаше да задоволи тази тъмна страна на душата му, колкото и силно да се обичаха. Внезапно Козери изстена, наклони глава и положи страна върху ръката му със затворени очи и раздалечени устни. От допира й Сано изтръпна. С другата ръка той я погали по тила, най-еротичната видима част от женското тяло. Пръстите му се плъзнаха по гърба й и той я привлече към себе си. Тя изстена по-силно и се притисна в него. За миг Сано изпадна почти в несвяст от удоволствие. После изведнъж се отдръпна. Козери го погледна с широко отворени очи, пълни с изненада.

— Какво има?

Той вдигна ръце в безпомощен жест на извинение, поклати глава и промълви:

— Съжалявам.

— Не ме ли искаш? — сълзи бликнаха в очите й.

— Не мога — каза Сано. Обърна се и избяга.